Даниъл Силва
Къщата на шпионите (19)

18.
Париж — Йерусалим

Именно листовете — досиетата, докладите от наблюденията, прихванатите есемеси и имейли, папките с разследванията — щяха да издадат истинската природа на тайната организация, приютила се в елегантната стара сграда на Рю дьо Гренел. Няколко часа след атаката те се носеха из улиците на седми арондисман, от Айфеловата кула до Дома на инвалидите и градините на музея „Роден“, подети от лекия вятър. Имаше информация, че полицаи и цивилни агенти са събирали трескаво документите, докато спасителните отряди и парамедиците изкарваха потресените оцелели от руините.

До ранната вечер обаче фотокопия на събраните документи, всички с логото на ГДВС, започнаха да се появяват в Туитър и другите социални мрежи. „Монд“ първи съобщи новината, последван скоро и от останалите големи френски медии. Най-накрая, озовал се без никакъв друг ресурс освен истината, вътрешният министър потвърди очевидното. Целта на втория голям атентат в Париж за по-малко от година не бе неизвестно общество, посветило се на разпространението на френската литература. Мишената този път беше елитен отдел на ГДВС, чието съществуване доскоро министърът бе отричал. След това той помоли гражданите на републиката да предадат събраните от тях документи на властите и да престанат да пускат копията им в мрежата. Тези, които откликнаха на молбата му, бяха отчайващо малко.

За съжаление, последвалият политически скандал и безбройните въпроси за тактиките на група „Алфа“ засенчиха хладно пресметнатата точност и жестокостта на самия атентат. Имаше нещо символично не само в целта, но и в начина на доставка на бомбата — бял ван „Рено Трафик“, същият модел, използван при атаката на Центъра за изучаване на антисемитизма във Франция „Исак Вайнберг“ десет месеца по-рано. Експлозивът обаче бе двеста килограма, доста по-малко от устройството в Центъра „Вайнберг“. Въпреки това бе сравним по взривна сила, което караше експертите да мислят, че майсторът на бомби на Саладин, който и да беше той, се е усъвършенствал в занаята си.

Мощта на експлозията превърна централата на група „Алфа“ в руини и нанесе щети на сградите по Рю дьо Гренел в радиус от няколкостотин метра. Четирима пешеходци, минавали случайно покрай вана, когато избухнал, били убити намясто, както и майка и шестгодишната й дъщеря, които влизали в аптеката от другата страна на улицата. С тези изключения, всички загинали бяха служители на група „Алфа“.

От вана не бе останало почти нищо. Една врата падна до месарница на улица „Клер“, а парче от покрива се стовари на детска площадка в Марсово поле. По-късно щеше да бъде установено, че превозното средство е обявено за откраднато три седмици по-рано от предградие на Брюксел и че е влязло в Париж от северозапад по магистрала А-13. Нямаше как със сигурност да се установи къде е сглобена бомбата. Френските власти не можеха да идентифицират и мъжа, паркирал вана точно под прозореца на кабинета на Пол Русо на петия етаж. За последно бе видян да се качва на мотоциклет, оставен за него на булевард „Тур-Мобур“. Мъжът и мотоциклетът никога нямаше да бъдат намерени.

За щастие половината от служителите на група „Алфа“ не бяха на работа или наоколо, когато бомбата експлодира. Най-силно бяха ударени техническият отдел и наблюдателите, чиито работни помещения се намираха в мазето и на първия етаж. Две млади жени от архива загинаха, както и деветима от най-опитните водещи офицери на група „Алфа“.

Пол Русо и Кристиан Бушар понесоха само средни телесни повреди благодарение на факта, че се намираха в обезопасената конферентна зала, когато бомбата избухна. За съжаление, мадам Тревил избра точно този момент, за да разтреби разхвърляния кабинет на Русо, и бе изложена на пълната мощ на детонацията. Беше извадена жива от руините, ала почина по-късно същата вечер, докато цяла Франция се давеше в политическа интрига.

