Даниъл Силва
Къщата на шпионите (20)

19.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Трябваше да минат още седемдесет и два часа, преди Жан-Люк Мартел, хотелиер, ресторантьор, производител на дрехи и бижута и международен търговец на наркотици, да стане обект на 24-часово наблюдение от страна на Службата заедно с Оливия Уотсън, неговата почти съпруга. Отлагането се наложи заради местонахождението им и сезона. Те бяха на остров Сен Бартелеми в Карибско море, а сезонът бе късна зима, което означаваше, че в целия курорт нямаше нито една свободна вила под наем или хотелска стая. Под непреклонния натиск на Габриел отдел „Пътувания“ най-накрая успя да се сдобие с една нападната от комари дървена вила с изглед към солените блата. Мордекай и Одед — двама универсални полеви агенти на Службата, скоро се настаниха там, придружени от две служителки, които говореха английски с американски акцент. Французите не пратиха персонал, въпреки че практически погледнато, това бе тяхна територия. Група „Алфа“ на Пол Русо не беше в състояние да действа срещу когото и да било: те все още скърбяха за мъртвите и търсеха нова тайна централа в Париж. А що се отнася до останалите власти във Франция — различните министри, ръководители на разузнаването и на службите за сигурност, полицията и прокуратурата, — за тях операция нямаше.

Обектът на тази несъществуваща операция обаче нямаше никакви проблеми да си намери подслон в Сен Бартелеми. Той притежаваше голяма вила на хълмовете над градчето Сен Жан, от която можеше да наблюдава луксозния си хотел, специализирания си бутик за дамски плажни дрехи и ресторанта си, който се наричаше „При Оливия“. Първата партида снимки от наблюдението показваше жената изтегната гола край басейна на вилата на Мартел. На следващата тя бе в различни степени на разголеност. Габриел посъветва екипа да насочи енергията си към нещо повече от снимане. Той вече знаеше как изглежда Оливия Уотсън и искаше по-сериозни разузнавателни факти. Беше възнаграден с друга снимка, на която Мартел бе в явно прегрешение с една от продавачките в бутика му. Габриел прибра фотографията на сигурно място, макар че не бе сигурен доколко ще му влезе в работа. Когато жена започне връзка с французин, особено добре изглеждащ като Жан-Люк Мартел, изневярата бе част от сделката. Той само се чудеше дали Оливия Уотсън играеше по същите правила.

Те щяха да останат на Сен Бартелеми през следващите десет дни, без да знаят, че на няколко хиляди километра от тях, в една анонимна сграда в Тел Авив, животът им бе подложен на постоянна, макар и тиха атака. Ели Лавон, човек с опит във финансовото разузнаване, се бе заровил в „ЖЛМ Ентърпрайзис“, фирма, която въпреки акцента, който слагаше върху всичко френско, имаше централа от другата страна на границата — в потайната Женева. С помощта на Подразделение 8200, свръхсекретната израелска разузнавателна служба, Лавон спокойно разглеждаше балансите и данъчните декларации на ЖЛМ. Те показваха, че компанията наистина е много печеливша. Ненормално печеливша според Лавон, който имаше набито око за мръсни пари. След това анализира компанията бранш по бранш. Ресторантите, хотелите, нощните клубове, бутиците и магазините за бижута. Нито един от бизнесите му нямаше загуби, забележителен късмет в период на общ слаб икономически ръст. Същото можеше да се каже и за галерията на Оливия Уотсън в Сен Тропе. Докато останалите търговци на произведения на изкуството едвам оцеляваха на пазара след голямата рецесия, Оливия Уотсън бе успяла да продаде творби на стойност двеста милиона долара само през последните осемнайсет месеца.

— Калдер, Полък, Ротко, Баския, три произведения на Рой Лихтенщайн, още три на Кунинг, две на Раушенберг и повече творби на Уорхол, отколкото бих могъл да преброя.

— Много впечатляващо — каза Габриел.

— Особено като се имат предвид цените, които им иска. Сравних ги с продажбите в аукционните къщи в Ню Йорк и Лондон.

— И какво?

— Дори не се доближават.

— Може би е добра в преговорите — предположи Габриел.

— Едно нещо мога да ти кажа. Дискретна е. Почти всичките продажби са напълно тайни.

— Успя ли да намериш адреси за доставка?

— Всъщност — да. През последните шест месеца е пратила четири картини на един и същ адрес в Женевската свободна икономическа зона.

