Даниъл Силва
Къщата на шпионите (16)

15.
Кенсингтън, Лондон

— Валтер — отбеляза Габриел, поглеждайки възхитено пистолета на Келър. — Като Джеймс Бонд си.

— Лесно се крие и стреля мощно. — Кристофър се усмихна. — Като тухла, хвърлена по стъкло на прозорец.

— Не знаех, че на служителите на МИ6 им е разрешено да носят огнестрелно оръжие.

— Не ни е разрешено. — Келър напълни една чаша с розе и посочи бутилката. — Искаш ли?

— Шофирам.

Все пак наля още малко в чашата на Габриел.

— Как влезе?

— Беше оставил вратата отключена.

Келър замълча. После въздъхна:

— Някой ден ще трябва да ме научиш как да го правя и аз.

Той свали палтото си от „Кромби“ и го хвърли небрежно на плота. Костюмът му бе гарвановочерен, вратовръзката бе в цвят на патинирано сребро. Изглеждаше достолепно.

— Къде си бил? — попита Габриел. — На погребение ли?

— На среща с инвестиционния ми консултант. Той ме заведе на обяд в Кралската борса и ме информира, че стойността на портфейла ми е намаляла с повече от милион паунда. Благодарение на Брекзит. Напоследък ми се струпаха удари.

— Светът е опасно и непредсказуемо място.

— Така е — съгласи се Келър. — Вашият регион започва да изглежда като остров на мира и спокойствието, особено сега, когато ти управляваш там. Извинявай, че не успях да дойда на скромното ти парти за клетвата. Бях зает и не можех да се измъкна.

— На обучение ли?

Кристофър кимна.

— Три месеца непрестанна скука край морето.

— Но успешна — каза Габриел. — Измъкна се от следенето. Постигна рекорден резултат на изпита. Жалко обаче за това, което стана във Франция. Не е хубаво една шпионска кариера да започва така.

— Кой ми го казва? Твоята е поредица от катастрофи, а сред тях някое и друго бедствие. А виж докъде стигна, вече си шефът.

— Шамрон винаги е твърдял, че кариера без противоречия изобщо не е кариера.

— Как е старецът?

— Държи се — каза Габриел.

— Той е като Израел, нали?

— Шамрон ли? Той е Израел.

Келър запали цигара и издиша дима към тавана.

— Нова запалка — отбеляза Габриел.

— Нищо не ти убягва.

Габриел взе запалката и прочете какво бе гравирано на нея.

— Доста се е постарал за това.

— Важното е, че се е сетил — усмихна се Келър. След това попита: — Какво ти каза той?

— Каза ми, че те е пратил във Франция да издириш мароканеца, който е доставил автомати „Калашников“ за нападението в Лондон. И че си успял да го намериш за дни, въпреки че френските служби дори не са знаели истинското му име. Предполага, че предишният ти работодател, неподражаемият дон Антон Орсати, може да ти е оказал безценна помощ. Не навлезе в подробности.

— И правилно.

— Изглежда, че си се срещнал с този мароканец, чието име е Нуредин Закария, в кафене в Ница и си го накарал да повярва, че си корсикански търговец на оръжие. И за да докажеш благонадеждността си, си се съгласил да му продадеш десет автомата „Калашников“ и десет „Хеклер и Кох МР7“ на приличната цена от шейсет хиляди евро. За нещастие, сделката не преминала по план и ти си намерил за необходимо да убиеш Закария и двама от хората му, като така си елиминирал единствената известна връзка между мрежата на Саладин и атаката в Лондон. Като се има предвид всичко това — заключи Габриел, — бих казал, че си превишил правата си.

— Случва се.

— Доста често. А сега аз трябва да оправя тази бъркотия.

— Само за протокола — вметна Келър, — не беше моя идея да те пратим на килимчето при французите. Със свалена шапка.

— Бъркаш ме с някого.

— С кого?

— С човек, който си сваля шапката, когато влиза в стая.

— И как смяташ да го отиграеш?

— Първо, ще разпитам французите за всичко, което знаят за Нуредин Закария. А след това — добави Габриел — ще ги поканя да се присъединят към операцията ми по издирването на Саладин.

— Твоята операция? Французите никога няма да се навият. Нито Греъм.

— Греъм прие това този следобед. Също така се съгласи да ми даде назаем теб. Вече работиш за мен.

— Копеле — изруга Келър и смачка цигарата. — Трябваше да те убия, когато имах тази възможност.

* * *

Същата вечер двамата вечеряха в малък италиански ресторант край площад „Слоун“, където никой не ги познаваше. След това Габриел пое с такси към израелското посолство, което се намираше в тих ъгъл на Кенсингтън близо до Хай стрийт. Посланикът и началникът на лондонската централа се зарадваха да го видят, зарадваха се и охранителите му. После слязоха в обезопасената комуникационна зала — според жаргона на Службата тя бе известна като Светая светих — и Габриел се обади на личния номер на човека, с когото трябваше да се срещне в Париж. Позвъняването го свари в леглото в малкия му тъжен ергенски апартамент на улица „Сен Жак“. Той се зарадва да чуе гласа на Габриел.

— Чудех се дали ще можеш да ми отделиш минута-две утре.

— Цяла сутрин съм на среща с моя министър.

— Моите съболезнования. А следобед?

— Свободен съм след два.

— Къде?

— Рю дьо Гренел.

След това Габриел се обади на булевард „Цар Саул“ и информира оперативното бюро, че удължава престоя си в чужбина поне с един ден. Отделът „Пътувания“ се погрижи за резервациите. Изкушаваше се да прекара нощта в стария таен апартамент на Бейзуотър Роуд, но охранителите му надделяха и го накараха да остане в централата. Както в повечето формирования на Службата на чужда територия, в нея имаше малка спалня за кризисни моменти. Габриел се изтегна на неудобното легло, но сънят му убягваше. Обзе го вълнение. Сякаш отново беше на терен, обмисляйки предстоящата акция, дори и „теренът“ в този момент да беше посолство в един от най-елитните квартали в света.

Най-накрая заспа в часовете преди зазоряване. Стана в осем, закуси със служителите от лондонската централа, в девет се качи отново в ягуара на МИ6 и потегли към летище Хийтроу. Полетът му беше 334 на „Бритиш Еъруейс“. Качи се на борда в последната минута, придружен от охранителите си, и седна до прозореца в първа класа. Когато самолетът се издигна над Югоизточен Лондон, той погледна надолу към сиво-зелените полета, които се изнизваха под него.

В мислите си обаче виждаше висок широкоплещест мъж с вид на арабин, който куцукаше през хотелско фоайе във Вашингтон. Косата му можеше да бъде подстригана или боядисана, а лицето — променено чрез пластична хирургия. Но накуцването, помисли си Габриел, беше завинаги.