Даниъл Силва
Къщата на шпионите (8)

7.
Лондон — Корсика

Бяха минали петнайсет години, откакто Кристофър Келър за последен път доброволно бе позволил да го снимат. Тогава той седеше върху един разнебитен дървен стол в малко студио сред планините на Централна Корсика. Стените на студиото бяха покрити с портрети на булки, вдовици, патриарси — всичките намусени, защото жителите на селото бяха сериозно подозрителни към външни хора. И особено към модерните изобретения като фотоапаратите, през които смятаха, че ги гледа злото. Фотографът бе далечен роднина на дон Антон Орсати, някакъв братовчед по сватовска, не по кръвна линия. Но въпреки това се боеше от присъствието на коравия мълчалив англичанин, за когото се говореше, че изпълнява поръчки за клана Орсати, които обикновените му убийци не можеха. В онзи ден фотографът му бе направил шест снимки и на никоя Келър ни най-малко не си приличаше с останалите. Те се появиха в шест фалшиви френски паспорта, които Кристофър използваше през цялата си кариера на професионален убиец. Два от паспортите все още бяха валидни. Единия пазеше в банков сейф в Цюрих, другия — в Марсилия, факт, който бе пропуснал да спомене на новите си работодатели от Секретната разузнавателна служба. Защото, според него, никога не се знаеше кога ще трябва да се спасява.

Техникът, който снима Келър за МИ6, също се притесняваше от обекта на фотографията си и затова бе работил с необичайна бързина. Сесията се състоя не във Воксхол Крос, а в мазе в Блумсбъри, тъй като появяването на Келър в сградата трябваше да бъде строго ограничено. Готовата снимка показваше сериозен мъж на около петдесет, който изглеждаше така, сякаш се е завърнал наскоро от дълга почивка на слънчев остров. Името му според паспорта, в който след това бе поставена снимката, беше Никълъс Евънс, на четиресет и осем. МИ6 осигури на Келър британска шофьорска книжка със същото име, както и три кредитни карти и чанта, пълна с папки за легендата му, която имаше нещо общо с продажби и маркетинг. Келър се сдоби и с мобилен телефон на МИ6, който щеше да му позволи да комуникира безопасно с Воксхол Крос, докато бе на терен. Ала правилно предположи, че Воксхол Крос ще използва телефона, за да следи движенията му и ако се наложи, да подслушва разговорите му. Затова планираше да се раздели с него при първа възможност.

Той тръгна от Лондон за Париж в 5:40 на следващата сутрин с влака „Юростар“. Пристигна в девет и петнайсет, което му остави почти два часа, за да установи дали е следен. Като използва техниките, преподавани от Мейхю и Куил в школата, а и някои, които бе научил по улиците на Белфаст, той установи без никакво съмнение, че няма опашка.

Следващият му влак, високоскоростният до Марсилия, тръгваше от Лионската гара в единайсет и половина. По време на пътуването той прилежно работи на лаптопа си по своето прикритие, докато през прозорците като приятен спомен от детството прелитаха цветовете на Юга: хром жълто, прегоряла охра, синьо-зелено, ултрамарин. Долавяше ги с периферното си зрение, до един сякаш излезли изпод четката на Сезан. Пристигна в Марсилия в два и през следващия час се скита по мръсните познати улици на градския център, докато се увери, че пристигането му е минало незабелязано. Най-накрая на Плас дьо ла Жолиет влезе в частната банка „Сосиете Женерал“, където мосю Лавал, който се грижеше за сметката му, му даде достъп до един сейф. От него той взе фалшивия си френски паспорт, както и пет хиляди евро в брой. Постави вътре телефона, паспорта, шофьорската книжка, кредитните карти и лаптопа, дадени му от МИ6.

