Даниъл Силва
Къщата на шпионите (61)

60.
Сахара, Мароко

За Габриел това сякаш продължи цяла вечност; за Келър — секунда или две. Когато ответният огън отвън утихна, той извади празния пълнител от беретата си и презареди с резервния. Михаил направи същото. След това погледна надолу към Натали и с учудване видя оръжието на Мартел в протегнатите й ръце. Оливия пищеше истерично.

— Тя добре ли е?

Едната страна от лицето на Оливия бе покрита с кръв и мозък. Натали бързо я прегледа за огнестрелна рана, но не откри нищо. Кръвта и мозъкът бяха на Мартел.

— Добре е.

„Може би някой ден ще е добре, ала няма да е скоро“, помисли си Кристофър. Приведе се и вдигна телефона.

— Какво става отвън?

— Нищо особено — отвърна Габриел.

— Някакво движение?

— В средата. Отгоре всички други изглеждат мъртви.

— Жалко — каза Келър. — А сега какво?

* * *

На петнайсет километра на север оцелялата „Тойота Ланд Крузър“ препускаше през пустинята, гонена от „Хищник“.

— Колко време дронът може да издържи във въздуха? — попита Навот.

— Осем часа и малко — отвърна Ейдриън Картър. — Освен ако мароканците не се усетят, че провеждаме таен удар на тяхна територия. Тогава много по-малко.

— А този? — попита Навот, като кимна към изображението на лагера от „Сентинел“.

— Четиринайсет часа.

— Доколко е невидим?

— Достатъчно, че мароканците никога да не го открият.

Един от телефоните на Картър светна заради входящо обаждане. Той го вдигна към ухото си, заслуша се и след това тихо изруга.

— Какво има? — попита Навот.

— АНС засича много трафик от Мароко.

— Какъв трафик?

— Изглежда, че лайната удариха вентилатора.

И друг телефон светна. Този път беше Морис Пейн, който се обаждаше от Ситуационната зала.

— Разбрах — каза Картър след миг и затвори. След това погледна към Навот. — Мароканският посланик току-що се е обадил в Белия дом да пита дали Съединените щати не нападат страната му.

— Какво ще правите?

— Времето във въздуха на тези дронове току-що ужасно се съкрати.

— И на стелта ли?

— Какъв стелт?

Картър даде заповед на екипите на дроновете. „Хищник“ моментално зави рязко на изток към алжирската граница. Термичната му камера остана насочена към оцелелия джип още две минути, докато накрая инфрачервеното изображение изчезна от екраните в Черната дупка. „Сентинел“ беше следващият. Последното изображение, което Навот видя, беше на двама мъже, които се измъкват от шатра в пустинята с оръжия в протегнатите си ръце.

* * *

Наистина и петимата мъже в централния двор на лагера бяха простреляни, но двама бяха още живи. Единият беше Мохамед Бакар. Другият бе един от охранителите му. Михаил довърши охранителя с един куршум в главата, а Келър огледа Бакар под светлината на звездите. Мароканският производител на хашиш бе улучен два пъти в гърдите. Пуловерът му бе напоен с кръв, имаше кръв и в устата му. Очевидно не му оставаше още много.

Келър клекна до него.

— Къде отива той, Мохамед?

— Кой? — попита Бакар, задавен от кръвта.

— Саладин.

— Не познавам никого с това име.

— Може би това ще ти освежи паметта.

Кристофър опря дулото на пистолета в глезена на Бакар и натисна спусъка. Виковете на мароканеца изпълниха нощта.

— Къде е той?

— Не знам!

— Разбира се, че знаеш, Мохамед. Ти си му дал убежище тук, в Мароко, след атаката във Вашингтон. Ти си му дал парите, необходими за удара срещу моята страна.

— И коя е тази страна? Французин ли си? Или си шибан евреин като него?

Бакар гледаше към Михаил, който стоеше над рамото на Келър. Кристофър опря дулото на пистолета до прасеца на мароканеца и натисна спусъка.

— Всъщност съм британец.

— В такъв случай — каза Бакар, като стенеше от болка, — да го начукам на страната ти.

Келър стреля в коляното на Бакар.

— Аллаху акбар!

— Както и да е — каза спокойно Кристофър, — къде е той?

— Казах ти…

Още един изстрел в това, което бе останало от лявото коляно. Бакар започваше да губи съзнание. Келър го зашлеви силно през лицето.

— Той ли ти нареди да ни убиеш?

Бакар кимна.

— И какво трябваше да направиш след това?

Очите на мароканеца се затваряха. Келър го губеше.

— Къде, Мохамед? Къде отива той?

