Даниъл Силва
Къщата на шпионите (28)

27.
Лазурният бряг, Франция

— Мисля да отида в градчето малко по-късно.

— За какво?

— Пазарен ден е. Знаеш колко обичам пазара.

— А, да, чудесно.

— Можеш ли да дойдеш?

— Не мога, за съжаление. Имам няколко срещи.

— Добре.

Бяха изминали десет дни, откакто Михаил и Натали — иначе известни като Дмитрий и Софи Антонов — се бяха настанили в новия си дом в залива Кавалер, и по всичко личеше, че вече бяха отегчени. Не беше оперативна скука, а брачна. Габриел бе заявил, че семейство Антонови не са в напълно безоблачен съюз. Малко бракове бяха идеални, обясни той, и бракът между руски престъпник и французойка със съмнителен произход няма как да върви без сътресения. Освен това им бе наредил никога да не излизат от прикритието си, дори когато бяха на безопасно място зад четириметровите стени на Вила Солей. Затова бе тази хладна размяна на думи по време на закуска. Тя се проведе на английски, тъй като френският на Дмитрий Антонов бе катастрофален, а съпругата му изобщо не знаеше руски. Персоналът на къщата, който бе изцяло съставен от служители на група „Алфа“ на Пол Русо, се обръщаше само към мадам Софи. И общо взето избягваше мосю Антонов. Смятаха го за груб и примитивен, а той ги намираше за най-лошата прислуга в цял Прованс, което беше сравнително оправдано. Габриел споделяше мнението му. В личен разговор бе настоял пред Русо да ги приведе във форма. Иначе имаше риск да провалят цялата операция.

Михаил и Натали седяха като герои от филм край маса на широката тераса с изглед към басейна. Там бяха закусвали предишните девет сутрини, защото мосю Антонов предпочиташе да е над всички останали. Бе започнал деня си с енергично трийсетминутно плуване в басейна. Сега бледото му тяло бе наметнато със снежнобял хавлиен халат. Погледът на Натали бе привлечен от струйката вода, която се стичаше през изсечените му коремни мускули към ластика на банския му, ала бързо извърна очи. Мадам Софи, напомни си тя, се дразнеше от мосю Антонов. Той не можеше да спечели отново благоразположението й с минимално показване на физическа красота.

Тя си наля чаша силно черно кафе от сребърния чайник и добави щедра доза варено мляко. Направи го с типичен френски маниер. След това извади цигара „Житан“ от пакета и я запали. Цигарите, също като грубото й поведение, бяха изцяло за целите на прикритието й. Тя бе лекар, който бе виждал лично ужасните последствия от тютюна върху човешкото тяло, и бе заклет непушач. Първото вдишване задращи по гърлото й, но тя отпи от кафето и успя да потисне порива за кашляне. Кафето бе почти съвършено, само в Южна Франция то имаше такъв вкус, помисли си тя. Утринта бе ясна и свежа, подухваше лек вятър, който разлюляваше редицата от кипариси, очертаваща границата между Вила Солей и съседите. В залива Кавалер имаше малки вълнички, а от другата му страна Натали виждаше очертанията на вилата, собственост на Жан-Люк Мартел, хотелиер, ресторантьор, производител на дрехи и бижута. И международен търговец на наркотици.

— Кроасан? — попита тя.

— Моля? — Михаил се бе зачел в нещо на таблета си и дори не благоволи да вдигне поглед.

— Попитах те дали искаш още един кроасан.

— Не.

— А обяд?

— Сега ли?

— В Сен Тропе. Можем да се срещнем там.

— Ще се опитам. Кога?

— На обяд, скъпи. Времето, когато хората обикновено обядват.

Той плъзна показалеца си по екрана на таблета, но не отговори. Натали загаси цигарата си и в съответствие с характера на Софи Антонов стана рязко. След това се наведе и доближи уста до ухото на Михаил.

— Изглежда, че се наслаждаваш прекалено много — прошепна тя на иврит. — На твое място не бих свиквала с това.

