Даниъл Силва
Къщата на шпионите (63)

62.
Рисани, Мароко

Дина говореше с жандармериста на немски, много бързо и със страх в гласа. Обясни, че тя и приятелите й са били на излет в пустинята и чули някакви взривове, а след това и стрелба. Те се уплашили за живота си и побягнали от лагера само с дрехите на гърба си.

— На френски, мадам. Моля ви, на френски.

— Не говоря френски — отвърна Дина на немски.

— Английски?

— Да, на английски мога.

Ала той бе с толкова силен акцент, че все едно продължаваше да говори на немски. Изнервеният жандармерист провери паспорта й, докато партньорът му бавно обикаляше колата. Лъчът на фенерчето му за миг се спря на лицето на Келър, достатъчно дълго, че Кристофър да си помисли да посегне към беретата. Накрая жандармеристът отиде зад джипа и почука с пръст по стъклото.

— Отворете — заповяда той на арабски, но партньорът му отмени нареждането. Върна паспорта на Дина и попита къде смятат да отидат. И когато тя отговори на немски, той им махна с фенерчето да продължават напред. Заедно със следващия ги джип.

Келър подаде телефона на Бакар на Натали.

— Отговори му.

— Какво да му напиша?

— Пиши, че сме мъртви, естествено.

— Но…

— Побързай — прекъсна я той. — Достатъчно дълго го накарахме да чака.

Натали изпрати отговор от една дума: „да“ на арабски. Човекът от другата страна моментално започна да пише отговор. Той се появи след няколко секунди. Беше също от една дума, на арабски.

— Какво пише? — попита Келър.

— „Ал-хамду ли-ллах“. Означава…

— Слава на Бога.

— Горе-долу.

— Всъщност означава — каза Келър, — че го спипахме.

— Или някого близо до него.

— И това стига.

Кристофър позвъни на Габриел по сателитния телефон и му съобщи какво бе станало ясно току-що.

— Можеше да ме попиташ, преди да изпратите съобщението.

— Нямах време.

— Продължавайте да разговаряте с него.

— Как?

— Питайте го дали е ранен.

Келър каза на Натали да изпрати съобщение. Мина цяла минута, преди да се получи отговор на самсунга.

— Ранен е — предаде тя.

— Питайте го дали другите са убити при удара с дрона — нареди Габриел.

— Насилваш си късмета — предупреди го Кристофър.

— Изпрати съобщението, по дяволите.

Натали го направи. Отговорът бе моментален.

— „Много от братята ми бяха убити“ — прочете тя.

— Питай го колко братя са с него.

Натали написа съобщението и го изпрати.

— Двама — каза тя след миг.

— Ранени ли са?

Нова размяна на съобщения.

— Не.

— Той има ли нужда от лекар?

— По-кротко — предупреди го Келър.

— Пратете го! — сопна се Габриел.

Чакаха отговор почти две минути.

— Да — каза Натали. Има нужда.

По линията настъпи мълчание.

— Трябва да разберем къде отива — каза накрая Габриел.

— Проследете телефона — отвърна Келър.

— Ако го изключи, го губим. Трябва да го попитаме.

Натали написа съобщение и го прати. Отговорът беше неясен.

АЛ РИАД. Къщата.

— Трябва ни повече — настоя Габриел.

— Не можеш да го питаш в коя къща.

— Кажи му, че пращаш Назир да се погрижи за него, докато пристигне лекарят.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Кристофър.

— Прати го.

Натали го направи. След това състави второ съобщение и го изпрати до номера на Назир Бенсаид. Трябваше да чакат пет дълги минути за отговор.

— Пипнахме го! — каза Натали. — Пътува натам.

Келър вдигна сателитния телефон към ухото си.

— Още ли искаш да отидем в Агадир?

— Не всички — отвърна Габриел.

— Жалко за онези оръжия.

— Някаква вероятност да ги намерите?

— Да — каза Келър. — Мисля, че знам къде да ги търся.

* * *

Следващото обаждане в командния пост в Казабланка беше от Ейдриън Картър.

