Даниъл Силва
Къщата на шпионите (69)

68.
Темс Хаус, Лондон

Ягуарът чакаше долу на Бейзуотър Роуд. Той откара Габриел не до Воксхол Крос, а до Темс Хаус, щабквартирата на МИ5. Заместник-директорът Майлс Кент го придружи пъргаво по стълбите до кабинета на Аманда Уолъс. Тя изглеждаше уморена и повехнала и очевидно бе под голям стрес. Греъм Сиймор също беше там, все още облечен в същия костюм, който бе носил предната вечер, но без вратовръзката. Младши служители влизаха и излизаха от стаята, течеше видеоконференция със Скотланд Ярд и Даунинг стрийт. Фактът, че се бяха събрали тук, а не от другата страна на реката, можеше да означава само едно нещо. Някой бе намерил доказателство в телефоните и компютрите на Саладин, че атаката бе неизбежна. И Лондон отново бе целта.

— Откога знаете? — попита Габриел.

— Намерихме първата информация около два часа през нощта — обясни Сиймор.

— Защо не ми казахте?

— Мислехме, че няма да е лошо малко да поспиш. Освен това проблемът е наш, не твой.

— Къде?

— Уестминстър.

— Кога?

— По-късно тази сутрин — каза Сиймор. — Мисля, че около девет.

— Какъв е методът на атаката?

— Атентатор самоубиец.

— Знаете ли самоличността му?

— Още работим по въпроса.

— Само един? Сигурни ли сте?

— Така изглежда.

— Защо само един?

Сиймор подаде на Габриел купчина разпечатки.

— Защото един им е достатъчен.

* * *

Есемесът бе пратен в три и петнайсет мароканско време предната нощ, когато вероятният подател е бил под емоционално напрежение и е изпитвал физическа болка. Заради това липсваха обичайните за мрежата вторично и тройно криптиране, което бе позволило на компютърните специалисти на МИ5 да го открият в един от телефоните от имението в Зайда. Езикът беше кодиран, но посланието бе съвсем ясно. Това бе заповед за мъченическа операция. Не се споменаваше целта, но очевидната привързаност, с която бе изпратено съобщението, бе дала възможност на техниците да намерят свързани комуникации и документи, от които целта на атаката и времето, когато трябваше да бъде извършена, ставаха напълно ясни.

Бяха открити безброй снимки и дори файлове, в които се обсъждаха посоката на вятъра и моделът на разпръскване на радиоактивния материал. Планиращите атентата се бяха надявали замърсяването да се разпростре от площад „Трафалгар“ до самата Темс Хаус. Експертите на МИ5, които бяха разглеждали подобни сценарии, предвиждаха, че подобна атака би направила седалището на британската власт негодно за обитаване за месеци наред, ако не и години. Икономическата цена и психологическите щети щяха да бъдат катастрофални.

Получателят на съобщението се бе оказал по-предпазлив от подателя. Но първоначалните грешки на подателя бяха обезсмислили вниманието на получателя. Затова техниците на МИ5 успяха да локализират цялата размяна на съобщенията и да открият записа с признанието за мъченичество. На него извършителят се обръщаше към аудиторията с лондонски акцент, но лицето му бе прикрито. Лингвистите на МИ5 смятаха, че е от Северен Лондон, че е роден в града и най-вероятно е с египетски произход. С помощта на британското електронно разузнаване МИ5 трескаво сравняваше гласа на мъжа с тези на известни радикализирани ислямисти. Нещо повече, МИ5 и антитерористичният отдел на полицията следяха познатите екстремисти и заподозрените членове на ИДИЛ. Накратко, целият апарат за национална сигурност на Обединеното кралство бе в тихо, но ефективно състояние на паника.

До шест часа, когато небето, виждащо се от прозорците на Аманда, започна да изсветлява, всички усилия за идентифициране и локализиране на заподозрения атентатор самоубиец се бяха оказали безплодни. В шест и половина премиерът Джонатан Ланкастър свика видеоконференция в заседателната зала на кабинета на Даунинг стрийт 10. Откри я с въпрос, който никой професионалист, борещ се с тероризма, не би искал някога да чуе:

— Трябва ли да отцепим Уестминстър и да наредим евакуация на околността?

Един по един министрите, държавните служители, шефовете на разузнаването и полицейските началници даваха своите отговори. Препоръките им бяха единодушни. Да се затвори Уестминстър. Да се спре целият железопътен, автобусен и извънградски трафик към Централен Лондон. Да се започне пълна и организирана евакуация.

— Ами ако е измама? Или блъф? Ами ако всичко е заради лошо разузнаване? Ще изглеждаме като страхливци. И следващия път, когато кажем, че небесата се срутват, никой няма да ни повярва.

Всички бяха съгласни, че разузнаването не би могло да бъде по-добро и навременно. И че възможностите за предотвратяване на мащабна катастрофа бързо се изчерпват.

Премиерът присви очи.

— Това вие ли сте, господин Алон?

— Да, господин премиер.

— И какво е вашето мнение?

— Не мога да ви се меся, сър.

— Моля ви, оставете протокола. С вас се познаваме твърде добре. Освен това нямаме време.

— Според мен — започна внимателно Габриел — би било грешка да се разпореди отцепване на района и евакуация.

— Защо?

— Защото ще изгубите единствената възможност да неутрализирате атаката.

— И каква е тази възможност?

— Знаете времето и мястото, на което ще се случи. Ако се опитате да отцепите центъра на Лондон, ще предизвикате масова паника и атентаторът самоубиец просто ще избере друга цел.

— Продължавайте — нареди премиерът.

— Оставете подстъпите към Уестминстър широко отворени. Поставете екипи на Гражданска защита и въоръжени полицаи под прикритие на стратегически места около Парламента и Уайтхол.

— И да го оставим сам да влезе в капана? Това ли казвате?

— Точно така, господин премиер. Трудно ще го пропуснете. Той ще носи прекалено много дрехи за летния сезон и детонаторът ще се вижда в едната му ръка. Вероятно ще се поти от напрежение и ще шепне молитви. Може дори да страда от радиационна болест. И когато мине покрай гайгеров брояч — каза накрая Габриел, — ще го накара да светне. Просто се погрижете въоръженият полицай, който тръгне след него, да има куража и опита да направи необходимото.

— Има ли кандидати? — попита премиерът.

— Само двама — отвърна Габриел.