Даниъл Силва
Къщата на шпионите (50)

49.
Фес, Мароко

Няколко минути преди пладне на следващия ден Кристофър Келър стоеше пред входа на хотела и гледаше как носачите товарят багажа в колите. Малко по-късно пристигна и Мартел, последван от Михаил, Натали и Оливия. Държеше разпечатка от сметката, която подаде на Келър.

— Дай я на твоите хора. Кажи им, че очаквам пълно възстановяване на средствата.

— Веднага ще се погрижа.

Келър хвърли сметката в коша за боклук и седна на задната седалка на първия мерцедес. Мартел се качи при него, а останалите влязоха във втората кола. Караха покрай брега до Рабат, след това поеха към вътрешността на континента през горички от коркови дъбове към подножието на Среден Атлас. През пролетта склоновете на планината се раззеленяваха от дъждовете и топящите се снегове, но сега бяха изгорели и сухи. Маслиновите дръвчета растяха буйно по билата, а долините бяха превърнати в изкуствено напоявани градини. Мартел се взираше мрачно през прозореца, а Келър следеше потока от имейли, есемеси и гласови обаждания на телефона на французина. И с негова помощ пращаше отговори на тези, които искаха незабавно внимание. Останалите пренебрегваше. Дори и Жан-Люк Мартел се нуждаеше от ваканция от време на време, казваше си той.

По нареждане на Габриел спряха да обядват в Мекнес, най-малкия от четирите древни марокански имперски града. Там Ели Лавон окончателно установи, че са следени от човек с вид на мароканец, вероятно между 35 и 40 години, със слънчеви очила и американска бейзболна шапка. След обяда същият мъж ги проследи до римските руини на Волубилис, където се разходиха в най-силната следобедна жега. Лавон снима мъжа, докато се преструваше, че се възхищава на триумфалната арка, и прати изображението на Габриел в тайната квартира в Казабланка. Габриел го препрати на Кристофър Келър, който го показа на Мартел, когато се върнаха отново в колата.

— Познаваш ли го?

— Може би.

— Какво означава това?

— Ами вероятно съм го виждал и преди.

— Къде?

— На срещата в Риф миналия декември. След атаката във Вашингтон.

— С кого беше? С Бакар?

— Не — каза Мартел. — Беше с Халил.

Наближаваше шест часът, когато стигнаха в новата модерна част на Фес, където предпочитаха да живеят повечето му обитатели. Следващият им хотел — „Пале Фарадж“, се намираше в края на древната медина. Той беше лабиринт от пъстри теракотени подове и хладни тъмни коридори. Собственикът автоматично прати Мартел и Оливия в кралския апартамент. Келър отседна в по-малка стая в съседство, а Михаил и Натали бяха по-надолу в същия коридор. Те изведоха Оливия на разходка по пазара на медината, а Мартел и Келър седнаха на закътаната тераса на кралския апартамент и зачакаха телефонът да звънне. Въздухът беше горещ и неподвижен. Миришеше на пушек от дърва и леко на урина от близките кожарски работилници.

— Колко ще ни кара да чакаме? — попита Келър.

— Зависи.

— От какво?

— От настроението му, предполагам. Понякога се обажда веднага. А понякога…

— Какво?

— Променя си решението.

— Знае ли къде сме?

— Мохамед Бакар — каза Мартел — знае всичко.

Когато минаха още двайсет минути без обаждане или съобщение, Жан-Люк рязко стана.

— Имам нужда от питие.

— Поръчай нещо от румсървиса.

— Горе има бар — каза Мартел и преди Келър да успее да протестира, той пое към вратата.

Излезе в коридора и натисна копчето на асансьора, но той не се появи веднага и Мартел тръгна по стълбите. Барът беше на най-горния етаж, малък и тъмен, с гледка над покривите към медината. Жан-Люк поръча най-скъпата бутилка шабли от винената листа. Кристофър пожела черно кафе.

— Сигурен ли си, че не искаш? — попита Мартел, вдигайки одобрително чашата си с вино към светлината.

Келър даде знак, че кафето му е достатъчно.

— Не пиеш по време на работа, така ли?

— Нещо такова.

— Не знам как го правиш. Не си спал от дни. Предполагам, че се свиква с това във вашия занаят — добави Мартел замислено. — Имам предвид, шпионския занаят.

Келър погледна към бармана. Иначе помещението беше празно.

— Винаги ли си бил шпионин? — попита Мартел.

— А ти винаги ли си бил търговец на наркотици?

— Никога не съм бил търговец на наркотици.

— А, да — каза Кристофър. — Портокали.