Но предстояха още интриги. И наистина в деня след атентата възникнаха въпроси дали жертвите в сградата са били само служители на група „Алфа“. Източник на съмнението беше публикуван разказ на свидетели, видели двама мъже — млади и здрави, въоръжени с пистолети, които трескаво ровели в руините веднага след експлозията и непрекъснато викали едно име: „Гавриел“. А това беше еврейската версия на името на настоящия шеф на израелската разузнавателна служба. Случката предизвика предположения, че въпросният мъж, който имаше дълга и нелицеприятна история във Франция, е бил в сградата, когато бомбата е избухнала. Вътрешният министър и шефът на ГДВС отрекоха той да е бил там или изобщо някога да е влизал във Франция. Като се имаше предвид скорошното им поведение, твърденията им бяха посрещнати със скептицизма, който заслужаваха.

Истината бе, че този мъж наистина се намираше в централата на група „Алфа“ по време на атаката. И беше прекарал четиресет и пет дълги минути погребан под отломките, свит като цирков акробат, преди най-накрая да бъде изваден от охранителите си и френски спасителен отряд. Окървавен и покрит с прах, той бе откаран до близката военна болница „Вал дьо Грас“, където бе закърпен и лекуван заради две лошо счупени ребра, два счупени прешлена на кръста и тежко мозъчно сътресение. Лекарите си спомняха, че е говорил отличен френски, макар и с лек акцент, че е бил много любезен и малко замаян и че отказал болкоуспокояващи, въпреки че нараняванията му предизвиквали силен дискомфорт. По-късно обаче, след посещение на представители на френското разузнаване, лекарите и сестрите отричаха да го познават.

Всъщност той остана в болницата три дни в стая до тази на Пол Русо и Кристиан Бушар, за него се грижеше френско-израелски екип лекари и бе пазен от също такъв смесен екип охранители. След поредица от рентгенови снимки и ядрено-магнитен резонанс, които потвърдиха, че е безопасно да бъде преместен, той облече чист костюм и риза и бе закаран с линейка до летище „Шарл дьо Гол“. Там отказа всички предложения за помощ, изкачи стръмното стълбище сам, като спираше няколко пъти, за да запази равновесие, и влезе в отделението за първа класа на самолет на „Ел Ал“. То бе празно, вътре бе само една красива жена с буйна коса. Той се настани до нея, облегна глава на рамото й и затвори очи. Косата на жената миришеше на ванилия. Чак тогава се увери, че е още жив.

* * *

Когато се завърна в Израел, Габриел отиде право на улица „Наркис“ и остана там, скрит от всички погледи, през по-голямата част от следващата седмица. Отначало повече лежеше, ставаше само за да се наслади за няколко минути на късното зимно слънце, чиято светлина падаше всеки следобед на малката тераса. Болката от нараняванията се търпеше, но беше огромна. Всеки дъх беше изпитание и дори при най-малките движения сякаш горещ шиш се забиваше в основата на гръбнака му. Имаше и остатъчни последствия от сътресението — хронично главоболие, раздразнителност от светлина и звук, невъзможност да се съсредоточи за повече от минута-две. Чувстваше се най-добре в затъмнена стая, зад затворена врата. Сам, единствено с обърканите си мисли, той се тревожеше, че това състояние ще бъде постоянно, че последното нараняване е преляло чашата, че е изразходил отредените му възможности за оздравяване. Никакви грижи не биха могли да го възстановят. Той бе платно, което не подлежеше на реставрация.

Цял Израел обаче тънеше в блажено неведение за факта, че неговият легендарен шеф на разузнаването лежи омаломощен в леглото си с две счупени ребра, два счупени прешлена и неспирно ужасно главоболие. Наистина имаше слухове, подхранвани най-вече от пресата във Франция, но те бяха приспани от четиринайсетсекундно видео, пуснато от кабинета на премиера и излъчено по израелската телевизия. Твърдеше се, че на него е заснета среща на улица „Каплан“. Премиерът беше доволно усмихнат и носеше синя вратовръзка, а Габриел бе облечен в сиво и изглеждаше съвсем добре. Видеото бе снимано малко след като той бе станал шеф и бе прибрано за случаи като този. Имаше и други записи, с различни дрехи и променена светлина. Щяха да се използват, ако Габриел някога решеше, че е необходимо да прекара значителен период от време далеч от погледа на публиката.

Той реши, че това време е настъпило, макар и доста по-рано след началото на мандата му, отколкото си бе представял. Шефът на Службата за малко не бе загинал в хладнокръвно подготвена атака в централата на доверен приятел и съюзник в борбата с тероризма. Затова той нямаше друг ход, освен да отвърне. Такива бяха правилата.

