Даниъл Силва
Къщата на шпионите (72)

71.
Вила „Уормуд“, Дартмур

Те я затвориха във вила „Уормуд“ само в компанията на икономката — госпожица Ковънтри, и няколко охранители, които да я пазят. И със стария Париш, управителя, разбира се, но той стоеше на разстояние. Беше се грижил за всякакви хора през годините, в които бе работил тук — дезертьори, предатели, разкрити оперативни агенти, дори понякога за израелци, — но в новата жена имаше нещо, което го отблъскваше. Както обикновено, от съображения за сигурност от Воксхол Крос бяха скрили името на гостенката. Въпреки това Париш много добре знаеше коя е. Трудно бе да е иначе, лицето й бе по страниците на всички вестници в страната. Както и тялото й, но само в най-пикантните таблоиди. Тя бе хубавото момиче от Норфък, което бе заминало за Америка, за да стане модел. Момичето, което свързваха с пилоти от Формула 1, рокзвезди, актьори и онзи ужасен наркотрафикант от Южна Франция. Тя бе тази, която се предполагаше, че френската полиция търси навсякъде. Тя бе момичето на ЖЛМ.

Тя бе развалина в нощта, в която пристигна, и остана такава още дълго време. Русата й коса висеше дълга и отпусната, а сините й северни очи гледаха налудничаво, което подсказа на Париш, че е видяла нещо, което не е трябвало. Макар да бе тънка като тръстика, отслабна още. Госпожица Ковънтри се опита да й готви истинска английска храна, но тя бърчеше нос на всичко. Почти цялото си време прекарваше горе в стаята си, пушеше цигара от цигара и се взираше през прозореца в мрачните поля. Рано всяка сутрин госпожица Ковънтри оставяше купчина вестници пред вратата й. И винаги няколко страници от тях бяха откъснати по-късно през деня, когато ги прибираше. А в деня, в който лицето й се появи в „Сън“ под доста оскърбително заглавие, целият вестник бе разкъсан на ивици. Само снимката бе оцеляла. Тя бе правена преди много години, преди падението. На челото й с кървавочервено мастило бе написано Момичето на ЖЛМ.

— Пада й се, щом се замесва с наркотрафикант — каза осъдително Париш. — И то наркотрафикант жабар.

Тя нямаше никакви дрехи освен тези на елегантния й гръб, затова госпожица Ковънтри предложи да отиде до „Маркс и Спенсър“ и да й вземе някои неща. Тя не била свикнала с това, моля ви се, имала собствена линия дрехи все пак, но било по-добре от нищо. Много по-добре, както се оказа. Всъщност всичко, което госпожица Ковънтри бе избрала, изглеждаше така, сякаш бе скроено и ушито, за да пасне на високата й слаба фигура.

— Какво ли не бих дала да имам такова тяло само за пет минути — въздъхна икономката.

— Но виж къде я доведе то — промърмори Париш.

— Да, виждам.

До края на първата седмица стените започнаха да я притискат. По предложение на госпожица Ковънтри тя отиде на кратка разходка из полето, придружена от двама охранители, които изглеждаха далеч по-ведри от обичайното. След това си направи малко слънчеви бани в градината. Оплака се, че пак не било това, с което била свикнала, слънцето в Дартмур било по-различно от това в Сен Тропе. Ала пък направи чудеса с външния й вид. Същата вечер тя изяде по-голямата част от прекрасния пай с пилешко, който икономката постави пред нея, и след това прекара няколко часа във всекидневната, където гледа новините по телевизията. Това бе вечерта, когато Си Ен Ен излъчи видеото от мобилния телефон на американския турист, заснето на Даунинг стрийт. Когато на екрана, макар и доста неясно, се появи близък план на полицая, който бе държал пръста на терориста върху детонатора, тя изведнъж скочи на крака.

— Мили боже, това е той!

— Кой? — попита госпожица Ковънтри.

— Мъжът, с когото се запознах във Франция. Представя се като Никола Карно. Но не е полицай. Той…

— Не говорим за тези неща — прекъсна я икономката. — Дори и в тази къща.

Красивите й сини очи се преместиха от телевизионния екран върху лицето на госпожица Ковънтри.

