Даниъл Силва
Къщата на шпионите (74)

73.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Оставаше едно недовършено нещо. Всъщност не едно, а няколко стотици милиона. Да не говорим за обсебената от духове къща в сърцето на Казабланка, пищната вила на френския Лазурен бряг и колекцията от картини, купени под експертния поглед на Джулиан Ишърууд. От имотите се отърваха без много шум и с голяма загуба, те заминаха заедно с мебелите, прислугата и духовете. Картините, както бе обещано, отпътуваха за Йерусалим и се озоваха по стените на Израелския музей. Директорът искаше да ги нарече „Колекцията на Дмитрий и Софи Антонови“. Габриел обаче настоя дарението да остане анонимно.

— Но защо?

— Защото Дмитрий и Софи всъщност не съществуват.

Ала благотворителността на Антонови не свърши с това, защото разполагаха с голяма сума пари, която трябваше да отиде някъде. Пари, които бяха взели назаем без лихва от Касапина от Дамаск. Пари, които Касапина беше окрал от собствения си народ, преди да започне да го бомбардира, трови и прогонва в бежански лагери в Турция, Йордания и Ливан. Чрез свои представители Антонови дариха доста милиони за храна, дрехи, подслон и медицински грижи за прогонените. Обещаха милиони и за построяването на училища в палестинските територии — училища, които не учат децата само да мразят. И за съоръжение в пустинята Негев за пострадали еврейски и арабски деца. Медицинският център „Хадаса“ получи двайсет милиона долара за нови операционни. Още десет милиона отидоха в Академията за изкуство и дизайн „Бецалел“ за нови ателиета и стипендии за обещаващи израелски художници от семейства с ниски доходи.

Най-голямата част от богатството на Антонови обаче се намираше в Централната банка на Израел в сметка, контролирана от държавната агенция с централа в анонимна офис сграда на булевард „Цар Саул“. Количеството бе достатъчно за дребните екстри на живота: убийства, платени информатори, дезертьори, фалшиви паспорти, тайни квартири, разходи за пътуване, дори и годежно парти. Михаил подписа последните документи в кабинета на Габриел. И така официално остави Дмитрий Антонов да почива в мир.

— Ще ми липсва. Не беше толкова лош, да знаеш.

— Така е, особено като за руски търговец на оръжие — каза Габриел. — Донесе ли пръстена?

Михаил му подаде малка кутийка, облицована с кадифе. Габриел я отвори и се намръщи.

— Какво?

— Тук изобщо има ли камък?

— Карат и половина — протестира Михаил.

— Не е хубав като онзи, който тя носеше в Сен Тропе.

— Така е. Но аз не разполагам с парите на Дмитрий.

Не, помисли си Габриел, докато пъхаше книжата в куфарчето си. Вече не.

* * *

Киара и децата чакаха долу на паркинга, на задната седалка на бронирания джип на Габриел. Когато тръгнаха на изток през Галилея, бяха последвани от втори джип, в който бяха Узи и Бела Навот, както и от колона коли с двеста служители от аналитичните и оперативните подразделения на Службата. Когато стигнаха в Тиберия, вече беше тъмно, но вилата на Шамрон, кацнала на стръмния склон над езерото и древното бойно поле, беше грейнала. Михаил и Натали пристигнаха последни. Пръстенът искреше на лявата й ръка. Очите й също искряха.

— Много по-хубав е от онзи на Софи, не мислиш ли?

— О, да — отговори веднага Габриел. — Много.

— Имаш ли нещо общо?

— Само с това, че ти предложих работа, която никоя жена с всичкия си не би приела.

— А сега съм една от вас — каза тя, като вдигна ръката с пръстена. — Докато смъртта ни раздели.

Събитието не бе разгулно като прословутите партита на Антонови във Вила Солей и всички присъстващи бяха благодарни за това. Честно казано, никой от тях не обичаше да пие много. За разлика от техните съюзници британците, те не смятаха прекалената употреба на алкохол за част от занаята. Нещо повече, беше делничен ден и повечето трябваше да са на бюрата си на следващата сутрин, освен Михаил, който призори тръгваше за операция в Будапеща. Според правилата на Службата, той трябваше да прекара нощта в преходна квартира в Тел Авив. Габриел и Яков Росман, който заминаваше с него, бяха направили изключение за Михаил.

Но все пак имаше музика, смях и повече храна, отколкото можеха да изядат. Саладин обаче не бе далеч от мислите им. Говореха за него с уважение и дори след смъртта му — с лек страх. Мрачните предсказания на Дина Сарид за бъдеще с безкраен дигитален джихад вече се случваха пред очите им. Халифатът на ИДИЛ изчезваше. Прекалено бавно наистина, но въпреки това умираше. Ала това не означаваше, че идва краят на ИДИЛ. Най-вероятно щеше да се превърне в поредната салафистка джихадистка терористична групировка, най-голямата сред всички, с последователи по целия свят, които бяха готови в името на омразата да нападат с нож, бомба или автомобил. Саладин вече бе техният свят патрон. И благодарение на статията в „Телеграф“, информацията за която бе подхвърлена от Габриел, Израел и евреите от всички страни бяха основната им цел.