Отначало Лавон провеждаше разследването от кабинета си на най-горния етаж. Но след като капанът бе поставен, той си събра папките и се премести по-надолу в сградата, в претъпканата бърлога на сутерена, позната като стая 456В. Останалите от стария екип „Барак“ скоро се присъединиха към него. Там беше високият оплешивяващ Йоси Гавиш, който говореше иврит с британски акцент и приповдигнат маниер. Римона Щерн със сламенорусата коса, ханш, създаден само за раждане на деца, и отровен език. Яков Росман, сипаничавият бивш водещ офицер, който сега бе началник на Специални операции, зае пак старото си място на общата маса, до последната черна дъска в цялата сграда на булевард „Цар Саул“. Дина Сарид, ходещата база данни за палестински и ислямски тероризъм на Службата, зае, както обикновено, далечния ъгъл. На празната стена над бюрото й висеше последната известна снимка на Саладин, кадър от проследяване, направен в Триграничната зона в Южна Америка. Посланието към останалите бе недвусмислено. Жан-Люк Мартел и Оливия Уотсън бяха само стъпала. Голямата награда беше Саладин.

Габриел, когото все още го понаболяваха гърбът и ребрата, нямаше нужда от подобно напомняне. От време на време той надничаше през вратата, за да провери напредъка на екипа, но през повечето време беше на най-горния етаж, където се мъчеше да пази равновесие върху тънко административно въже: беше хем шеф, хем човек на терен и съставител на план. От времето на Ари Шамрон никой генерален директор не бе държал кормилото така здраво. Въпреки това, останалата всекидневна работа на Службата — множеството по-малки операции, вербовките, анализът и оценката на актуалните заплахи — вървеше както обикновено благодарение присъствието на Узи Навот от другата страна на коридора. Това бе първото им пътуване в новите им отношения и то се случваше без засечка. Навот дори придружи Габриел на среща с премиера, макар че, за разлика от шефа, не бе в състояние да устои на пилето по китайски.

— Заради солта е — призна той, докато излизаха от сградата на улица „Каплан“. — Бих си изял и обувката, ако е пържена и покрита със соев сос.

Докато Ели Лавон дълбаеше в съмнителния туристически конгломерат, познат като „ЖЛМ Ентърпрайзис“, Йоси Гавиш и Римона Щерн бяха съсредоточили усилията си върху Жан-Люк Мартел като човек. Историята на скромния му произход бе често разказвана. Той не го криеше и също като почти черната му грива бе част от чара му. Като дете живял в забутано планинско село в Прованс. От онези места, както самият той често си припомняше, през които богатите и красивите минавали на път към морето. Баща му поставял плочки, а майка му ги метяла и миела. Тя била от алжирски произход, поне така се говорело в селото. Бащата често я пердашил. Биел и Жан-Люк. Щом обаче Жан-Люк станал на седемнайсет, таткото изчезнал. Няколко месеца по-късно трупът му бил открит на дъното на изолирана клисура на няколко километра от селото. Черепът му бил разбит от удар с твърд предмет, вероятно чук. Във френското правораздаване се приемаше за вътрешна употреба, че това е било първото убийство на Жан-Люк Мартел.

В безбройните си интервюта Мартел често разказваше как бил беден и проблемен ученик. Нямал шанс да учи в университет, затова на осемнайсет поел към Марсилия, където станал сервитьор в ресторант близо до Старото пристанище. Внимателно изучавал бизнеса — или поне такава беше историята — и събрал достатъчно пари, за да отвори собствен ресторант. След време отворил втори, после и трети. И така се родила една империя.

Петстотинте страници на френското досие обаче разказваха много по-различна версия за времето на Жан-Люк в Марсилия. Наистина бе работил за кратко като сервитьор, само дето ресторантът не бил обикновен, а пералня за пари. Ръководел я Филип Ренар, високопоставена фигура във френската мафия, специализирал във вноса и разпространението на наркотици. Ренар веднага харесал хубавия млад мъж от планината, особено след като разбрал, че Жан-Люк бил затрил собствения си баща. Научил младото си протеже на всичко, което трябвало да знае за бизнеса. Запознал го с доставчици от Северна Африка и Турция. Съветвал го как да се справя при сблъсъците с други банди, така че да избягва ненужни кръвопролития и публичност. И му показал как да използва на пръв поглед легитимен бизнес, за да пере и крие печалбите си. Мартел се отплатил за доверието на Ренар, като го убил по същия начин, по който претрепал и баща си — с чук. И поел контрола над делата му.