— Прихванахме телефона му за три-четири минути, но той отново е изключен.

— Да, знам.

— Откъде?

— Той говореше с нас.

— Какво?

Габриел обясни.

— Някаква представа къде е къщата?

— Реших, че не е добра идея да го питам. Освен това Назир Бенсаид ще ни покаже пътя.

— Той вече пътува — каза Картър.

— Къде е?

— Излиза от Фес и тръгва обратно към Среден Атлас.

— Там ще се погрижи за ранения Саладин — обясни Габриел, — докато пристигне лекар.

— Да не би да си решил да му направиш домашно посещение?

— В стила на Службата.

— Боя се, че ще си сам.

— Има ли възможност да ползваме един от онези разузнавателни дронове?

— Абсолютно никаква.

— Кога е следващото преминаване на сателита?

Картър изкрещя въпроса на служителите, събрани в Черната дупка. Отговорът дойде след миг.

— Ще имаме птиченце над Източно Мароко в четири сутринта.

— Насладете се на представлението — каза Габриел.

— Нали не си намислил да се качваш там?

— Няма да си тръгна оттук без него, Ейдриън.

— Първата част от изречението ме притеснява.

Габриел затвори, без да изрече и дума повече, и погледна към Яков.

— Трябва да разчистим това място и да поемаме.

Яков стоеше неподвижно.

— Не си ли съгласен с решението ми?

— Не. Просто…

— Нали не си се притеснил за проклетите духове?

— Не можем да вдигаме шум през нощта.

Габриел затвори лаптопа си.

— Значи, ще си тръгнем тихо.

* * *

Пет минути по-късно мароканските въоръжени сили и службите за сигурност обявиха най-висока степен на тревога. Въпреки това, в настъпилото объркване не успяха да забележат две малки, но значими движения на хора и оборудване. Първото се случи в покрайнините на Рисани, където „Джип Чероки“ и „Нисан Патфайндър“ спряха за малко в нощта на кръстовището на две пустинни шосета. Последва размяна на пътници — дребен мъж с вид на учен се смени с висок и слаб мъж. След това колите се понесоха в различни посоки. Джипът пое на запад към морето, нисанът — към подножието на Атласките планини. Пътниците в джипа знаеха какво ги очаква, но тези в нисана пътуваха към по-несигурно бъдеще. Те разполагаха с два пистолета „Берета“, два автомата „Калашников“, паспорти, кредитни карти, пари в брой, мобилни телефони и сателитен телефон. По-важното беше, че у тях бе апарат, който за кратко бе ползван от най-видния марокански производител на хашиш. Апарат, който се надяваха да ги отведе до Саладин.

Второто движение се случи на шестстотин километра на северозапад — в Казабланка, където двама мъже се измъкнаха от запусната стара вила. Направиха го съвсем тихо, за да не събудят демоните вътре, и натовариха багажа си в пежо седан под наем. Поеха по празните булеварди на старата колониална част покрай порутените сгради в стил ар нуво, съвременните жилищни блокове на новобогаташите и бидонвилите на бедняците, докато накрая стигнаха до магистралата. По-младият от двамата шофираше; по-възрастният убиваше времето, като зареждаше и презареждаше своята берета. Истината бе, че той нямаше никаква работа там. Вече беше директор, а директорът трябваше да си знае мястото. Но за всяко нещо си имаше пръв път.

Той пъхна оръжието в колана си и провери мобилния си телефон. След това се взря през прозореца към безбройните светлини на Казабланка.

— За какво мислиш? — попита по-младият мъж.

— Мисля, че трябва да караш по-бързо.

— Никога преди не съм возил директор.

По-възрастният се усмихна.

— Това ли е всичко, за което си мислиш? — заинтересува се по-младият.

— Защо питаш?

— Защото ми се струва, че преди малко натискаше невидим спусък.

— С коя ръка?

— Лявата — каза по-младият. — Определено беше с лявата.

По-възрастният погледна през прозореца.

— Колко пъти?