Даниъл Силва
Къщата на шпионите (48)

47.
Казабланка, Мароко

По-късно същата сутрин Жан-Люк Мартел, хотелиер, ресторантьор, производител на дрехи и бижута, международен търговец на наркотици и агент на френското и израелското разузнаване, се качи на частния си самолет „Гълфстрийм“ — „ЖЛМ-2“, на летището в Ница и отлетя за Казабланка. Беше придружен от своята почти съпруга, своите почти приятели, които живееха в чудовищно голямата вила от другата страна на залива, и британски шпионин, изкарвал си доскоро прехраната като професионален убиец. В аналите на глобалната война срещу ислямския тероризъм не бе записано някоя операция да бе започвала по този начин. Всички бяха съгласни, че тази беше първата подобна. Напук на здравия разум и без особени основания, те се надяваха, че ще е и последната.

Мартел бе уредил два мерцедеса да откарат групата от летището до „Четири сезона“. Лимузините изреваха покрай лъскавите нови жилищни блокове и мизерията на бидонвилите, преди да завият по крайбрежния път и да поемат с бавна скорост към строго охранявания вход на хотела. Там очакваха ЖЛМ и компания. Затова колите бяха само повърхностно огледани, преди да ги пуснат с махване на ръка към паркинга, където малък батальон от пикола ги чакаше, за да ги посрещне. Вратите се отвориха със замах и в количките бяха натоварени планини от еднакви куфари. След това багажът и неговите собственици преминаха през детектора за метал. Всички бяха допуснати без забавяне, с изключение на Кристофър Келър, който на два пъти включи алармата. След като не откри забранени предмети у него, шефът на хотелската охрана се пошегува, че той сигурно е направен от метал. Стегнатата неприветлива усмивка на Келър не помогна да се стопят съмненията му.

В хладното фоайе цареше тържествена тишина, защото бе разгарът на лятото в Мароко и затова — слаб сезон за морските хотели. Последвани от кервана от багаж, ЖЛМ и компания тръгнаха към рецепцията. Мартел и Оливия Уотсън бяха ослепителни в белите си дрехи, Михаил и Натали се преструваха на отегчени, Келър все още се цупеше след посрещането си на вратата. Главният управител на хотела им предаде ключовете за стаите — както обикновено, мосю Мартел се радваше на лукса на бърза регистрация и получи няколко захаросани думи за добре дошъл.

— В хотела ли ще вечеряте днес? — осведоми се управителят.

— Да — отвърна веднага Келър. — Маса за петима, моля.

Хотелът бе обърнат — фоайето беше на най-горния етаж, а под него се намираха стаите. ЖЛМ и компания бяха на четвъртия етаж. Мартел и Оливия споделяха една стая, от едната им страна бяха Михаил и Натали, а от другата — Келър. Когато багажът бе донесен, а пиколата си получиха бакшишите и си тръгнаха, Михаил и Кристофър отвориха вътрешните врати и превърнаха трите стаи в една.

— Така е много по-добре — каза Келър. — Обяд?

* * *

Съобщението пристигна в Къщата на шпионите малко след пладне, когато Хамид и Тарек стояха над тоалетната в банята на Габриел и рецитираха стихове от Корана, за да прогонят духовете. В него се казваше, че ЖЛМ и компания са пристигнали без произшествия в „Четири сезона“ и в момента обядват на терасата на хотелския ресторант, а от Мохамед Бакар или неговите сътрудници все още няма никаква вест. Габриел изпрати по сигурен канал съобщението до оперативния център на булевард „Цар Саул“, който пък го предаде на Лангли, Воксхол Крос и централата на ГДВС в Левалоа-Пере, където то бе посрещнато с интерес, далеч надхвърлящ оперативното му значение.

Молитвите над тоалетната чиния свършиха няколко минути след един, обядът беше в един и половина. Дина и Яков Росман напуснаха Къщата на шпионите няколко минути по-късно с една от колите под наем. Дина носеше широки памучни панталони, бяла блуза и чанта с името на виден френски дизайнер. Яков изглеждаше като човек, който се кани да атакува Газа през нощта. След два часа бяха в малка къщичка в плажен клуб „Таити“ на крайбрежната улица. Габриел им нареди да останат там до следващо нареждане. След това увеличи звука от микрофоните в трите свързани стаи в „Четири сезона“.

— Някой трябва да занесе чантата в хотела — каза Лавон.

— Благодаря, Ели — отвърна Габриел. — Никога не бих се сетил.

— Просто се опитвах да бъда полезен.