— И вие ли го познавате? — попита тя.

— Мъжа от видеото ли? О, боже, не. Как бих могла? Аз съм само готвачка.

На следващия ден тя се разходи малко по-дълго и когато се върна във вила „Уормуд“, помоли да говори с някого с власт за състоянието на нейния случай. Настояваше, че са й дадени обещания. И че е получила уверения. Намекваше, че те са дошли директно от С.

— Все едно С би се занимавал с такива като нея! — заяви Париш.

Икономката обаче не изключи напълно възможността. Също като Париш, и тя бе ставала свидетел на много странни случки в тази вила, например вечерта, в която на прочут израелски разузнавач бе донесен вестник, в който пишеше, че е мъртъв. А сега, като си помислеше, този разузнавач много приличаше на мъжа, стрелял няколко пъти в главата на терориста на тротоара край Уайтхол. Не, помисли си госпожица Ковънтри, това не беше възможно.

Но дори икономката, която се намираше на най-ниското стъпало на западното разузнаване, знаеше, че беше възможно. Затова не бе никак изненадана, когато откри на първа страница на неделното издание на „Телеграф“ обширно разследване за операцията, довела до убийството на терористичния мозък на ИДИЛ, познат като Саладин. Изглежда, Жан-Люк Мартел, покойният френски наркотрафикант и бивш партньор на настоящата обитателка на вила „Уормуд“, все пак бе свързан със случая. Даже според коментар в „Телеграф“, той бе тайният герой на операцията.

Госпожица Ковънтри остави вестника пред вратата на жената заедно с кафето. И по-късно същата сутрин, докато оправяше стаята й, откри статията — непокътната и прилежно изрязана, на нощното й шкафче. Вечерта, докато в Дартмур бушуваше буря, един мъж прескочи безшумно портата и тръгна по чакълената алея към предната врата на вилата. Влезе, изтри си обувките и окачи подгизналото си палто на закачалката.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Пай по селски — каза усмихнатата икономка. — Чаша чай, господин Марлоу? Или бихте искали нещо по-силно?

* * *

Сервира им вечерята на малката маса в нишата, след това си облече дъждобрана и завърза шала под брадичката си.

— Ще се погрижите за съдовете, нали, господин Марлоу? И този път ползвайте препарат. Помага. — Миг след това предната врата прихлопна тихо и те най-сетне останаха сами. Оливия се усмихна за пръв път от много дни.

— Господин Марлоу? — каза тя скептично.

— Всъщност започнах много да го харесвам.

— Как е първото ти име?

— Питър, очевидно.

— Но това не е рожденото ти, нали?

Той поклати глава.

— А Никола Карно? — попита тя.

— Той бе просто роля, която изиграх с умерен успех.

— Изигра го добре. Всъщност много добре.

— Приемам, че си срещала и други като него.

— Жан-Люк ги привличаше като мухи на мед. — Тя огледа внимателно Келър. — Как го направи? Как изигра ролята толкова сполучливо?

— Детайлите са важни. — Той сви рамене. — Прическа, дрехи, такива работи.

— Или може би това е роля, която си играл и преди — предположи Оливия. — И вероятно просто си я повторил.

— Вечерята ти изстива — каза равно Келър.

— Никога не съм обичала пай по селски. Напомня ми за вкъщи — смръщи се тя. — За студени дъждовни вечери като тази.

— Не са толкова лоши.

Оливия опита пая.

— Е? — полюбопитства Кристофър.

— Не е като храната в Южна Франция, но предполагам, че ще свърши работа.

— Може би това ще помогне. — Той й наля чаша бордо.

Тя я вдигна към устните си.

— Това определено ми се случва за пръв път.

— Кое?

— Да вечерям с човека, убил моя…

Оливия млъкна. Дори тя не знаеше как да нарича Жан-Люк Мартел.

— Успя да го заблудиш отначало. Но когато му каза, че си британец, не му трябваше много време, за да разбере какъв си. Каза, че си бивш служител на САС, който няколко години се е крил на Корсика. И че си професионален, така да се каже…

— Достатъчно — прекъсна я Келър.

— Радвам се, че го уточнихме. — След известно мълчание тя продължи: — Ние с теб не сме толкова различни.