— Една от моите… къщи.

— Къде? В Риф? В Атлас?

Бакар се давеше с кръвта.

— Къде, Мохамед? — попита Кристофър, докато разтърсваше силно мароканеца. — Кажи ми къде отива той, за да ти помогна.

— Фес — простена Бакар. — Отива във Фес.

Светлината в очите на мароканеца гаснеше. Въпреки кръвта и болката обаче, той изглеждаше като истински доволен човек.

— Лъжеш ме, нали, Мохамед?

— Да.

— Къде отива той?

— Кой?

Саладин.

— Рая — каза Бакар. — Отивам в рая.

— Съмнявам се — въздъхна Келър.

След това опря пистолета в челото му и натисна спусъка за последен път.

* * *

От петимата мъртви мъже в централния двор на лагера само Мохамед Бакар имаше мобилен телефон. Беше „Самсунг Галакси“ и се намираше в предния джоб на панталоните му, симкартата и батерията бяха извадени. Келър сглоби устройството и го включи, докато Михаил и Натали се грижеха за Оливия. В лагера не бяха останали превозни средства — в отчаяния си опит за бягство Саладин бе взел и четирите джипа, което означаваше, че нямаха друг избор, освен да тръгнат пеш през пустинята. Взеха само това, което можеха да носят лесно. Топли дрехи, телефони, паспорти, портфейли и два напълно заредени автомата „Калашников“. Не се бавиха да търсят фенерче из запасите на лагера. Луната бе достатъчна, за да освети пътя им.

Тръгнаха от лагера в единайсет и пет местно време и поеха на запад през пясъчното море. Келър вървеше най-отпред в редицата, следван от двете жени и накрая от Михаил. В дясната ръка на Кристофър беше мобилният телефон на Мохамед Бакар. Той провери състоянието на батерията. Дванайсет процента.

— Мамка му — изруга. — Някой да има зарядно?

Дори Оливия се засмя.

* * *

В Казабланка Габриел и Яков Росман мълчаливо преценяваха какво бе останало от операцията. Отломките й бяха пръснати из пустинята на Южно Мароко, от алжирската граница до Ерг Чеби. Две тойоти „Ланд Крузър“ бяха станали на купчина ламарини, трета лежеше на една страна. А четвъртата — онази, която най-вероятно возеше Саладин, който приличаше на човек, нуждаещ се от спешна медицинска помощ — за последно бе видяна да се носи на северозапад към Среден Атлас. Жан-Люк Мартел, виден бизнесмен и продажен търговец на дрога, лежеше мъртъв в отдалечен лагер. А до него беше проснат Мохамед Бакар, най-големият марокански производител на хашиш, и четирима от хората му. Мобилният телефон на Бакар сега беше у британски разузнавач. Батерията вече беше десет процента и бързо падаше.

— Като изключим това — каза Габриел, — всичко мина по план.

— Саладин щеше да е мъртъв, ако американците бяха избрали точната кола.

Габриел не отговори.

— Нали не мислиш за…

— Разбира се, че мисля.

Габриел сведе поглед към екрана на компютъра. На него имаше карта на Южно Мароко. Две сини светлинки се движеха през пустинята на изток от Хамлия, а една червена се движеше бавно на запад. Бяха на около три километра разстояние.

— След няколко минути — каза Яков — югоизточният край на Мароко ще се напълни с войска и жандармерия. Няма да им отнеме много време да намерят две горящи тойоти и лагер, пълен с трупове. А след това ще се изсипе адът на земята.

— Вече се изсипа.

— Затова трябва да наредиш на екипа да изхвърли оръжията и да се отправи бързо към Агадир. С малко късмет, ще пристигнат преди зазоряване и оттам ще ги изтеглим веднага. Ако не успеем, ще се скрият в някой хотел на плажа и утре вечер по тъмно ще тръгнат.

— Това е безопасен план.

— Всъщност в него няма нищо безопасно.

— А ние? — попита Габриел.

— Скоро жандармерията ще блокира пътищата из цялата страна. Най-добре да останем тук тази вечер и да отлетим сутринта. Ще летим за Париж или Лондон и след това ще хванем полет обратно до „Бен Гурион“.

— Ами Саладин?

— Той може сам да си организира пътуването.

— Точно от това се страхувам.

Сините светлинки на компютърния екран бяха стигнали червената и след миг и трите вече се движеха на запад през пустинята към село Хамлия.

— Какво смяташ да им кажеш? — попита Яков.

Габриел бързо написа съобщение и натисна бутона за изпращане. Беше от две думи.

ВКЛЮЧИ ТЕЛЕФОНА.