Даниъл Силва
Къщата на шпионите (71)

70.
Лондон

Евакуацията на Уестминстър и Уайтхол бе много по-кратка като продължителност, отколкото Саладин се бе надявал, ала за сметка на това — драматична. Девет дълги дни биещото сърце на британската политика, религиозният и политически център на някогашната славна империя, бе отцепен от останалата част на страната и затворен. Мъртвата зона се простираше от площад „Трафалгар“ на север до Милбанк на юг, а на изток в квартал Виктория до Ню Скотланд Ярд. Важните министерства стояха празни, същото се отнасяше и за Парламента и Уестминстърското абатство. Премиерът Ланкастър и екипът му напуснаха Даунинг стрийт 10 и се преместиха на тайно място в провинцията. Против желанието й кралицата бе преместена в замъка Балморал в Шотландия. Само на екипите на Гражданска защита бе позволено да влизат в отцепената зона, и то за кратки периоди. Те се движеха по пустите улици и площади в светлозелените си защитни костюми, душеха въздуха за някакви остатъчни следи от радиоактивност, а тъжното биене на Биг Бен отброяваше времето.

Повторното отваряне беше безрадостна работа. Премиерът и съпругата му Даяна се промъкнаха на Номер 10, сякаш влизаха с взлом в собствения си дом, а по цялото протежение на Уайтхол държавните служители и министрите кротко се връщаха по бюрата си. В Камарата на общините обявиха минута мълчание; в абатството имаше молитвена служба. Кметът на Лондон заяви, че градът е станал по-силен след избягването на катастрофата, макар да не обясни защо е така. Заглавие на първа страница на водещ консервативен вестник гласеше: „Добре дошли в новата нормалност“.

Беше сряда, което означаваше, че премиерът бе задължен да застане пред Камарата на общините по обяд и да отговаря на въпроси на опозицията. Отначало те бяха почтителни, но не задълго. Най-вече искаха да знаят как е било възможно само шест месеца след опустошителната атака в Уест Енд ИДИЛ да успеят да вкарат контрабандно в Обединеното кралство материали за мръсна бомба. И как при повишено ниво на тревога службите за сигурност не са успели да идентифицират атентатора преди сутринта на планирания взрив. Премиерът се изкушаваше да каже, че тежките проблеми със сигурността, пред които бе изправена Великобритания, са резултат от грешките на цяло поколение лидери — грешки, които бяха превърнали страната на Шекспир, Лок, Хюм и Бърк в най-големия световен център на идеологията на джихадистите салафисти. Но не захапа стръвта.

— Врагът е решителен — обяви той, — но ние също.

— А начинът, по който бе неутрализиран заподозреният? — учуди се депутат от Уошуд Хийт в Бирмингам, град в западния край на Средна Великобритания, гъстонаселен с мюсюлмани, произвели безброй терористи и заговори.

— Той не беше заподозрян — намеси се премиерът. — Той бе терорист, въоръжен с бомба и няколко грама радиоактивен цезиев хлорид.

— Но нямаше ли друг начин за справяне с него освен хладнокръвната екзекуция? — настояваше депутатът.

— Не беше това.

Заявената позиция на правителството на Нейно Величество и на Ню Скотланд Ярд беше, че двамата мъже, които бяха спрели терориста да не детонира мръсната бомба, са от специалните полицейски части. Полицията отказа да съобщи имената им. Нито изпълни молбата на медиите да пусне записите на операцията от охранителните камери. Някак си обаче се бе появило едно видео, заснето от американски турист, който се бе оказал в близост до портите на Даунинг стрийт в девет часа. Беше размазано и клатещо се и на него се виждаше мъж, който стреля няколко пъти в главата на терориста, и друг, който държи бутона на детонатора в лявата ръка на атентатора. Стрелецът моментално след това напускаше мястото с кола. Докато автомобилът преминаваше покрай Уайтхол, се виждаше как той прегръща жена на задната седалка. Лицето му не се забелязваше, беше само сиво петно, като цвета на лявото му слепоочие.

