Даниъл Силва
Къщата на шпионите (4)

3.
Воксхол Крос, Лондон

Бяха дванайсет на брой, араби и африканци по етнически произход, европейци по паспорт. Всичките бяха прекарали известно време в халифата на ИДИЛ — някои във вече унищожения тренировъчен лагер близо до древния сирийски град Палмира — и се бяха върнали незабелязано в Западна Европа. По-късно щеше да бъде установено, че бяха получили заповедите си по „Телеграм“ — безплатното облачно приложение за моментални криптирани съобщения.

Бяха им дали само адреса, датата и часа на появата им. Не знаеха, че и другите са получили подобни инструкции; нямаха представа, че са част от по-голям заговор. Всъщност изобщо не подозираха, че са част от заговор.

Бяха влезли в Обединеното кралство един по един, с влак и с ферибот. Двама или трима трябваше да преминат през разпит на границата; останалите бяха приети с отворени обятия. Четирима стигнаха до Лутън, четирима — в Харлоу, а четирима — в Грейвзенд. На всеки адрес ги чакаше британски сътрудник на мрежата. Както и оръжията им — жилетки с експлозиви и автомати. Във всяка жилетка имаше килограм ацетонов пероксид — много нестабилен експлозив, кристален прах, произведен от лакочистител и перхидрол. Автоматите бяха АК-47 от беларуски производител.

Британските членове на мрежата бързо инструктираха бойните клетки за целите на мисията им. Те не бяха атентатори самоубийци, те бяха бойци. Трябваше да избият колкото се може повече неверници с автоматите и чак когато бъдат притиснати от полицията, да детонират експлозива в жилетките си. Целта на операцията не беше да се разрушават сгради или забележителности, а кървава касапница. Не биваше да правят разлика между млади и стари, мъже, жени и деца. Не трябваше да проявяват милост.

В късния следобед в Лутън, Харлоу и Грейвзенд членовете на трите клетки се нахраниха заедно за последно. След това ритуално подготвиха телата си за смъртта. Накрая, в седем вечерта, се качиха в три еднакви вана „Форд Транзит“. Британските им сътрудници бяха зад волана, бойците седяха отзад с жилетките си с експлозиви, стиснали оръжията си. Никоя от клетките не знаеше за съществуването на другите, но всички се бяха насочили към Уест Енд в Лондон и трябваше да ударят по едно и също време. Точността бе запазената марка на Саладин. Той вярваше, че както в живота, така и при терора, точното време е всичко.

Достолепният театър „Гарик“ бе преживял истински и студени войни, Голямата депресия, абдикацията на крал. Но никога не бе ставал свидетел на това, което се случи в 8:20 часа онази вечер, когато петима терористи от ИДИЛ нахлуха в залата и започнаха да стрелят по тълпата. Повече от сто души щяха да загинат през първите трийсет секунди на нападението и още сто — в ужасните пет минути, които последваха, докато терористите се движеха методично през театъра, ред по ред, седалка по седалка. Двеста души с късмет успяха да избягат през задния и страничните входове заедно с всички артисти и сценични работници. Много от тях никога повече нямаше да стъпят в театъра.

Терористите излязоха от „Гарик“ седем минути след като бяха нахлули в него. Навън се натъкнаха на двама полицаи. След като ги застреляха, поеха към Ървинг стрийт. Избиваха всички в ресторантите по пътя си, докато накрая в подстъпите към площад „Лестър“ налетяха на двама спецполицаи, въоръжени с 9-милиметрови пистолети „Глок-17“. Униформените успяха да убият двама от нападателите, преди те да детонират експлозивите в жилетките си. Двама от оцелелите терористи се взривиха във фоайето на голямото кино „Одеон“, а третият — в препълнен италиански ресторант. Общо близо четиристотин души щяха да загинат само от тази част на атаката, превръщайки я в най-кървавата в британската история, по-кървава дори от взривяването на самолета на „Пан Ам“ над Локърби, Шотландия, през 1988 година.

Но за нещастие, петчленната клетка не действаше сама. Втора клетка — от Лутън, както щеше да стане известно по-късно — атакува театър „Принц Едуард“ също точно в осем и двайсет, по време на представлението „Мис Сайгон“. „Принц Едуард“ беше много по-голям от „Гарик“, имаше 1600, а не 656 места, затова и жертвите сред зрителите бяха значително повече. Освен това и петимата терористи успяха да детонират самоубийствените си жилетки в барове и ресторанти по Олд Комптън стрийт. Повече от петстотин живота бяха отнети в продължение само на шест минути.

Третата цел беше „Сейнт Мартин“: петима нападатели, точно в осем и двайсет. Този път обаче се намеси екип от спецполицаи. По-късно щеше да се установи, че минувач, идентифициран единствено като виден лондонски търговец на произведения на изкуството, е съобщил за нападението на властите секунди след като терористите са влезли в театъра. Същият този търговец после беше помогнал за евакуирането на ресторант „Айви“. В резултат в тази част на атаката щяха да загинат само осемдесет и четири души. Във всяка друга вечер и във всеки друг град броят им би бил труден за проумяване. А сега бе причина за благодарност. Саладин бе посял ужас в сърцето на Лондон. И Лондон вече никога нямаше да бъде същият.

До сутринта се очертаха ужасяващите мащаби на катастрофата: повечето от мъртвите все още лежаха там, където бяха паднали, а някои и по седалките в театрите. Комисарят на лондонската полиция обяви целия Уест Енд за зона на местопрестъпление и призова лондончани и туристите да избягват района. Метрото бе спряно напълно като предохранителна мярка; частните фирми и обществените институции останаха затворени през целия ден. Лондонската фондова борса отвори навреме, но търговията бе спряна, когато цените на акциите се сринаха. Икономическата загуба, също като загубата на хора, беше катастрофална.

