Даниъл Силва
Къщата на шпионите (40)

39.
Лазурният бряг, Франция

Има много причини един човек да се съгласи да работи за разузнавателна служба, ала малко от тях са достойни за възхищение. Някои го правят от алчност, други — от любов или политически убеждения. Трети — от скука, гняв или заради отмъщение, защото не са ги повишили, докато колегите им, които винаги смятат за по-недостойни от себе си, са се изкачили по стълбата на успеха. С малко ласкателства и шепа жълтици тези заслужаващи презрение душици могат да бъдат убедени да издадат тайни, изтичащи през пръстите им или през компютърните мрежи, които са наети да поддържат. Професионалните разузнавачи с удоволствие се възползват от такива хора, но тайно ги презират. Почти колкото тези, които предават страните си по съвест. Това са полезните идиоти в занаята. За професионалистите няма по-ниска форма на живот.

Един професионалист не се доверява и на онези, които доброволно предлагат услугите си, защото често е трудно да се преценят истинските им мотиви. Той предпочита сам да намери потенциален обект за вербуване и след това да направи първата крачка. Обикновено идва при него с дарове, но понякога решава да приложи не толкова лицеприятни методи. Затова един професионалист винаги се оглежда за слабости и пороци: извънбрачна афера, пристрастеност към порнография, финансови прегрешения. Това са главните ключове на занаята. Те отключват всяка врата. Освен това принудата изяснява намеренията. Тя осветява тъмните ъгли на човешкото сърце. Човек, който шпионира, защото няма друг избор, е по-малка загадка от този, който влиза в някое посолство с куфарче, пълно с откраднати документи. Въпреки това, на агентите по принуда никога не може да се има пълно доверие. Те неизбежно ще се опитат да намерят друг начин да изкупят вината си и могат да бъдат контролирани само докато първоначалният им грях представлява заплаха за тях. Затова агентът и водещият му офицер са заплетени непрекъснато в прокълната любовна история.

Точно в тази категория агенти попадаше Жан-Люк Мартел, хотелиер, ресторантьор, производител на дрехи и бижута и международен търговец на наркотици. Той не предложи доброволно услугите си. Нито бе примамен със силата на убеждението. Той бе идентифициран, преценен и набелязан в сложна и скъпа операция. Връзката му с Оливия Уотсън бе разкъсана, бизнес партньорът му бе безмилостно пребит с чук, той самият бе заплашен със затвор и съсипване на бизнеса. Въпреки това вербуването предстоеше. Принудата може да отвори врата, но за да се сключи сделката, се изискваха умения и съблазняване. Трябваше да се стигне до споразумение. Това не можеше да се избегне. Те се нуждаеха много повече от Жан-Люк Мартел, отколкото той от тях. Наркодилърите бяха много. Но Саладин беше единствен.

Той не се примири лесно със съдбата си, ала това се очакваше: човек, който бе убил баща си и ментора си, не се плашеше лесно. Мартел увърташе, контраатакуваше, отправяше заплахи. Русо обаче не захапа стръвта му. Той имаше идеалната смесица от качества — не беше заплашителен на външен вид, трудно се ядосваше и беше търпелив към недостатъците. Мартел често подлагаше на изпитание издръжливостта на Русо: поиска например писмено уверение върху бланка на Вътрешното министерство, с което му се дава имунитет от съдебно преследване сега и завинаги. Амин, завърши Русо и обясни, че не може да предложи такава милост, защото действаше без одобрението на министерството и дори без знанието на началниците си от ГДВС. Само се усмихна на вироглавството на Мартел и кимна към Михаил, който пусна част от проведения в морето разпит на Рене Деверо.

— Той лъже — сопна се Мартел, когато звукът утихна. — Това са пълни измислици.

Точно тогава, щеше да си спомни по-късно Габриел, а скритите камери щяха да го потвърдят, вятърът спря да духа в платната на Мартел. Той се настани до Михаил, което бе странен избор, и се взря в лицето на Натали, която пък се взираше в пода. Последва дълго мълчание, достатъчно дълго, за да може Русо да пусне отново част от записа, която се отнасяше за някой си Мохамед Бакар, един от най-големите производители на хашиш в Мароко, а според някои свидетелства — най-големият. Той обичаше да се нарича „кралят на планината Риф“ — регионът, където се отглеждаше хашиш и се приготвяше за износ в Европа и други места. Човекът, който според Рене Деверо беше единственият снабдител на Мартел.

— Разбирам — каза тихо Русо, — че си чувал това име.

Със съвсем леко кимване Мартел го потвърди. След това очите му се преместиха от Натали на Келър, който стоеше закрилнически зад нея. Келър го бе измамил, беше го предал. И въпреки това изглеждаше, сякаш в този момент Жан-Люк Мартел смяташе Келър за единствения си приятел в тази стая.

— Защо не ни разкажеш малко предистория? — предложи Русо. — Ние сме аматьори все пак. Поне що се отнася до бизнеса с наркотици. Помогни ни да разберем как работи всичко това. Осветли ни за злите механизми на твоя свят.

Молбата на Русо не беше толкова невинна, колкото звучеше. Рене Деверо вече бе разказал на Келър за връзките на Мохамед Бакар с мрежата. Но Русо искаше да накара Мартел да говори, което щеше да им даде възможност да проверят достоверността на думите му. Можеше да се очаква известно количество заблуди. Русо щеше да изисква абсолютната истина само там, където имаше значение.