Излезе и тръгна по краткото разстояние покрай Ке дю Лазарет към пристанището на ферибота, където си купи билет първа класа за вечерния курс до Корсика. Мъжът на гишето не обърна внимание, че плати в брой. Това все пак бе Марсилия и фериботът пътуваше за Аячо. В близкото кафене си поръча бутилка розе от Бандол и го изпи до нивото на етикета, докато четеше „Фигаро“. И за пръв път от много месеци се почувства доволен. Час по-късно, все още нащрек, но приятно замаян, той стоеше на носа на ферибота, който пореше вълните на юг през Средиземно море. И тогава в мислите му изплува една стара поговорка: „Този, който има две жени, губи душата си. Но който има два дома, губи ума си“.

* * *

Малко преди зазоряване Келър се събуди от мириса на розмарин и лавандула, който се носеше през открехнатия прозорец на каютата му. Стана, облече се типично по английски в сиво и бяло и двайсет минути по-късно слезе от ферибота в компанията на семейство тромави корсиканци, които бяха по-сприхави от обичайното заради ранния час. Прекоси улицата срещу пристанището, влезе в един бар и попита дали може да използва телефона за градски разговор. При други обстоятелства собственикът би свил презрително рамене, чувайки подобна молба от чужденец. Или ако изобщо реши да си направи труда, вероятно би обяснил, че телефонът не работи от миналия вятър сироко. Но Келър изрече молбата си на безупречен островен диалект. И собственикът бе толкова шокиран, че дори се усмихна, когато поставяше телефона на бара. След това, без никой да го моли, поднесе на Келър чаша силно кафе и чашка коняк, защото в планината бе много студено, а човек не можеше да се изправи срещу подобно време, без да се позагрее.

Номерът, който Келър набра, бе известен само на неколцина обитатели на острова и което бе по-важно — не бе известен на френските власти. Човекът, който вдигна, изглеждаше доволен да чуе гласа му, любопитното беше, че не е изненадан. Каза на Келър да остане в кафенето, щял да прати кола да го вземе. Тя пристигна след час, караше я млад мъж на име Джанкомо. Келър го познаваше от малък. Джанкомо го боготвореше и искаше да стане наемен убиец като него. Засега бе момче за всичко на дона. Ала на Корсика имаше и по-лоши занимания за младежи на двайсет и пет.

— Донът каза, че никога няма да се върнеш.

— Дори донът понякога греши — заяви философски Келър.

Джанкомо се намръщи, сякаш бе чул нещо еретично.

— Донът е като Светия отец. Той е непогрешим.

— Амин — добави тихо Келър.

Караха по западния бряг на острова. В град Порто тръгнаха към вътрешността по път, обграден от маслинови дървета и черни борове, и започнаха дългото и криволичещо изкачване в планината. Келър свали прозореца. Ето го пак мириса на местната макия. Розмаринът и лавандулата, прещипът и пиренът, мащерката, лавданът и салвията — те покриваха Корсика от изток до запад, от север до юг, гъст килим, сплетен от ниска растителност, който създаваше уют на острова. С тях корсиканците подправяха храната си и топлеха домовете си през зимата, а по време на война и вендета се криеха в тях. Според местните легенди, ако някой е подгонен, може да се скрие в храстите и да остане там незабелязан завинаги. Келър знаеше, че това е вярно.

Накрая стигнаха до древното село на Орсати. Къщите с цвят на пясъчник, покрити с червени керемиди, бяха сгушени около камбанарията на църквата. Твърдеше се, че е съществувало още от времето на вандалите, когато хората из бреговете потърсили сигурност в планината. До него в малка маслинова горичка, от която се правеше най-хубавият зехтин на острова, беше имението на дон Орсати. Двама въоръжени охранители пазеха входа. Те уважително докоснаха корсиканските си шапки, когато Джанкомо зави с колата през портата и пое по дългата алея.

Паркира под дебелата сянка в предния двор, после Келър влезе сам във вилата и изкачи студените каменни стъпала към кабинета на дона. Той седеше зад голяма дъбова маса и гледаше в отворен, подвързан с кожа тефтер. Беше едър мъж по корсиканските стандарти, доста над метър и осемдесет, с широк гръб и широки рамене. Носеше широки панталони, прашни кожени сандали и снежнобяла риза, която жена му бе изгладила тази сутрин и после пак следобед, когато той стана от следобедния си сън. Косата му бе черна, както и очите му. До лакътя му имаше декоративна бутилка от зехтина на Орсати — зехтинът беше прикритието, под което донът переше печалбите си от убийствата.

