Даниъл Силва
Къщата на шпионите (10)

9.
Корсика — Ница

По-късно същата вечер в топлия, огрян от огъня в камината кабинет на дон Орсати, Кристофър Келър научи новината: човекът, който се наричаше Скорпион, щеше да чака след два дни в бар „Сент Етиен“ на улица „Дабре“ в Ница. Келър се престори на изненадан. А донът, който знаеше, че е ходил при синядората, не направи усилие да скрие раздразнението си — мистичната старица, която познаваше от малък, пак му бе откраднала овациите.

Около тази среща имаше много неща, които дори синядората с изключителните си способности не би могла да предвиди. Тя например не знаеше, че истинското име на Скорпион беше Нуредин Закария, че имаше френски и марокански паспорт, че през по-голямата част от живота си бе дребен уличен престъпник и че според слуховете бе прекарал няколко месеца в халифата, най-вероятно в Рака. А това означаваше, че бе възможно да е под наблюдението на френското разузнаване, макар че хората на дона не бяха открили доказателства за това.

Трябваше да пристигне в бар „Сент Етиен“ в два и петнайсет следобед, сам. Щеше да очаква французин на име Яник Менар, който обаче нямаше да може да дойде. Той лежеше на осем километра на запад от Аячо, в морското гробище на семейство Орсати. А оръжията, които смяташе да продаде на Нуредин Закария — десет автомата „Калашников“ и десет картечни пистолета „Хеклер и Кох МР7“ със заглушители и оптични мерници, — бяха в склада на Орсати край провансалския град Грас.

— Колко ще струва това според приятелите ти в Лондон? — попита донът.

— Мислех, че се договорихме работата ти да е безвъзмездна.

— Направи ми удоволствието.

— Смъртта на Менар може да усложни нещата — каза Келър замислено.

— Как така?

— Британците не харесват, когато се пролива кръв.

— Значи, не е вярно, че имате разрешение да убивате?

— Не — обясни Келър, — не е.

Барът „Сент Етиен“ бе разположен на приземното ниво на триетажна сграда с триъгълна форма на ъгъла с улица „Верние“. Тентата му беше зелена, масите и столовете — алуминиеви и изцапани със сладолед. Беше квартално заведение, място, на което се отбиваш набързо за кафе, бира или сандвич. Туристите рядко се осмеляваха да влязат, освен ако не се бяха изгубили.

От другата страна на кръстовището беше „Ла Фантазия“. Там продаваха пица, макар условията да бяха същите. Келър пристигна в един и половина и след като си поръча кафе на бара, седна на маса отвън. Беше облечен като южняк. Не от богатите, които живееха във вили на хълмовете или апартаменти край морето, а от онези, които оцеляваха на улицата. Сервитьор за един ден, общ работник на следващия, крадец през нощта. Този образ на Келър бе лежал малко в затвора и бе добър с юмруците и ножа. Приятел, какъвто бе хубаво да имаш в тревожни времена, и опасен враг.

Извади цигара от пакета си „Марлборо“ и я запали със запалка за еднократна употреба. Телефонът му също беше евтин. Издиша дим и разгледа тихата улица и прозорците с капаци на околните жилища. И не забеляза нищо подозрително. Мейхю и Куил, инструкторите му в школата, биха му напомнили, че наблюдението на специалните служби е почти невъзможно да бъде засечено. Келър обаче бе сигурен в инстинктите си. Беше работил като наемен убиец във Франция повече от двайсет години и въпреки това, за френската полиция той бе само слух. И не защото бе извадил късмет. А защото беше много добър в това, което вършеше.

Малък ван „Пежо Транзит“, очукан и прашен, мина по улицата, зад волана се виждаше лице със северноафрикански черти, още едно на предната седалка. Значи, нямаше да е сам. Кристофър също не беше сам. В нарушение на всички познати правила на МИ6, писани и неписани, той бе запасал в колана си незаконен пистолет. Ако оръжието произведеше изстрел и куршумът улучеше друго човешко същество, кариерата на Келър в разузнаването на Нейно Величество можеше да се окаже най-кратката в историята.

Пежото паркира на празно място на улица „Дабре“, докато друга кола, ситроен седан, спря пред бар „Сент Етиен“. В нея също имаше двама мъже с вид на северноафриканци. Пътникът на предната седалка слезе и седна на една от външните маси, а шофьорът намери празно място на улица „Верние“.

Келър загаси цигарата си и обмисли ситуацията. Нямаше следа от френските служби, отчете той, само четирима от мароканска престъпна банда, най-вероятно свързана с ИДИЛ. Спомни си многото лекции, на които бе присъствал по време на обучителния курс, за уреждане или отменяне на среща. При дадените обстоятелства правилото на МИ6 повеляваше бързо оттегляне. Най-малкото Келър бе длъжен да се обади на началника си в Лондон за напътствия. Жалко, че сигурният му телефон от МИ6 бе заключен в банков сейф в Марсилия.

Снима с евтиния си телефон мъжа, който го чакаше в бар „Сент Етиен“. След това стана, остави няколко монети на масата и пресече улицата. Старата жена бе казала, че той не бе важен. Но можеше да го заведе при този, който беше.