— Кажи ни малко повече за този човек Мохамед Бакар — продължи той. — Нисък ли е, или висок? Слаб ли е, или е дебел като мен? Има ли коса, или е плешив? Една съпруга ли има, или две? Пуши ли? Пие ли? Религиозен ли е?

— Нисък е — отвърна Мартел след малко. — И не, не пие. Мохамед е религиозен. Всъщност е много религиозен.

— Това изненадва ли те? — попита веднага Русо, като се възползва от факта, че Мартел най-накрая бе отговорил на въпрос. — Производител на хашиш, а религиозен?

— Не съм казал, че Мохамед Бакар е производител на хашиш. Неговият бизнес са портокалите.

— Виж ти…

— Да, затова не съм изненадан, че е религиозен. Портокалите са поминък в Риф. Кралят от години се опитва да насърчи производителите да отглеждат други култури, но портокалите са по-печеливши от соята и репичките. Много повече — добави Мартел с усмивка.

— Може би кралят трябва да положи повече усилия.

— Ако питате мен, кралят предпочита нещата да останат такива, каквито са.

— Защо?

— Защото портокалите носят няколко милиарда долара приходи на година в страната. Те помагат за запазването на мира. — Мартел снижи глас и добави: — Мохамед Бакар не е единственият религиозен човек в Мароко.

— Много екстремисти ли има в Мароко?

— Знаете това по-добре от мен.

— ИДИЛ има ли много клетки в Мароко?

— Така са ми казвали. Но кралят не иска да се говори за това — добави Мартел. — ИДИЛ се отразява зле на туризма.

— Ти имаш бизнес в Мароко, нали? Хотел в Маракеш, ако не греша.

— Два — похвали се Мартел.

— Как е бизнесът там?

— Зле.

— Съжалявам да го чуя.

— Ще се оправим.

— Сигурен съм, че ще се оправите. И на какво отдаваш спада? — попита Русо. — Да не би на ИДИЛ?

— Атаките в хотелите в Тунис се отразиха зле на резервациите ни. Хората се боят, че Мароко ще е следващата цел.

— Безопасно ли е за туристите там?

— Безопасно е — каза Мартел, — докато стане опасно.

Русо си позволи да се усмихне на проницателността му.

След това посочи, че бизнес интересите на Мартел му позволяват да влиза и излиза от Мароко, без да предизвиква подозрения. Мартел сви рамене и не оспори заключението му.

— Посрещал ли си Мохамед Бакар в хотела си в Маракеш?

— Никога.

— Защо?

— Той не харесва Маракеш. Или по-скоро това, в което Маракеш се е превърнал.

— Прекалено много чужденци ли?

— И гейове — допълни Мартел.

— Той мрази хомосексуалните заради религиозните си вярвания, така ли?

— Предполагам.

— Къде обикновено се срещаш с него?

— В Каза — отвърна Мартел, като използва местното съкращение за Казабланка. — Или във Фес. Той има къща в сърцето на медината. Също така притежава няколко вили в Риф и в Среден Атлас.

— Често ли се мести?

— Портокалите са опасен бизнес.

Русо отново се усмихна. Дори и той не бе имунизиран към огромния чар на Мартел.

— И какво обсъждате, когато се срещате с мосю Бакар?

— Брекзит. Новия американски президент. Перспективите в Близкия изток. Обичайното.

— Очевидно — каза Русо — се шегуваш.

— Никак даже. Мохамед е доста интелигентен и се интересува от света отвъд Риф.

— Как би описал политическите му възгледи?

— Не е почитател на Запада. Храни особено силно презрение към Франция и Америка. По принцип дори не се и опитвам да произнеса Израел в негово присъствие.

— Това гневи ли го?

— Може и така да се каже.

— И въпреки това правиш бизнес с подобен човек.

— Портокалите му — каза Мартел — са много добри.

— А когато приключите с обсъждането на международното положение? Тогава какво?

— Цени, производствени графици, дати на доставка, такива неща…

— Цените варират ли?

— Въпрос на търсене и предлагане — обясни Мартел.

— Преди няколко години — продължи Русо — забелязахме очевидна промяна в начина, по който портокалите се изнасят от Северна Африка. Вместо да идват по Средиземно море в малки плавателни съдове, тонове портокали се появиха в големи товарни кораби, които всички тръгваха от пристанища в Либия. Да не би да се е появил внезапен глад на пазара? Или е имало друга причина, която би могла да обясни промяната в стратегията?

— Второто — каза Мартел.

— И каква беше тя?

— Мохамед реши да започне да работи с партньор.

— Само един ли?

— Да.

— Предполагам, че той трябва да е мъж, защото човек като Мохамед Бакар никога не би правил бизнес с жена.

Мартел кимна.

— Поискал е да се настани по-агресивно на пазара, така ли?

— Много по-агресивно.

— Защо?

— Защото искаше бързо да постигне максимални печалби.

— Срещал ли си се с него?

— Два пъти.

— Как се казва?

— Халил.

— Халил кой?

— Само Халил.

— Мароканец ли е?

— Не, определено не е мароканец.

— Откъде е?

— Никога не ми е казвал.

— А ако трябва да отгатнеш?

Жан-Люк Мартел сви рамене.

— Бих казал, че е иракчанин.