— Как е бизнесът? — проговори след дълго мълчание Келър.

— Коя част от него? С кръвта или със зехтина? — В света на дон Орсати кръвта и зехтинът бяха заедно в едно-единствено неделимо начинание.

— И двете.

— Със зехтина — не толкова добре. Липсата на растеж в икономиката ме убива. А и британците с този глупав Брекзит… — Той махна с ръка, сякаш отпъждаше лоша миризма.

— А с кръвта? — попита Келър.

— Случайно да си чул за германския бизнесмен, който изчезна от хотел „Карлтън“ в Кан миналата седмица?

— Къде е той?

— На осем километра западно от Аячо. — Донът се усмихна. — Или там някъде.

— В един миг е жив — каза Келър, цитирайки корсиканска поговорка, — а в следващия е мъртъв.

— Не забравяй, Кристофър, че животът е кратък колкото да минеш покрай прозорец. — Донът затвори тефтера, сякаш прихлопна капака на ковчег, и се загледа замислено в госта. — Не очаквах да те видя пак толкова скоро на острова. Да не би да размисли за новия си живот?

— Няколко пъти — кимна Келър.

Това предизвика задоволство у дона. Той впери в Кристофър черните си очи. Беше като да те оглежда куче.

— Надявам се, че приятелите ти от британското разузнаване не знаят, че си тук.

— Възможно е — отговори неопределено Келър. — Но не се тревожи, няма да издам тайната ти.

— Не мога да си позволя лукса да не се тревожа — тихо каза донът. — А що се отнася до британците, на тях не може да им се има доверие. Ти си единственият обитател на онзи ужасен остров, който някога ми е харесвал. Ако спрат да идват тук през летните си отпуски, всичко отново ще бъде наред.

— Това е хубаво за икономиката ви.

— Пият прекалено много.

— Боя се, че това е културен недостатък.

— А сега — каза донът — ти пак си един от тях.

— Почти.

— Дадоха ли ти ново име?

— Питър Марлоу.

— Предпочитам предишното ти.

— Не беше добър избор. Горкият човек е починал.

— А новите ти работодатели? — заинтересува се донът.

— Всяко стадо си има мърша — каза Келър.

— Само лъжицата познава тъгата на паницата — додаде замислено донът.

След това между тях се настани удобно мълчание. Чуваше се само вятърът в боровете и пукането на цепениците в огъня, стъкнат със съчки от храстите, на които ухаеше големият кабинет. Накрая Орсати попита Келър защо се е върнал на Корсика. С небрежно кимване англичанинът му даде да разбере, че това има общо с новата му работа.

— Пратен си тук от британските тайни служби, така ли?

— Нещо такова.

— Не ми говори с недомлъвки, Кристофър.

— Не се сещам за подходяща поговорка.

— Нашите поговорки — каза донът — са свещени, защото са изпитани в живота. Сега ми кажи защо си тук.

— Търся един човек. Мароканец, който се нарича Скорпион.

— И какво, ако се съглася да ти помогна? — Донът потупа кожената подвързия на тефтера.

Келър не отговори.

— С изпяване на разни хора не се печелят пари, Кристофър.

— Надявах се, че ще ми направиш лична услуга.

— Ти ме изостави, а сега искаш да ползваш услугите ми безплатно?

— И това ли е поговорка?

Донът се намръщи.

— И ако мога да намеря този човек? Тогава какво?

— Приятелите ми в британското разузнаване смятат, че може да се окаже добра идея да започна бизнес с него.

— Той с какво се занимава?

— С наркотици очевидно. Но в свободното си време доставя оръжие на ИДИЛ.

— ИДИЛ? — Орсати мрачно поклати глава. — Предполагам, че това има нещо общо с атаките в Лондон.

— И аз така мисля.

— В такъв случай — каза донът — ще го направя безплатно.