Но неговият партньор, който бе държал палеца на терориста върху детонатора три часа, докато експертите обезвреждаха мръсната бомба, получи повече внимание от медиите. За една нощ той се превърна в национален герой: безкористно бе рискувал собствения си живот за кралицата и страната си. Ала подобни истории рядко просъществуваха дълго — не и в суровата ера на денонощните новини и социалните медии — и скоро се появиха безброй варианти, които поставяха под въпрос самоличността и принадлежността му. „Индипендънт“ твърдеше, че той е бивш служител на Специалната авиодесантна служба, който се бе проявил забележително в Северна Ирландия и първата иракска война. „Гардиън“ обаче публикува колеблива версия, че всъщност той е служител на МИ6. Границите се размиваха или може би дори се сливаха, казваше вестникът. Греъм Сиймор постъпи необичайно и излезе с опровержение. Заяви, че служителите на Секретната разузнавателна служба не се занимават с дейности по налагане на закона и малцина от тях са въоръжени. „Обвиненията са смешни още на пръв поглед“ — заяви той.

Някъде сред това сочене с пръст се загуби фактът, че Саладин, създателя на трансатлантическа следа от кръвопролития и срутени сгради, вече го няма. Отначало легионът от негови последователи, включително и такива, които свободно се разхождаха по улиците на Лондон, отказа да повярва, че той наистина си е отишъл. Те твърдяха, че това със сигурност не било нищо друго, освен долна американска пропаганда, целяща да отслаби влиянието на ИДИЛ над цяло поколение млади радикални ислямисти. Снимката с безжизненото преправено лице не помогна, защото то имаше малко общо с оригинала. Но когато ИДИЛ потвърди кончината му в един от своите основни канали в социалните мрежи, дори и най-горещите му привърженици като че ли приеха факта, че си е отишъл. Най-близките му лейтенанти нямаха време да скърбят, тъй като бяха заети да се пазят от американските бомби и ракети. Лондон беше последната капка. Беше започнала последната битка — онази, която ИДИЛ се надяваше да доведе до завръщането на Махди, последния месия, и началото на обратното отброяване към края на дните.

Но какви бяха точните обстоятелства около смъртта на Саладин в имението в Среден Атлас в Мароко? Белият дом — и самият президент — представиха няколко противоречащи си версии. Нещата се усложниха още повече, когато независим марокански новинарски сайт публикува репортаж, в който ставаше въпрос за три тойоти „Ланд Крузър“, намерени в югоизточния край на страната, недалеч от пясъчното море Ерг Чеби. По всичко изглеждаше, че единият джип бе катастрофирал, но другите два бяха изгорели. Сайтът твърдеше, че са унищожени с американски дрон „Хищник“, и подкрепяше това твърдение със снимки на парчета от ракети „Хелфайър“. Белият дом отрече информацията с възможно най-силни думи. Същото направи и мароканското правителство. След това за по-сигурно затвори сайта, който бе публикувал снимките, и хвърли главния му редактор в затвора.

Обвиненията за американски удар с дрон на мароканска територия подпалиха протести из цялата страна, особено в бидонвилите, където вербовчиците на ИДИЛ вършеха мръсната си работа. Размириците почти засенчиха бруталното убийство на Мохамед Бакар, най-големия марокански производител на хашиш и самопровъзгласил се крал на планината Риф. Жандармеристите заявиха, че отвратителното състояние на трупа подсказвало, че той е станал жертва на свързана с наркотици вендета. По-труден за обяснение беше фактът, че Жан-Люк Мартел, невероятно успешният френски хотелиер и ресторантьор, бе намерен на около метър с две дупки от куршум в лицето. Мароканците нямаха голям интерес да се опитат да обяснят как Мартел е бил застигнат от тази съдба и защо. Те искаха да се отърват от този проблем възможно най-бързо. Предадоха трупа на френското посолство, подписаха необходимите документи и с радост се сбогуваха с ЖЛМ.