Габриел нямаше да делегира задачата с отмъщението на други. Нито щеше да атакува агресивно безсмислени цели в пустините на Ирак и Сирия. Неговата цел бе един мъж. Мъж, който бе изградил смъртоносна мрежа и бе поставил под обсада великите градове на цивилизования свят. Мъж, който финансираше операциите си чрез продажба на наркотици в Западна Европа. Габриел щеше да го намери и да го изтрие от лицето на земята. Щеше да действа усърдно и педантично. Защото нямаше нищо по-опасно от търпеливия човек, мислеше си той.

Ала все още не можеше да води война срещу врага си в това състояние. Болката постепенно отшумяваше, оттегляше се като водите при страшен потоп, но мислите му оставаха объркани. Операцията вече съществуваше, той го знаеше, но сюжетът и главните герои му се губеха в мъглата на сътресението. Реши, че му трябват сериозни упражнения — не физически, а ментални, — затова се отдаде наум на старите мнемонични игри на Шамрон, започна да препрочита тежките монографии за Тициан, Белини, Тинторето и Веронезе. Усилието, положено в тези упражнения, го уморяваше, ала постепенно операцията все по-ясно се избистряше пред погледа му. Само развръзката му убягваше. Виждаше богат мъж, пречупен и изобличен, готов да прави каквото му се каже. Но с какви маневри щеше да го докара до това състояние? Бавно, напомни си той. Пазете се от гнева на търпеливия човек.

Болката пречеше на съня му, както и кошмарите, в които пропадаше във водовъртеж от тухли, стъкла и кръв. Въпреки това, на четвъртата сутрин се събуди рано и установи, че главоболието бе изчезнало и мислите му са ясни. Стана преди Киара и децата, отиде в кухнята и си направи кафе, което изпи, докато гледаше новините по телевизията. След това влезе в банята и се взря в отражението си в огледалото. Това, което видя, бе притеснително според всички обективни критерии. Лявата страна на лицето му бе сравнително недокосната, но дясната — онази, обърната към силния взрив — изглеждаше ужасно. Окото му бе насинено и подпухнало, имаше доста порязвания и охлузвания, оставени от стъклата и отломките. Това не бе лице на шеф, помисли си той. Беше лице на отмъстител.

Напълни мивката с гореща вода и бавно и болезнено обръсна едноседмичната си брада. Всяко плъзване на бръснача предизвикваше болка, която караше тялото му да изтръпва. А едно напълно неочаквано кихане го принуди да се превие одве за няколко секунди.

Взе си душ и се върна в спалнята. Обличането на габардинен панталон и официална риза му причини минимална болка, но усилието да си завърже обувките го повали обратно в удобното легло. Усмихна се, за да си придаде бодър вид, и отиде в кухнята, където Киара правеше още кафе.

— По-добре ли си? — Тя му подаде чаша и го изгледа предпазливо. — Моля те, само не ми казвай, че смяташ да ходиш на булевард „Цар Саул“.

Истината бе, че точно това се готвеше да направи. Но тонът на Киара го накара да размисли.

— Всъщност — каза той — се надявах да прекарам известно време с децата и исках отново да заприличам на човек.

— Добре ти се е получило — отбеляза скептично Киара. Точно тогава се чу звънък смях от детската стая. Тя се усмихна и прошепна: — Вече се започва.

Преструвайки се, че напълно се е възстановил, той помогна на Киара да облече децата, което му причини доста болка. Прекара останалата част от предобеда в игри, четене на приказки, гледане на обучителни видеозаписи и безкрайна смяна на изцапани памперси. Но най-вече се чудеше как Киара успява да се грижи за децата сама ден след ден, без да се срути от изтощение. Управлението на една от най-могъщите разузнавателни служби в света изведнъж му се стори съвсем тривиално занимание в сравнение с това.

Следобедният сън бе като манна небесна не само за децата, но и за него. Той също поспа и когато се събуди, излезе на терасата, за да сгрее измъченото си тяло на йерусалимското слънце. Този път обаче си взе и нещо за четене — копие от петстотинте страници на досието на Жан-Люк Мартел, които повторно му бяха предоставени след атентата. Мартел бе обект на спорадичен интерес от страна на французите от над десетилетие. И въпреки това, като изключим два малки сблъсъка със закона заради неплатени данъци, които бяха разрешени далеч от погледа на обществото, неговата репутация оставаше безупречна. Последната проверка на бизнес империята му бе отпреди две години. Тя бе започнала, след като някакъв наркопласьор средна ръка бе предложил да свидетелства срещу Мартел в замяна на намалена присъда. Накрая случаят бе приключен, а главният разследващ — мъж с непреклонен характер, се бе пенсионирал по-рано в знак на протест. Може би не бе случайно, че наркопласьорът, чиито обвинения бяха предизвикали проверката, по-късно бе намерен в затворническата си килия с прерязано гърло.