— Извинявай, заради духовете е.

Лавон се усмихна.

— Кого имаш предвид?

— Михаил е най-очевидният кандидат.

— Дори и аз бих го заподозрял.

— Тогава може би е работа за жена.

— Или две жени — предложи Лавон. — Освен това е време да обявят примирие, не мислиш ли?

— Просто отношенията им не започнаха добре.

Лавон сви рамене.

— Може да се случи на всеки.

* * *

На портата, която водеше от задния закътан двор на хотела към плажа „Лала Мерием“, най-големия обществен плаж на Казабланка, имаше охранител. Беше облечен в тъмен костюм. Изгледа двете жени — високата англичанка, която бе виждал няколко пъти преди това, и киселата французойка, — които вървяха през пясъка край водата. Англичанката носеше парео с флорални мотиви, завързано на кръста, и прозрачна блуза, французойката бе облечена по-скромно в памучна рокля. Момчетата от персонала на плажа веднага ги нападнаха. Поставиха два шезлонга до водата и забиха два чадъра срещу жаркото слънце. Англичанката поръча напитки и когато те пристигнаха, даде прекалено голям бакшиш на момчетата. Макар че много пъти бе идвала в Мароко, не знаеше цената на мароканските пари. Това бе една от причините момчетата да се бият за привилегията да й сервират.

Охранителят се върна към играта, която цъкаше на мобилния си телефон, а момчетата се върнаха на сянка под навеса. Натали свали роклята си и я остави върху плажната си чанта „Луи Вюитон“. Оливия развърза пареото и махна блузата. След това изтегна дългата си фигура върху шезлонга и обърна безупречното си лице към слънцето.

— Не ме харесваш много, нали?

— Просто играех роля.

— Изигра я много добре.

Натали застана в същата поза като Оливия и затвори очи към слънцето.

— Истината е — каза тя след малко, — че не си струваш омразата. Ти си просто средство.

— А Жан-Люк?

— Той също е средство. И в случай че се чудиш, го харесвам дори по-малко от теб.

— Значи, все пак ме харесваш? — каза игриво Оливия.

— Малко — призна Натали.

Двама мускулести мароканци на около двайсет и пет години минаха по границата между водата и пясъка, говорейки на арабски. Натали се заслуша и се усмихна.

— Говореха за теб — каза тя.

— Как разбра?

Натали отвори очи и се взря безизразно в Оливия.

— Говориш марокански ли?

— Няма марокански език, Оливия. Всъщност тук говорят на три различни езика. Френски, берберски и…

— Може би това бе грешка — прекъсна я Оливия.

Натали се усмихна.

— Откъде знаеш арабски?

— Родителите ми са от Алжир.

— Значи, си арабка?

— Не — каза Натали. — Не съм.

— Жан-Люк ще се окаже прав. Когато си тръгнахме от вилата онзи следобед, той каза, че…

— Приличам на еврейка от Марсилия.

— Откъде знаеш?

— Ти как мислиш?

— Подслушвали сте ни?

— Винаги ви подслушваме.

Оливия размаза плажно масло по раменете си.

— Какво казаха за мен онези мароканци?

— Трудно е за превод.

— Мога да си представя.

— Трябва да си свикнала вече.

— Ти също. И ти си красива.

— Да, като за еврейско момиче от Марсилия.

— Такава ли си?

— Бях — прошепна Натали. — Вече не.

— Толкова лошо ли беше?

— Да съм еврейка във Франция ли? Да — толкова лошо беше.

— Затова ли стана шпионка?

— Не съм шпионка. Аз съм Софи Антонов, твоята приятелка от другата страна на залива. Съпругът ми прави бизнес с гаджето ти. Вършат заедно нещо в Казабланка, за което не искат да говорят.

— Той ми е партньор — поправи я Оливия. — Жан-Люк не иска да го наричат мое гадже.

— Някакви проблеми?

— Между Жан-Люк и мен ли?

Натали кимна.

— Нали каза, че ни подслушвате — подсмихна се Оливия.

— Така е. Но ти го познаваш по-добре от всеки друг.

— Не съм сигурна. Но знаеш ли, той не подозира, че съм го предала.

— Не си го предала.

— А ти как би го нарекла?

— Ти постъпи правилно.

— За пръв път — каза Оливия.

Двамата мускулести мароканци се върнаха. Единият се взря безсрамно в Оливия.

— Смяташ ли да ми кажеш защо сме тук? — попита тя.

— Колкото по-малко знаеш — увери я Натали, — толкова по-добре.

