Даниъл Силва
Къщата на шпионите (22)

21.
Нахалал, Израел

Също като Габриел, д-р Натали Мизрахи бе имала проклетия шанс да види Саладин на живо. Но докато сблъсъкът на Габриел с чудовището бе мимолетен, Натали трябваше да прекара с него няколко дни в голяма къща с много стаи и вътрешни дворове край северния иракски град Мосул. Там тя бе лекувала две сериозни рани, които Саладин бе получил след американски въздушен удар — една в гърдите и друга в десния крак. За нещастие, Натали и Саладин се бяха срещнали отново в малка дървена къща в селски район в Северна Вирджиния. Мигът преди нейното спасение се бе запечатал в картина в стил Караваджо, която висеше в галерията от отвратителни спомени на Габриел. Колкото и да се опитваше, не можеше да я свали оттам. Това също бе нещо общо между него и Натали.

Историята на нейното пътешествие към мрачното сърце на халифата на ИДИЛ бе една от най-забележителните в аналите на Службата. Всъщност дори Саладин, който знаеше само част от събитията, беше предсказал, че някой ден ще напишат книга за нея. Родена и образована във Франция, владееща перфектно алжирския диалект на арабския език, тя бе имигрирала в Израел заедно с родителите си, за да избяга от надигащата се вълна от антисемитизъм в родината й. И беше постъпила на работа в спешното отделение на Медицински център „Хадаса“ в Западен Йерусалим.

Пристигането й в Израел не бе убягнало на талантливите анализатори на Службата. И когато Габриел бе търсил агент, когото да внедри в мрежата на Саладин, той се бе обърнал към Натали. В малката къща в Нахалал той бе свалил много пластове от самоличността й и я бе превърнал в Лейла Хадауи, арабка с палестинско потекло, черна вдовица, решена на мъст. След това, с помощта на Пол Русо и група „Алфа“, я бе пуснал сред потока мюсюлмани от Франция и останалата част на Европа, които отиваха в Сирия, за да се бият на страната на ИДИЛ. Тя прекара почти месец в халифата — в блок край парка „Ал Рашид“ в центъра на Рака, в тренировъчен лагер в древния град Палмира и накрая в къща до Мосул, където под смъртна заплаха бе спасила живота на най-големия сив кардинал на терора след Осама бин Ладен.

През периода на възстановяването си той бе проявил огромна любезност към нея. Беше я наричал топло Маймонид, като философа и теолога, един от придворните лекари на истинския Саладин в Кайро. Беше й позволявал да стои с непокрито лице в негово присъствие. А тя бе стояла плътно до него. Беше измервала жизнените му показатели, сменяла кървавите превръзки и успокоявала болката му с инжекции морфин. Много пъти бе обмисляла да му помогне да премине през дверите на небитието със свръхдоза. Но заради Хипократовата клетва и вярата си, че трябва да докладва за всичко, на което стане свидетел, тя бе излекувала Саладин. И заради това милостиво дело той й се беше отблагодарил, изпращайки я на самоубийствена мисия във Вашингтон.

Бяха минали три месеца от онази вечер, но Габриел все още забелязваше остатъци от Лейла Хадауи в поведението на Натали и в тъмните й очи. Тя бе свалила хиджаба на Лейла и нейния гняв, но не и тихата й благочестива кротост и достойнство. Иначе нямаше други следи от изпитанието, през което бе преминала в ислямския халифат и в къщата във Вирджиния, където Саладин лично я бе подложил на жесток разпит. Тогава той възнамеряваше да екзекутира Натали по любимия на ИДИЛ начин — като й отсече главата, и неминуемата й смърт бе развързала езика му. Беше признал, че е служил в иракското разузнаване при Садам Хюсеин, че е доставял материали и логистична подкрепа на палестински терористи като Абу Нидал и че е бил част от иракската съпротива след американската инвазия през 2003 година. Тези три точки в биографията му бяха всичко, което западните разузнавателни служби знаеха за него. Дори и истинското му име оставаше загадка. Натали обаче бе получила достъп до най-вътрешния му кръг във време, когато той бе физически немощен. Тя познаваше всеки сантиметър от едрото му силно тяло, всяка бенка и родилно петно, всеки белег. И това беше само една от причините, поради които Габриел бе дошъл във фермата в Нахалал, в долината на детството си.