В разследването имаше купища засечени комуникации — някои неприлични, други прозаични, но като цяло — незначителни. Бяха събрани и няколкостотин снимки от наблюдения. Русо беше изпратил най-добрите си хора да документират живота на Жан-Люк Мартел. Бяха го заснели на филмовия фестивал в Кан, на биеналето във Венеция, на първия ред на Седмицата на модата в Ню Йорк, на 40-метровата му яхта в Средиземно море, на улица „Рона“ в Женева, на официалното откриване на новия му ресторант в Париж. А това бе истински хит, защото той беше похарчил цели пет милиона евро, за да гарантира присъствието на най-големите френски знаменитости. Сред тях се кипреше и една американска риалити звезда, известна с това, че е известна, и двама щатски хип-хоп изпълнители, които имаха да кажат доста лоши неща за отношението на Франция към малцинствата.

На нито една от снимките Мартел не беше сам, до него винаги имаше една и съща жена. Видът й беше обичаен: висока, дългокрака, с големи сини очи и скандинавско руса коса, която падаше по нежните й рамене. Тя обаче не бе французойка, а англичанка — което бе странно, защото Мартел публично защитаваше всичко галско. Името й не говореше нищо на Габриел, но безупречното й лице му бе смътно познато. Обикновено търсене в интернет даде повече от четири хиляди високопрофесионални изображения. Реклами на дрехи. На бижута. На ексклузивна линия ръчни часовници. На парфюм. На бански костюми. На италианска спортна кола със съмнителна надеждност. Ала всичко това бе останало в миналото й. Сега тя бе собственичка на уважавана художествена галерия на площад „Л’Ормо“ в Сен Тропе, за която френските власти не бяха открили нищо нередно.

По-нататъшно търсене сред публично достъпни документи и журналистически публикации разкри, че тя бе опасен шофьор — бяха я арестували два пъти заради употреба на наркотици. Освен това бе замесена в поредица от съмнителни романтични връзки с футболисти, актьори, депутати и една застаряваща рокзвезда, преспала с всички модели във Великобритания. Тя никога не се бе омъжвала и нямаше деца, нищо не се споменаваше и за родители, братя или сестри. Габриел си помисли, че беше сам-сама на света.

На повечето снимки погледът й беше извърнат, а лицето — наведено. Но на една, направена на Ил Сен Луи в Париж, тя бе уловена, докато гледа право в обектива на фотоапарата. Точно тази фотография Габриел показа на Узи Навот, който му гостуваше късно същата вечер. Седяха на малката маса в кухнята, наближаваше полунощ. Навот бе прекарал по-голямата част от последното десетилетие на една или друга диета и сега бавно поглъщаше остатъците от вечерята на Киара. Разгледа внимателно снимката между две хапки. Някога бе вербувал и ръководел агенти и имаше набито око за хора.

— Тя е опасна — каза той. — Избягвай я.

— Мислиш ли, че е наясно как прочутият й приятел печели парите си?

— Момиче като нея — сви огромните си рамене Навот — знае тези неща. Те винаги знаят.

— Галерията е на нейно име.

— Да не би да обмисляш да я притиснеш?

— Не е първият ми избор, но човек никога не бива да ограничава възможностите си.

— И как смяташ да го изиграеш?

Габриел обясни, докато гостът довършваше храната.

— Ще ти трябва руски търговец на оръжие — каза Навот.

— Имам.

— Женен ли е, или се заиграва с жените все още?

— Женен е — кимна Габриел. — И то много.

— За каква жена?

— Добро френско момиче.

— Познавам ли я?

Габриел не отговори. Узи се взря в снимката на красивата дългокрака жена.

— Момиче като нея не е евтино — каза той. — Ще ти трябват пари.

— Знам къде можем да намерим пари, Узи. — Габриел се усмихна. — Много пари.