— Така ли е във вашия занаят?

— Да.

— В опасност ли съм?

— Зависи дали смяташ да събличаш още дрехи от себе си.

— И все пак имам право да знам.

Натали не отговори.

— Предполагам, че има нещо общо с доставките хашиш, които бяха заловени.

— Какъв хашиш?

— Няма значение.

— Ето това имам предвид — обясни Натали. — Всичко, което ти казвам, може само да направи изиграването на ролята ти по-трудно.

— И каква е тя?

— Любвеобилната партньорка на Жан-Люк Мартел, която няма никаква представа как той си печели парите.

— Те са от хотелите и ресторантите му.

— И галерията му — допълни Натали.

— Галерията е моя — сънено възрази Оливия. — Ето една твоя приятелка.

Натали вдигна поглед и видя Дина да върви бавно към тях покрай водата.

— Изглежда ми много тъжна — отбеляза Оливия.

— Има си причини.

— Какво се е случило с крака й?

— Няма значение.

— Не е моя работа, това ли искаш да кажеш?

— Опитвах се да бъда любезна.

— Колко мило. — Оливия вдигна ръка към челото си, за да предпази очите си от ярката светлина. — Странно, тя май има същата чанта като твоята.

— Гледай ти — усмихна се Натали. — Какво съвпадение.

* * *

Работата на охраната бе да претърсва всеки минувач по брега, за да няма повторение на нещастния инцидент от 2015 година в Тунис, когато салафистки терорист извади автомат „Калашников“ от чадъра си и застреля трийсет и осем гости на петзвезден хотел, повечето от които британски поданици. Не че охранителят можеше да направи кой знае какво, ако се изправеше пред подобни обстоятелства. Той самият нямаше оръжие, само радиостанция. В случай на терористична атака трябваше да прати предупреждение и да предприеме „всички възможни мерки“, за да неутрализира нападателя или нападателите. Което най-вероятно означаваше, че охранителят щеше да загуби живота си, за да защити група полуголи богати западняци. Той не искаше да умре така. Но в Казабланка имаше безработица, особено за момчетата от бидонвилите. По-добре да стои и да пази плажа „Лала Мерием“, отколкото да продава плодове от количка на старата медина. Той бе правил и това.

Следобедът беше спокоен — дори за август, затова жената, която идваше от запад, от посоката на „Таити“ и другите плажни клубове, получи изцяло вниманието на охранителя. Тя бе дребна и тъмнокоса и за разлика от повечето западнячки, които идваха на плажа, бе скромно облечена. В нея имаше някаква тъга, сякаш наскоро бе овдовяла. На дясното й рамо висеше плажна чанта. „Луи Вюитон“, много популярен модел това лято. Охранителят се почуди дали жената осъзнава, че той струва много повече от това, което мнозинството мароканци някога щяха да видят накуп.

Точно тогава една от жените, полегнали близо до водата, киселата французойка, вдигна ръка за поздрав. Момичето с тъжен вид отиде при нея и седна на ръба на шезлонга й. Момчетата от обслужването предложиха да донесат трети, но тъжната жена отказа: очевидно нямаше да остане дълго. Високата красива англичанка изглеждаше раздразнена от натрапничеството. Изпълнена със скука, тя се взираше безизразно в морето, докато французойката и момичето с тъжен вид говореха приятелски и пушеха цигари, които французойката извади от собствената си плажна чанта, също „Луи Вюитон“, дори същия модел.

Накрая момичето с тъжен вид стана и тръгна. Французойката, вече облечена в роклята си, повървя с нея около стотина метра покрай водата. След това двете се прегърнаха и се отправиха в противоположни посоки — момичето с тъжен вид към плажните клубове, а французойката към шезлонга си. Размени няколко думи с високата красива англичанка. После англичанката стана и завърза пареото около кръста си. За радост на охранителя тя не си направи труда да облече прозрачната блуза. И той на свой ред бе толкова захласнат по перфектното й тяло, че само повърхностно огледа плажните им чанти, когато малко по-късно те минаха през вратата и влязоха обратно в двора на хотела.

Двете жени се вмъкнаха заедно в асансьора и се качиха на четвъртия етаж, където им отвориха вратите към поредица от три стаи, превърнати в едно помещение. Високата красива англичанка влезе в апартамента, който споделяше с мосю Мартел. Той веднага я притегли към себе си и прошепна в ухото й нещо, което французойката не можеше да чуе. Но нямаше значение, в Къщата на шпионите подслушваха. Те винаги подслушваха.