— Това бе груба грешка от твоя страна — смъмри го Ари.

— Не ми е първата — отговори Габриел. — И със сигурност няма да е последната.

— Надявам се поне, че тя си е струвала.

— Оливия Уотсън? Струваше си.

Шамрон не изглеждаше убеден.

— Може би просто си я използвал за извинение, за да оправдаеш изтичането на информация към твоята приятелка британската репортерка.

— Защо бих направил нещо подобно?

— Може би си искал последователите на Саладин да знаят, че ти си го убил. Може би — каза Ари — си искал да се подпишеш под делото си.

Бяха се оттеглили от партито на терасата — любимото място на Шамрон. Езерото искреше в сребристи оттенъци, небето над Голанските възвишения припламваше в бяло и жълто от артилерийския обстрел. Удряха по цели из цяла Сирия. Шамрон запали цигара със старата си запалка „Зипо“.

— Знаеш ли какво правят?

— Американците ли?

Шамрон бавно кимна.

— По-късно ще се разбере — кимна Габриел.

— Това не ми звучи надеждно.

— Никога не съм харесвал тази дума.

— Тогава нека да е оптимистично — предложи Шамрон.

— Няма много причини за това — каза Габриел. — Да предположим, че американците и съюзниците им накрая разгромят ИДИЛ и разпуснат халифата. Тогава какво? Дали Сирия ще се възстанови? А Ирак? Дали американците този път ще останат достатъчно дълго, за да гарантират мира? Не е вероятно, което означава, че между Тигър и Ефрат ще живеят няколко милиона безразлични и отчуждени мюсюлмани сунити. Те ще бъдат източник на нестабилност в региона за поколения напред.

— Да започнем с това, че Ирак и Сирия са изкуствено създадени държави. Може би е време да се начертаят нови граници в пясъка.

— Задава се нова провалена арабска държава — каза Габриел. — Точно това е нужно на Близкия изток.

— Може би сега, след като Саладин вече го няма, те имат шанс. — Шамрон косо изгледа Габриел. — Трябва да ти кажа, синко, че доведе идеята за оперативния директор твърде далеч.

— Ти ми подсказа, че мога едновременно да ходя и да дъвча дъвка.

— Но нямах предвид да се хвърляш с главата напред и лично да убиеш Саладин. Ами ако той бе държал оръжие вместо мобилен телефон?

— Резултатът щеше да е същият.

— Надявам се.

— Ето пак тази дума.

Ари се усмихна.

— Надявам се, че си спестил част от онези пари.

— Касапина от Дамаск ще финансира тайните операции на Службата години напред.

— Даде ужасно много, за да помогнеш на жертвите му.

— Това ще се изплати в бъдеще.

— Благотворителността трябва да започва у дома — каза Шамрон неодобрително.

— Това да не е корсиканска поговорка?

— Всъщност — усмихна се Шамрон — съм напълно сигурен, че аз съм я измислил.

— Една четвърт от сирийското население живее извън границите на Сирия — обясни Габриел. — И повечето са мюсюлмани сунити. Грижите за тях са умна политика.

— Една четвърт — повтори Шамрон — и стотици хиляди са мъртви. И въпреки това, светът вини нас за страданията на арабите. Сякаш създаването на палестинска държава магически ще реши многобройните проблеми на Арабския свят. Липсата на образование и работа, бруталните диктатори, потисничеството спрямо жените.

— Това е парти, Ари. Опитай да се забавляваш.

— Няма време. Поне не за мен. — Шамрон бавно загаси цигарата си. — Тази ужасна война в Сирия трябваше ясно да покаже какво би се случило, ако враговете ни успеят да пробият отбраната ни. Щом Касапина от Дамаск е готов да избива собствения си народ, какво ли би сторил с нашия? Щом ИДИЛ са готови да избиват други мюсюлмани, какво ли биха сторили, ако успеят да докопат евреите? — Потупа бащински Габриел по рамото. — Ала това вече са твои проблеми. Не мои.

Те гледаха светлините по небето — бившият и настоящият шеф, — а зад тях приятелите, колегите и близките им бяха забравили за малко тревожния свят, който ги заобикаляше.

— Когато бях момче — тихо каза Шамрон, — имах мечти.

— И аз имах — отвърна Габриел. — И още имам.

От запад, от древното бойно поле край Хатин, подухна лек вятър.

— Чуваш ли това? — попита Шамрон.

— Кое?

— Сблъсъка на саби, виковете на умиращите.

— Не, Ари, чувам само музика.

— Ти си късметлия.

— Да — каза Габриел, — предполагам, че е така.