— Ти си много по-добродетелна от мен.

Оливия се усмихна.

— Никога ли не си ме съдил?

— Никога.

— А твоят приятел израелецът? Видях го на онова видео — каза Оливия. — И теб също. Той уби терориста с мръсната бомба. А ти държеше детонатора. Три часа — добави тя тихо. — Сигурно е било ужасно.

Келър не отговори.

— Няма ли да отречеш?

— Не.

— Защо?

Защо наистина, помисли си той. Гледаше как дъждът се блъска в прозорците на уютната малка ниша. Оливия отпи пак от виното.

— Успя ли да прочетеш днешните вестници?

— Може ли да повярваш на онова, което пишат за Виктория Бекъм в „Мейл“?

— А какво ще кажеш за статията в „Телеграф“ за убийството на Саладин? Онази, в която се разказва как Жан-Люк Мартел помогнал на британското и израелското разузнаване да проникнат в мрежата на Саладин и да го открият в Мароко.

— Интересен прочит — каза Келър. — И за разлика от другите, верен.

— Не изцяло.

— Репортери — махна пренебрежително Кристофър.

— Предполагам, че израелският ти приятел стои зад това.

— Обикновено е така.

— Защо го е направил? Защо ще реабилитира образа на Жан-Люк, след като той се държа по такъв начин в лагера в Сахара?

— Може би не си прочела статията докрай — каза Келър. — Онази част, в която се казва, че красивата британска приятелка на Жан-Люк не е знаела как той си печели парите. Как френските власти нямат никакво намерение да я разследват, като се има предвид ролята на Жан-Люк в премахването на най-опасния терорист в света.

— Прочетох тази част — каза тя.

— Тогава осъзнаваш, че не го е направил заради Жан-Люк, а заради теб. Вече си чиста, Оливия. — Кристофър замълча, след това добави: — Възстановена си.

— Също като теб ли?

— Всъщност много по-добре. Разполагаш с всичките си картини плюс петдесетте милиона, които ти дадохме за Баския и Гъстън. Да не говорим за дребните пари, които намерихме във възглавниците на дивана в галерията. Самата сграда струва поне осем милиона. Няма нужда да ти казвам — продължи той, — че си много богата жена.

— С окаляно име.

— Не и според „Телеграф“. Не и според останалите търговци на произведения на изкуството в Лондон. Освен това те са просто шайка крадци. Ще се впишеш много добре.

— Галерия ли имаш предвид?

— Това бе обещанието на моя приятел към теб онзи следобед във вилата в Раматюел — напомни й Келър. — Чисто платно, на което да нарисуваш каквато картина си поискаш. Живот без Жан-Люк Мартел.

— Без никого — каза тя.

— Нещо ми подсказва, че няма да ти липсват ухажори.

— Кой би поискал да е с някоя като мен? Аз съм момичето на ЖЛМ…

— Яж — каза Кристофър, за да я прекъсне.

Оливия опита още една хапка от пая.

— Колко трябва да остана тук?

— Докато Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество реши, че е безопасно да си тръгнеш. Дори тогава би било разумно да продължиш да ползваш услугите на професионална фирма за охрана. Ще ти зачислят приятни момчета, бивши служители на САС, които ще те пазят и които Жан-Люк винаги е мразил.

— Някакъв шанс да ми станеш бодигард?

— Боя се, че имам други ангажименти.

— Значи, никога повече няма да те видя?

— Вероятно така е по-добре. Ще ти помогне да забравиш нещата, които съзря онази нощ в Мароко.

— Не искам да ги забравям. Не още. — Тя побутна чинията и запали цигара. — Как се казваш? — попита го.

— Марлоу. — И след това веднага добави: — Питър Марлоу.

— Звучи измислено.

— Измислено е.

— Кажи ми истинското си име, Питър Марлоу. Онова, с което си роден.

— Не ми е позволено.

Оливия се пресегна през масата и постави ръката си върху тази на Келър.

— А позволено ли ти е да останеш тук, за да не бъда съвсем сама в тази студена и ужасна английска вечер?

Кристофър откъсна поглед от сините очи на Оливия и се загледа в дъжда, който блъскаше в прозорците.

— Не — каза той. — Нямам този късмет.