От съображения за сигурност премиерът Джонатан Ланкастър изчака до обед, преди да посети опустошението. Със съпругата си — Даяна, той тръгна пеш от „Гарик“ към „Принц Едуард“ и после към „Сейнт Мартин“. След това, пред импровизирания полицейски щаб на площад „Лестър“, се обърна за кратко към медиите. Блед и видимо разстроен, той се закле, че извършителите ще бъдат изправени пред правосъдието.

— Врагът е дързък и решителен — заяви той, — ала ние също ще бъдем решителни.

Врагът обаче остана странно тих. Да, имаше няколко тържествуващи поста в обичайните екстремистки сайтове, но нищо от централното командване на ИДИЛ. Най-накрая, в 17 часа лондонско време, официално бе поета отговорност чрез един от многобройните туитър акаунти на групировката, където се появиха и снимки на петнайсетимата бойци, извършили атаката. Няколко анализатори на тероризма изразиха учудване, че в декларацията не се споменава Саладин. По-умните обаче отбелязаха, че Саладин е мозъкът и предпочита да остави работата си неподписана, както са го правили и други като него.

Ако първият ден бе белязан от солидарност и скръб, вторият бе изпълнен с разграничаване и обвинения. В Камарата на общините няколко представители на опозиционната партия разкритикуваха премиера и началниците на разузнаването, че не са успели да забележат и пресекат заговора навреме. И най-вече питаха как бе възможно терористите да се сдобият с автомати в страна с едни от най-драконовските закони за контрол над оръжията в света. Шефът на лондонската антитерористична служба публикува изявление в защита на действията си, същото направи и Аманда Уолъс, генерален директор на МИ5. Но Греъм Сиймор, началникът на Секретната разузнавателна служба, позната и като МИ6, предпочете да запази мълчание. До неотдавна британското правителство дори не признаваше за съществуването на МИ6 и никой министър, който бе с всичкия си, не би си помислил и да спомене публично името на шефа на службата. Сиймор предпочиташе стария модел. Той бе шпионин по природа и възпитание. А един шпионин никога не говореше от свое име, когато се появеше злостно изтичане на информация към приятелски настроен репортер.

Отговорността за защитата на британската земя от терористични атаки се падаше най-вече на МИ5, полицията и Центъра за съвместен анализ на тероризма. Въпреки това Секретната разузнавателна служба играеше важна роля в разкриването на заговорите в чужбина, преди те да приближат уязвимите брегове на страната. Греъм Сиймор многократно беше предупреждавал премиера, че атака на ИДИЛ над Обединеното кралство е неизбежна, ала шпионите му така и не успяха да доставят достоверна разузнавателна информация, за да се предприемат необходимите за предотвратяването й действия. Вследствие на това той разглеждаше нападението в Лондон и стотиците невинни жертви като най-големия провал в дългата си забележителна кариера.

По време на атаката Сиймор бе във великолепния си кабинет на най-горния етаж на Воксхол Крос и беше видял проблясъците от взривовете от прозореца си. И в последвалите мрачни дни тази гледка почти не го напускаше. Най-близките му сътрудници го умоляваха да поспи, а зад гърба му обсъждаха с тревога необичайно уморения му вид. Сиймор троснато ги посъветва да оползотворят времето си в намиране на важна разузнавателна информация, с която да предотвратят следващата атака. Трябваше му някое слабо звено, някой от мрежата на Саладин, който можеше да бъде манипулиран. Не важна фигура; те бяха прекалено лоялни. Греъм Сиймор търсеше някой дребен играч, изпълнител на поръчки, носач на багаж. Възможно беше този човек дори да не знае, че е член на терористична организация. Можеше даже и никога да не е чувал името на Саладин.

Полицаите — тайни и явни — имаха някои предимства по време на криза. Те провеждаха акции, арестуваха и даваха пресконференции, за да успокоят обществото, че правят всичко по силите си за опазване на сигурността. Шпионите обаче нямаха такива права. По дефиниция те се трудеха тайно в невидими задни улички, хотелски стаи, конспиративни квартири и всякакви други забравени от бога места, където агентите убеждаваха или принуждаваха някого да предаде важна информация на чужда сила. В началото на кариерата си Греъм Сиймор бе вършил такава работа. Сега можеше само да ръководи усилията на другите от златната клетка на кабинета си. Най-много се боеше, че някоя друга служба ще открие това слабо звено, което отново би го поставило в подкрепяща роля. МИ6 не можеха сами да разбият мрежата на Саладин; имаха нужда от помощ от приятелите си от Западна Европа, Близкия изток и от другата страна на океана — Америка. Но ако МИ6 успееха да открият точната разузнавателна информация в точния момент, Греъм Сиймор щеше да стане пръв между равни. В съвременния свят това бе най-доброто, на което един шпионин можеше да се надява.

Така че той стоеше в кабинета си ден след ден, нощ след нощ, и гледаше с известна завист как полицията и МИ5 се справяха с остатъците от мрежата на Саладин във Великобритания. Усилията на МИ6 обаче не водеха до нищо значимо. Всъщност Сиймор научаваше повече от приятелите си в Лангли и Тел Авив, отколкото от собствените си подчинени. Най-накрая, седмица след атаката, той реши, че една вечер у дома няма да му се отрази зле. Според записа в компютрите, ягуарът му напусна паркинга по случайност точно в 8:20 часа. Но докато прекосяваше Темза към дома си в Белгрейвия, телефонът му тихо изписука. Той позна номера и женския глас, който чу малко по-късно от другата страна на линията.

— Надявам се, че не те хващам в неудобно време — каза Аманда Уолъс, — но имам нещо, което може да те заинтригува. Защо не наминеш при мен за едно питие? Аз черпя.