Влезе във вилата и тръгна боса през многобройните й просторни стаи, докато стигна до основата на голямото главно стълбище. Помисли си, че условията й на живот са далеч по-хубави от онези, които бе понесла при първата си операция: мизерния апартамент в парижкото предградие Обервийе, окаяната стая в общежитието на ИДИЛ в Рака, тренировъчния лагер в пустинята край Палмира, стаята в къщата в Мосул, където бе лекувала Саладин.

Ти си моят Маймонид…

Копринените чаршафи в спалнята все още бяха разхвърляни. Очевидно прислужниците от група „Алфа“ не бяха намерили време в натоварените си графици, за да подредят. Натали се усмихна виновно. Това бе единствената стая в къщата, където с Михаил не правеха опит да крият истинските си чувства един към друг. Стриктно погледнато, действията им предната вечер бяха нарушение на правилата на Службата, които забраняваха интимни отношения между агенти на терен. Всички обаче бяха наясно, че това бе едно от най-малко спазваните правила в цялата служба. Знаеше се, че настоящият шеф и съпругата му го бяха нарушавали в много случаи. Освен това, помисли си Натали, докато оправяше леглото, правеха любов, за да поддържат легендата. Дори и каращите се съпрузи не бяха имунизирани срещу тъмното привличане на страстта.

Дрешникът бе пълен с дизайнерски дрехи, обувки и аксесоари, всички платени от жестокия управник на Сирия. Само най-доброто за мадам Софи. Тя извади от едно чекмедже клин от ликра и спортен сутиен. Маратонките й „Найки“ бяха на рафта до обувките й от „Бруно Мали“. Преоблече се, тръгна по хладния мраморен под към домашния фитнес и стъпи на пътеката. Мразеше да бяга на закрито, но нямаше друга възможност. На мадам Софи не й бе позволено да тича навън. Мадам Софи имаше проблеми със сигурността. Натали Мизрахи — също.

Сложи си слушалки и пусна програма за бавно бягане, но след всеки километър увеличаваше скоростта, докато накрая затича бързо. Дишането й оставаше контролирано и равномерно, многото седмици във фермата в Нахалал я бяха привели във върхова форма. Завърши с финален спринт и трийсет минути вдига тежести, преди да се върне в спалнята, за да си вземе душ и да се облече. Бели панталони до средата на прасеца, прилепнал пуловер, който подчертаваше гърдите и тънката й талия, златисти равни сандали. Застана пред огледалото и отново се замисли за последната си операция, за хиджаба и благочестивото облекло на д-р Лейла Хадауи. Лейла не би одобрила Софи Антонов, каза си тя. По този въпрос с Натали бяха в пълно съгласие.

Излезе на балкона и погледна към терасата, където Михаил се бе изтегнал на шезлонга, излагайки бледата си кожа на утринните слънчеви лъчи. За десет дни тенът му не се бе променил. Изглеждаше неспособен да почернее.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен? — извика тя.

— Зает съм.

Натали прибра в дамската си чанта телефона, даден й от Службата, и тръгна надолу към предния двор, където черният майбах на семейство Антонови я чакаше до бълбукащия фонтан, а зад волана седеше шофьор от група „Алфа“. Казваше се Ролан Жирар. При първата операция се бе представял за директор на малката клиника в Обервийе, където бе практикувала д-р Лейла Хадауи. Сега беше любимият бодигард на мадам Софи. Носеха се слухове, че двамата имат страстна афера, слухове, които бяха достигнали до ушите на мосю Антонов. Той на няколко пъти се бе опитал да уволни бодигарда, но мадам Софи не искаше и да чуе за това. Когато майбахът потегли през внушителната порта, тя запали цигара „Житан“ и се загледа мрачно през прозореца. Този път не можа да потисне кашлицата си.

— Знаеш ли — каза Жирар, — няма нужда да пушиш тези гадости, когато сме само двамата.

— Така ще свикна с тях.

— Какви са плановете ти? — попита той.

— Ще обиколя пазара.

— А после?

— Надявах се да обядвам със съпруга си, но по всичко личи, че на него не му пука.

Жирар се усмихна и не каза нищо. Точно тогава на мобилния на Натали се получи съобщение. След като го прочете, тя върна устройството в дамската си чанта и кашляйки, допуши цигарата. Вече почти бе станало време мадам Софи да се срещне с Оливия. Трябваше да се упражнява.