Вечерта бързо захладня, както ставаше винаги в Галилея. Въпреки това те седнаха навън в градината, на същата маса, на която преди десет месеца Габриел за пръв път беше вербувал Натали. И сега, също като тогава, тя седеше изпъната, скръстила прилежно ръце в скута. Носеше прилепнал син анцуг и електриковозелени маратонки, прашни от селските пътища. Тъмната й коса бе опъната назад и прибрана на тила с ластик. Широките й чувствени устни бяха разтеглени в сдържана усмивка. Тя изглеждаше щастлива за първи път от месеци. Изведнъж Габриел почувства нова остра болка. Този път беше съвсем истинска.

— Знаеш ли — каза Натали вече със сериозно изражение, — ще оздравееш по-бързо, ако вземеш нещо.

— Толкова ли е очевидно?

— Приведен си на една страна, за да облекчиш натоварването върху фрактурите.

Габриел се смръщи, докато опитваше да застане изправен.

— И дишането ти е много повърхностно — додаде тя.

— Защото ме боли, когато дишам. И всеки път, когато кашлям или кихам, ми изскачат звезди пред очите.

— Спиш ли?

— Достатъчно. — После я попита тихо: — А ти?

Натали отпуши бутилка галилейско бяло вино и наля в две чаши. Отпи съвсем малко от своята, след това я остави на масата. През многото месеци, в които бе живяла като радикализирана мюсюлманка, тя се бе въздържала от алкохол. Дневната й консумация на бяло вино — което талантливите анализатори на Службата смятаха за единствения й порок — бе намаляла рязко, откакто се бе върнала в Израел.

— А ти? — попита за втори път Габриел.

— Дали спя? Никога не съм била добра в това, дори и преди операцията. А има и друго — добави тя, оглеждайки постройката отвън, — това не е точно къщата на тайните, нали? Във всяка стая има наблюдение и всяко движение се записва и анализира от вашите психиатри.

Габриел не си направи труда да отрича. В къщата наистина имаше аудио- и видеонаблюдение и екип от психиатри на Службата следеше всяка стъпка от възстановяването на Натали. Техните преценки рисуваха портрет на разузнавач, който все още се лекуваше от посттравматичен стрес. Разузнавачът страдаше от дълги периоди на безсъние, кошмари и пристъпи на силна депресия. Редовните й кросове в долината обаче бяха подобрили общото й здраве и успокоили промените в настроението. Същото бе направила и романтичната й връзка с Михаил, който редовно посещаваше Нахалал. Мнението на лекарите и на Михаил бе, че общо взето тя бе готова да се върне на ограничена служба. Само че Габриел нямаше предвид ограничена. Пред очите му бе само Саладин.

Той се размърда неловко на стола си. Натали го изгледа.

— Поне пийни малко вино. Може да успокои болката.

Мъжът отпи. Не я успокои.

— Той бе същият — каза Натали.

— Кой?

— Саладин. Не искаше никакви болкоуспокоителни. Буквално трябваше да го тормозя, за да го убедя, че има нужда от тях. И всеки път, когато му инжектирах морфин, той се стараеше да остане в съзнание. Само ако бях…

— Постъпи правилно.

— Не съм сигурна, че жертвите в Лондон биха се съгласили. Или в Париж — добави тя. — Ти имаш късмет, че си жив. И другите щяха да се разминат със смъртта, ако го бях убила, когато имах възможност.

— Ние не сме като тях, Натали. Ние не предприемаме самоубийствени мисии. Освен това — продължи Габриел — някой друг щеше да заеме неговото място.

— Няма друг като Саладин. Той е изключителен. Повярвай ми, знам го.

Тя затопли ръката си на свещта, която гореше между тях. Посоката на вятъра леко се бе променила и донасяше острия мирис на пожарите. Габриел го предпочиташе пред миризмата на долината. Още като дете я бе мразил.

Натали махна ръката си от огъня.

— Бях започнала да си мисля, че си ме забравил.

— Нито за минута. Не съм забравил и през какво премина.

— Значи, сме двама.

Тя посегна към виното, но се спря. Изглежда, че умереността на Лейла се бе върнала в нея.

— Михаил ме уверява, че някой ден няма да помня нищо от това, че ще бъде просто като един неприятен спомен от детството. Когато например си порязах пръста с един от кухненските ножове на майка ми. — Вдигна ръка в мрака. — Все още имам белег.

Вятърът утихна, пламъкът от свещта се изправи.

— Одобряваш ли го? — попита тя.