Изведнъж Мартел се вгледа внимателно в него над ръба на чашата си.

— Струва ми се, че си прекарал известно време в армията.

— Не съм от този тип хора, които стават за войници. Никога не съм изпълнявал заповеди. Това не се харесва на другите.

— Може би си бил специален вид войник. Специалната авиодесантна служба например. Или може би трябваше да кажа Полка? Нали така го наричате с другарите ти?

— Няма как да знам.

— Глупости — каза равно Мартел.

Келър се усмихна на мароканския барман и погледна през прозореца. Над древната медина падаше мрак, но все още се виждаше малко розова слънчева светлина над най-високите върхове на планината.

— Внимавай какво говориш, Жан-Люк. Момчето зад бара може да се обиди.

— Познавам мароканците по-добре от теб. Познавам и кой е бил в САС. Всяка вечер в хотелите и ресторантите ми идват богати британци с частни охранители. И те винаги са бивши служители на САС. Предполагам, че е по-добре да си шпионин, отколкото момче за всичко на някой британски финансов брокер, който иска да изглежда важен.

Точно тогава Йоси Гавиш и Римона Щерн влязоха в бара и седнаха на масата в отсрещния край на помещението.

— Приятелите ти от Сен Тропе — кимна към тях Мартел. — Да ги поканим ли при нас?

— По-добре да слезем с бутилката долу.

— Не още — каза Мартел. — Винаги съм харесвал гледката към залеза оттук. Това е обект от Световното културно наследство, знаеш ли? И въпреки това повечето хора, които живеят тук, с радост биха продали старите си рушащи се къщи на някой западняк, за да си вземат хубав чист апартамент в новата част на града. Наистина е жалко. Не знаят каква красота притежават… Понякога традицията е по-добра от новото.

— Спести ми кръчмарското философстване — прекъсна го Кристофър уморено.

Римона се смееше на нещо, което Йоси бе казал. Келър провери пристигащите съобщения и имейли на Мартел, докато французинът наблюдаваше потъващата в мрак медина.

— Говориш много добре френски — каза той след малко.

— Нямаш представа колко много означава това за мен, Жан-Люк.

— Къде го научи?

— Майка ми беше французойка. Прекарвах много време във Франция като малък.

— Къде?

— Най-вече в Нормандия, но също така в Париж и на юг.

— Навсякъде, но не и в Корсика.

Настъпи тишина. Мартел я наруши пръв:

— Преди много години, когато все още бях в Марсилия, се говореше за англичанин, който работи като наемен убиец за клана Орсати. Бил бивш служител на САС или поне такива бяха слуховете. Очевидно бил дезертьор. — Той замълча, след това добави: — Страхливец.

— Звучи като сюжет на шпионски роман.

— Истината понякога е по-странна от измислицата. — Мартел срещна спокойния поглед на Келър. — Откъде знаеше за Рене Деверо?

— Всички знаят за Деверо.

— На записа се чуваше твоят глас.

— Нима?

— Само мога да си представя какво си му причинил, за да го накараш да говори. Но сигурно имаш и друг източник — добави Мартел. — Някой, който знае за връзката ми с Рене. Някой близо до мен.

— Нямахме нужда от източник. Подслушвахме телефонните ти разговори и четяхме имейлите ти.

— Не е имало телефонни разговори и имейли.

Жан-Люк се усмихна хладно.

— Предполагам, че малко пари са били достатъчни. И аз така я получих. Оливия обича парите.

— Тя няма нищо общо с това.

Мартел очевидно се съмняваше.

— У нея ли ще останат?

— Кое?

— Петдесетте милиона, които й дадохте за онези картини. Петдесет милиона, които й платихте, за да ме предаде.

— Пий си виното, Жан-Люк. Наслаждавай се на гледката.

— Петдесет милиона са много пари — замисли се Мартел. — Той трябва да е много важен, онзи иракчанин, който се представя като Халил.

— Важен е.

— И ако си покаже лицето? Тогава какво ще се случи?

— Същото — каза тихо Келър, — което ще се случи с теб, ако пипнеш с пръст Оливия.

Мартел не бе впечатлен от заплахата. Само кимна:

— Може би някой трябва да вдигне.

Келър сведе поглед към телефона, който вибрираше върху ниската маса между тях. Погледна номера на входящото повикване и подаде устройството на Мартел. Разговорът беше кратък, смесица от френски и марокански арабски. След това Жан-Люк затвори и предаде телефона.

— Е? — попита Кристофър.

— Мохамед промени плана.

— Кога ще се срещнеш с него?

— Утре вечер. И няма да съм само аз — каза Мартел. — Всички сме поканени.