Даниъл Силва
Къщата на шпионите (51)

50.
Казабланка, Мароко

Кристофър Келър не беше единственият, който следеше телефона на Жан-Люк Мартел. В тайната квартира в Казабланка същото правеше и Габриел. Той бе чул поредицата от разговори през дългия следобед и бе прочел множеството съобщения и имейли. И в седем и петнайсет подслуша кратката размяна на реплики между Мартел и мъжа, който дори не си направи труда да се представи. Чу записа на разговора три пъти от началото до края. След това нагласи таймкода на 19:16:13 и кликна върху иконата за стартиране на записа.

 

 

— Мохамед и партньорът му искат да се срещнат с твоите приятели. Особено с единия от тях.

— Кой?

— Високия. Онзи с хубавата френска съпруга и многото пари. Той е руснак, нали? Търговец на оръжие?

— Къде си ги чул тези неща?

— Няма значение.

— Защо искат да се срещнат с него?

— Имат бизнес предложение. Мислиш ли, че приятелят ти би се заинтригувал? Кажи му, че няма да си загуби времето.

 

 

Габриел кликна върху паузата и погледна към Яков Росман.

— Откъде може Мохамед Бакар и партньорът му да са разбрали как Дмитрий Антонов си печели парите?

— Може би е дочул същите слухове, които е чул и Жан-Люк Мартел. Онези, които разпространявахме от Лондон до Ню Йорк и Южна Франция.

— А бизнес предложението?

— Съмнявам се, че включва хашиш.

— Или портокали — каза Габриел. След това добави: — Струва ми се, че човекът, който наистина иска да се срещне с Дмитрий Антонов, е партньорът на Мохамед. Но защо?

— Може ли да предположим, че така нареченият партньор на Мохамед е Саладин?

— Да предположим.

— Вероятно иска да купи оръжие. Или търси безстопанствен руски радиоактивен материал, с който да замени иззетия от онзи кораб.

— Или може би иска да го убие. — Габриел се замисли за момент. — Заедно с хубавата му френска съпруга.

После пак пусна записа.

 

 

— Къде?

— Карай на юг към Ерфуд и…

— Ерфуд? Това е…

— На седем часа по това време на годината, може би по-малко. Мохамед е уредил две коли 4×4. Тези ваши мерцедеси седани са безпомощни там, където отивате.

— Което е?

— Лагер в Сахара. Доста луксозен. Ще пристигнете по залез-слънце. Там ще ви приготвят вечеря. Традиционна мароканска вечеря. Много хубава. Мохамед ще дойде, като се стъмни.

 

 

Габриел спря записа.

— Лагер в края на Сахара. Традиционно. И много хубаво.

— И много изолирано — допълни Яков.

— Може би Саладин си мисли същото.

— Смяташ, че са ни разкрили?

— Плащат ми, за да се тревожа, Яков.

— Кои са заподозрени?

— Само един.

Габриел отвори нов звуков файл на компютъра си и след като нагласи таймкода, го пусна.

 

 

— Говориш много добре френски — каза той след малко.

— Нямаш представа колко много означава това за мен, Жан-Люк.

— Къде го научи?

— Майка ми беше французойка. Прекарвах много време във Франция като малък.

— Къде?

— Най-вече в Нормандия, но също така в Париж и на юг.

— Навсякъде, но не и в Корсика.

 

 

Габриел кликна върху паузата.

— Предполагаше се, че в някакъв момент ще направи връзката — каза Яков. — Те са от един и същ свят. Двете страни на една монета.

— Келър никога не се е замесвал в търговия с наркотици.

— Не — съгласи се Яков. И допълни лукаво: — Само е убивал хора срещу заплащане.

— Вярвам в изкуплението.

— Надявам се.

Габриел се намръщи и пусна записа.

 

 

— Но сигурно имаш и друг източник — добави Мартел. — Някой, който знае за връзката ми с Рене. Някой близо до мен.

— Нямахме нужда от източник. Подслушвахме телефонните ти разговори и четяхме имейлите ти.

— Не е имало телефонни разговори и имейли.

Жан-Люк се усмихна хладно.

— Предполагам, че малко пари са били достатъчни. И аз така я получих. Оливия обича парите.

 

 

Габриел спря записа.

— Очакваше се да направи и тази връзка — каза Яков.

В Къщата на шпионите настана тишина, а в кралския апартамент на „Пале Фарадж“ участниците в операцията на Габриел се караха дали да вечерят в хотела, или в ресторант на медината. Правеха го с маниера на много богати и много отегчени хора. Театърът им беше толкова убедителен, че дори Габриел, който ги бе създал, не можеше да разбере дали караницата е истинска, или изиграна заради мароканската ДСТ, която със сигурност също ги подслушваше.

— Може да сме изгубили Мартел — каза Габриел накрая. — А и кой знае — може никога да не сме го държали в ръцете си.

— Пак ли ти говорят духовете?

Габриел замълча.

— Той е под наш контрол от мига, в който го разкрихме. Пълно покриване. Физическо, електронно, кибер. Келър на практика спи в същата стая, в която и той.

— Може би сме пропуснали нещо.

— Какво?

— Ами да речем, телефонен разговор или някаква нелична комуникация.

— С вестник, без вестник. С чадър, без чадър… Има много тайни сигнализации.

— Точно.

— Никой обаче вече не чете вестници, а и по това време на годината в Мароко не вали. Освен това — каза Яков, — ако Мохамед Бакар беше разбрал, че Мартел е минал от другата страна, никога нямаше да го повика.

Във Фес спорът за вечерята наистина се бе разгорещил. Габриел се раздразни и реши въпроса с троснат есемес до Михаил. ЖЛМ и компания щяха да вечерят в хотела тази вечер.

— Умно — отбеляза Яков. — По-добре да си легнат рано. Утре ги чака тежък ден.

Габриел мълчеше.

— Нали не обмисляш да прекратиш операцията?

— Разбира се, че обмислям.

— Стигна толкова далече — запротестира Яков. — Прати ги в лагера, приеми срещата. Идентифицирай Саладин и го освети. А когато си тръгне, остави американците да му пуснат огън от небето и да го превърнат в облак дим.

— Звучи лесно.

— И е така. Американците го правят всеки ден.

Габриел не отговори.

— Какво смяташ да правиш? — попита Яков.

Габриел посегна и пусна записа.

 

 

— Ще пристигнете по залез-слънце. Там ще ви приготвят вечеря. Традиционна мароканска вечеря. Много хубава. Мохамед ще дойде, като се стъмни…