— Михаил ли?

— Да.

— Няма значение какво мисля аз — тихо каза Габриел.

— Разбира се, че има. Ти си шефът.

Той се усмихна.

— Да, Натали, одобрявам го. Всъщност от цялото си сърце.

— А одобряваше ли американското момиче, с което той имаше връзка? Онова, което работеше за ЦРУ? Името й ми убягва…

— Името й беше Сара.

— Сара Банкрофт — добави тя, като наблегна на първата сричка от фамилията й с патрицианско звучене.

— Да — кимна Габриел. — Сара Банкрофт.

— Не ми звучи по еврейски. Банкрофт.

— Има защо — каза Габриел. И допълни: — Не, не одобрявах връзката им. Поне не и отначало.

— Защото не е еврейка ли?

— Защото връзките между разузнавачи по принцип са сложни. А връзките между разузнавачи, които работят за служби на различни страни, са невъзможни.

— Но тя е била близка на Службата.

— Много.

— И ти си я харесвал.

— Да.

— Кой сложи края?

— Не съм наясно с всички подробности.

— Моля те — настоя тя, без да обръща внимание на думите му.

— Мисля — започна той предпазливо, — че беше Михаил.

Натали като че ли обмисляше внимателно последното му изречение. Габриел се надяваше, че не бе преминал границата. Никой не знаеше какво се случва между двама влюбени, особено когато ставаше въпрос за стари връзки. Беше възможно Михаил да се бе представил като по-огорчения. Не, помисли си той, това не бе в стила му. Той имаше много хубави качества, но сърцето му бе от чугун.

— Предполагам, че той ще тръгва скоро — каза тя.

— Трябва да нагласим още няколко парчета от пъзела.

— Черна оперативна работа?

Той се усмихна.

— И колко време според теб няма да го има?

— Трудно е да се каже.

— Чух, че го превръщаш в търговец на оръжие.

— И то много богат.

— Ще му трябва момиче. Иначе Жан-Люк Мартел няма да повярва, че е автентичен.

— Знаеш ли много за него?

— ЖЛМ? — Тя сви рамене. — Само това, което съм чела във вестниците.

— Мислиш ли, че е замесен в търговия с наркотици?

— Така се говореше в Марсилия. А аз съм израснала там, както си чувал.

— Да — каза равно Габриел. — Мисля, че съм чел нещо подобно в досието ти.

— И съм имала достатъчно много случаи със свръхдози хероин, докато работех там — продължи Натали. — Говореше се, че това е хероинът на Мартел. Е, все пак не може да се вярва на всички слухове.

— Понякога може.

И двамата замълчаха.

— Е, кое е щастливото момиче? — попита най-накрая Натали.

— Момичето на Михаил ли? Имам някоя предвид за тази роля — каза Габриел, — но не съм сигурен дали тя я иска.

— Питал ли си я?

— Още не.

— Какво чакаш?

— Прошка.

— За какво?

Точно тогава внезапен порив на вятъра угаси пламъка. Те седяха сами в тъмнината, мълчаха и гледаха как планината гори.

* * *

На Натали й трябваха само няколко минути, за да си събере багажа. След това, все още облечена с анцуга, се настани на задната седалка на джипа на Габриел и пое с него към Тел Авив. Според правилата тя трябваше да живее в „преходна квартира“ — тайно жилище, в което агентите на Службата приемаха самоличността, с която трябваше да се появят на терен. Но Габриел я остави в апартамента на Михаил на улица „Ха Яркон“. Реши, че това не е сериозно нарушение на протокола: все пак двамата щяха да се преструват на съпрузи. С малко късмет, можеха дори да се научат малко да не се харесват. Тогава никой нямаше да се усъмни в автентичността на легендата им.

Наближаваше девет, когато джипът на Габриел тръгна да се катери през Баб ал Уад към Йерусалим. Ако нямаше инциденти или тревоги за сигурността — или обаждания от премиера, — той щеше да е на улица „Наркис“ най-късно в девет и половина. Децата най-вероятно щяха да са заспали, но поне щеше да вечеря на спокойствие с Киара. Само че когато наближаваха западните покрайнини на града, мобилният му светна от входящо съобщение. Той се загледа дълго в него, като се чудеше дали може да се престори, че някак си не е стигнало до него по мрежата. За съжаление, не можеше. Предстоеше му да пътува за втори път в чужбина като шеф.

Ала този път отиваше в Америка.