Даниъл Силва
Къщата на шпионите (23)

22.
Мемориалът на Линкълн, Вашингтон

Лангли прати самолет за него, а това никога не бе добър знак. Беше „Гълфстрийм G-650“ със салон от кожа и тик, огромен избор от филми на борда и кошници, пълни с вредни закуски. В задната част на самолета имаше самостоятелна кабина. Габриел се изтегна на тясното легло, но не можа да намери поза за тялото си, която да не му причинява болка. Небето през прозореца така и не просветля — той гонеше нощта на запад. Не можа да заспи и нямаше какво толкова да прави, освен да гадае какви бяха причините за неочакваното му призоваване във Вашингтон. Съмняваше се, че посещението ще е приятелско. Новите стопани на Белия дом не бяха от тези, които се държат любезно.

Самолетът кацна на летище „Дълес“ в три и половина и пое към частен хангар, където чакаше конвой от три бронирани събърбана, чиито ауспуси леко пушеха в студения влажен въздух. Ранният час означаваше, че поне трафикът ще е рехав. Когато пресичаха магистрала 495, Габриел погледна към Разузнавателния комплекс „Либърти Кросинг“, някогашния дом на кабинета на директора на националното разузнаване и Националния антитерористичен център. Гъста горичка прикриваше гледката към разрушението. Конгресът още не бе гласувал милиардите долари, необходими за възстановяването на „Либърти Кросинг“, някогашния лъскав символ на хаотичното разрастване на американската държавна машина за национална сигурност след 11 септември. Също като служителите на група „Алфа“ на Пол Русо, екипите на кабинета на директора на националното разузнаване и Националния антитерористичен център бяха принудени да се приютят другаде. Ако не друго, Саладин бе оставил много шпиони и анализатори бездомни.

Кортежът от джипове зави по магистрала 123 и пое по „Маклейн“. Габриел се боеше, че го отвеждат в централата на ЦРУ — която избягваше винаги, когато можеше, — но те минаха бързо покрай входа, без дори да намалят, и поеха по булевард „Джордж Вашингтон Мемориал“. Той ги поведе покрай Потомак от страната на Вирджиния към кулите от стъкло и стомана на Рослин. От другата страна на реката се издигаха изящните кули на Джорджтаунския университет, но погледът на Габриел бе привлечен към грозната правоъгълна постройка на „Кий Бридж Мариот“, където Натали бе прекарала много часове, приклещена в стая с френско-алжирска терористка на име Сафия Бурихан. През скрита видеокамера Габриел бе наблюдавал как Натали записва мъченическото си видео и след това слага жилетка с експлозиви. Чак по-късно, в къщата във Вирджиния, тя щеше да разбере, че експлозивите не работеха. Саладин я бе измамил. Бе измамил и Габриел.

Продължиха на юг покрай реката, покрай покрайнините на Арлингтънското национално гробище, след това завиха по Мемориал Бридж. На отсрещния бряг се намираше Мемориалът на Линкълн, който грееше, сякаш бе осветен отвътре. Обикновено трафикът от Вирджиния към Вашингтон бе отклоняван по Двайсет и трета улица. Но трите джипа от кортежа на Габриел намалиха, влязоха по бетонен пряк път и паркираха до южната страна на мемориала. Няколко униформени паркови полицаи стояха в мрака, но иначе мястото бе пусто. Точно тогава телефонът на Габриел потрепна от входящо съобщение. Той слезе от джипа и пое към основата на стълбището на мемориала, притисна ръка към кръста си и започна да се изкачва.

* * *

На входа бе окачен дебел брезент, който се полюшваше от слабия вятър. Габриел леко отметна единия му край и влезе колебливо в централното помещение. Линкълн го гледаше замислено от мраморния си трон, сякаш огорчен от пораженията около него. В пиедестала на статуята бяха изровени малки кратери. Същото се бе случило и със стенописите на Жул Герен^[1] и йонийските колони, отделящи централното помещение от страничните на север и на юг. Една от колоните бе претърпяла значителни структурни поражения в основата си. Точно там член на мрежата на Саладин бе оставил раница, пълна с експлозиви и сачми. Взривът беше толкова силен, че Белият дом бе потреперил. Двайсет и един души бяха загинали в мемориала, още седем на стълбите, където терористът бе открил огън с пистолет. И това беше само началото.

Габриел мина покрай две олющени колони и влезе в северното помещение, където Ейдриън Картър бе вдигнал лице нагоре и четеше думите от словото на Линкълн при второто му встъпване в длъжност. Той се извърна към Габриел и го изгледа мрачно.

— Изглежда, слуховете все пак са били верни — каза.

— Кои слухове?

— Ами че си бил в централата на група „Алфа“, когато е избухнала бомбата.

— Оказах се на неподходящо място в неподходящ момент.

— Твоят специалитет.

Картър продължи да чете високото табло. Бе облечен в палто с дървени копчета, измачкани бежови спортни панталони и обувки, които изглеждаха като чифт, направен за разходка в горите на Нова Англия. Облеклото в съчетание с разрошената му оредяваща коса и демодирания мустак му придаваше вид на професор от малък университет, от онези, които защитаваха благородни каузи и бяха трън в петата на ректора си. Всъщност Картър беше шеф на Дирекция „Операции“ на ЦРУ, най-дълго задържалият се в историята на Управлението. Поканата му към Габриел бе нарушение на протокола; общо взето шефът на Службата не се срещаше със заместници. Ейдриън Картър обаче беше специален случай. Той бе легенда, истински шпионин, който в мрачните дни след 11 септември бе съставил плана на Управлението за унищожение на Ал Кайда и разплитането на глобалните й мрежи. Секретните затвори, тайното отвеждане там на заподозрени в тероризъм, интензивните методи за разпит — всичко това носеше неговите отпечатъци. За петнайсетина години той можа да убеди себе си и критиците си, че въпреки многото си грехове, е успял да защити американската територия от втори терористичен спектакъл. И за една секунда Саладин го бе превърнал в лъжец.

— Баща ми ме доведе тук, за да видя доктор Кинг през 1963 година — каза Картър. — Той бе част от движението за права, баща ми имам предвид. Беше епископален свещеник. — Погледна към Габриел. — Споменавал ли съм ти това?

— Веднъж-дваж.

— Помня, че бях много горд със страната си в онзи ден — продължи Картър. — Чувствах, че всичко е възможно. Бях горд, когато избрахме първия си чернокож президент, въпреки ужасните неща, които той наговори за Управлението по време на кампанията си. С него през годините бяхме в неразбирателство, но аз никога не забравих какво представлява той. Изборът му беше чудо. И то никога не би се случило, ако не бяха думите на Мартин Лутър Кинг в онзи ден. Това е нашето свещено място, нашата осветена земя. Затова никога няма да простя на Саладин това, което направи.

Картър се извърна от таблото и бавно влезе в централното помещение, където спря до нозете на Линкълн.

— Ти си експертът. Може ли да се възстанови?

— Мраморът не е моят материал — обясни Габриел. — Но да, почти всичко може да се възстанови.

— Ами страната ми? — попита внезапно Ейдриън. — Тя може ли?

— Америка ще намери своя път.

— Нима? Не съм сигурен. — Картър хвана Габриел под ръка. — Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.