Във Франция обаче ужасният край на Жан-Люк Мартел стана повод за сериозно разследване и от страна на пресата, и от страна на властите, както и за немалко прозрения. Обстоятелствата около смъртта му предполагаха, че слуховете за него в крайна сметка са били истина, че той не е бил бизнесмен, който превръща всичко, до което се докосне, в злато, а международен трафикант на наркотици под прикритие. И когато подробностите стигнаха до страниците на „Монд“ и „Фигаро“, някои обещаващи в миналото политически кариери се срутиха. Френският президент бе принуден да заяви, че съжалява за приятелството си с Мартел, същото направиха вътрешният министър и половината народни представители. Както обикновено, френската преса подходи философски към проблема. Жан-Люк Мартел бе разглеждан като метафора на всичко, което мъчеше съвременна Франция. Неговите грехове бяха грехове на Франция. Той бе доказателство, че нещо някъде в Петата република не е наред.

Скоро последваха арести от централата на „ЖЛМ Ентърпрайзис“ в Женева до улиците на Марсилия. Хотелите му бяха затворени, ресторантите и магазините също, имотите и банковите му сметки бяха конфискувани и замразени. Всъщност единственото, към което френското правителство не предяви претенции, беше трупът му, който прекара няколко дни в парижка морга, докато далечен роднина от селото му в Прованс най-накрая го поиска, за да го погребе. Погребението и панихидата бяха слабо посетени. Знаково бе отсъствието на Оливия Уотсън, красивата бивша манекенка, придружителка и бизнес партньорка на Мартел. Всички усилия да бъде открита г-ца Уотсън от страна на френските власти и медиите останаха без успех. Галерията й в Сен Тропе оставаше затворена, витрината й към площад „Л’Ормо“ бе празна. Същото се отнасяше и за бутика й за дрехи на улица „Гамбета“. Вилата, която бе делила с Мартел, изглеждаше пуста. Любопитно бе, че същото можеше да се каже и за великолепния палат от другата страна на залива.

Ала дали имаше връзка между смъртта на Жан-Люк Мартел и убийството на сивия кардинал на ИДИЛ, познат като Саладин? Друга връзка, освен близкото време и място? Дори и най-конспиративно настроените журналисти смятаха това за невероятно. Все пак имаше достатъчно сенчести връзки, които заслужаваха повторно изследване и го получиха — от Уест Енд в Лондон до седемнайсети арондисман в Париж, празна галерия в Сен Тропе и покрит с кръв тротоар близо до входа на Даунинг стрийт. Репортерите, специализирани по темата за сигурността и разузнаването, смятаха, че забелязват модел. Казваха, че има дим. А където има дим, обикновено има и огън.

С времето дори и най-внимателно изплетените лъжи се разплитат. Трябва само едно слабо звено. Или човек, който се чувства длъжен заради чест или чувство за дълг да освети истината. Не цялата, разбира се, защото това би предизвикало несигурност. Само малка част от нея, достатъчна, за да спази обещание. Той даде историята на Саманта Кук от лондонския „Телеграф“, която я пусна навреме за неделното издание. За часове тя успя да подпали четири отдалечени столици. Американците обявиха подигравателно статията за чиста фантазия, а реакциите на британците и французите бяха само по-малко саркастични. Единствено израелците отказаха коментар, ала пък това бе стандартната им процедура, когато ставаше въпрос за разузнавателни операции. Те се бяха научили по трудния начин, че е по-добре да не казваш абсолютно нищо, отколкото да публикуваш опровержение, в което и без това никой няма да повярва. Но поне в този случай показаха, че напълно заслужават репутацията си.

Разузнавачът, който беше в центъра на историята, бе забелязан на редовното заседание на раздразнителния кабинет на премиера и по-късно същата вечер заедно с жена си и двете им малки деца в ресторант „Фокача“ на улица „Раби Акива“ в Йерусалим. А местонахождението на Оливия Уотсън, бившата манекенка, галеристка и почти съпруга на опозорения Жан-Люк Мартел, оставаше загадка. Виден френски криминален репортер се чудеше дали не е мъртва. И въпреки че репортерът нямаше как да знае, Оливия се чудеше същото.