За една нощ Жан-Люк се превърнал в един от най-важните наркобосове във Франция. Но не бил доволен да бъде един от многото, целта му била да постигне пълно надмощие в тази търговия. Затова създал армия от улични убийци, най-вече мароканци и алжирци, и ги хвърлил срещу съперниците. Когато кръвопролитията най-накрая спрели, Мартел вече бил единственият останал бос. Настъплението му в търговията с наркотици съвпаднало с издигането му в легитимния свят. Двете страни на бизнеса му се захранвали взаимно. „ЖЛМ Ентърпрайзис“ беше престъпно предприятие от горе до долу, гигантска фасада и пералня, която всяка година изплюваше стотици милиони чисти евро.

Беше се женил веднъж за кратко за красива актриса, която изпълняваше малки роли в незначителни филми. По време на развода тя заплашила да разкаже на полицията всичко, което знаела за истинските източници на доходи на съпруга й. Съдбата, която я постигнала, била свръхдоза приспивателни и алкохол. След това той се въздържал месеци наред да афишира романтичните си връзки, което пресата намирала за умилително. Полицията не била впечатлена. Тихо се опитали да свържат Мартел със смъртта на съпругата му. Разследването не довело до нищо.

Най-накрая излязъл от синия си период с Оливия Уотсън под ръка. Тогава тя била на трийсет и три, от изгубеното племе на английските преселници, които се озовавали в Прованс и така и не успявали да намерят пътя обратно към дома. Прекалено възрастна, за да е модел, тя управлявала малка галерия, която продавала второразредни произведения на изкуството на туристите, обсаждащи градчето всяко лято.

— И после следва възходът — обясни Римона Щерн.

С финансовата помощ на Мартел Оливия отворила своя собствена галерия. Също така създала и своя модна линия за бански костюми и колекция от мебели в провансалски стил. Също като галерията, и те носели нейното име.

— Очевидно — добави Римона — сега се подготвя и парфюм.

— На какво мирише? — попита Габриел.

— На хашиш — отвърна веднага тя.

Но дали „ЖЛМ Ентърпрайзис“ имаше и друга страна, различна от туризма и наркотиците? Случаят с Нуредин Закария предполагаше, че има. Мароканецът бе успял да внесе поне петнайсет автомата „Калашников“ в Обединеното кралство — впечатляващо постижение на контрабандата и логистиката. Несъмнено той бе използвал част от мрежата, по която се движеха наркотиците на Мартел към Великобритания и останалите страни от Европа. Но дали Нуредин беше изключение, или имаше и други? За щастие Службата разполагаше с няколко хиляди френски разузнавателни документи, които Пол Русо му бе предал след атаката на Центъра „Вайнберг“ в Париж. С помощта на анализатор на група „Алфа“ Дина Сарид сравни имената в базата данни с известни или потенциални членове на армията от дилъри и биячи на Жан-Люк Мартел, повечето от които бяха от северноафрикански произход. Шест имена се появиха и в двата списъка: на трима мароканци, двама алжирци и един тунизиец. Четирима от мъжете бяха лежали във френски затвори заради наркотици, а за двама се смяташе, че са воювали за ИДИЛ в Сирия. Но когато Дина разшири параметрите на търсенето и включи второ и трето ниво на свързаност, резултатите станаха още по-тревожни.

— „ЖЛМ Ентърпрайзис“ — заключи тя — е потенциален батальон на ИДИЛ.

Габриел предаде анализа на Дина на Пол Русо в Париж и той постави най-опасните под наблюдението на група „Алфа“. Същата вечер последният член на екип „Барак“ пристигна в Тел Авив с полет от Цюрих, където бе прекарал няколко дни по напълно различни дела. Влезе в стая 456В, спря се за малко пред уголемената снимка на Саладин, пожела му неприятна вечер и седна на старото си бюро, където Габриел лично бе поставил две дебели купчини папки. Отвори първата и се намръщи.

— Иван Харков — промърмори той. — Отдавна не сме се виждали, кучи сине.

* * *

Ари Шамрон някога бе нарекъл Михаил Абрамов „версия на Габриел без съвест“. Тази характеристика не беше съвсем справедлива, но не бе и далеч от истината. Роден в Москва в семейството на съветски учени дисиденти, Михаил бе служил в елитната Саярет Маткал — израелската версия на британската САС. Лично бе елиминирал няколко от висшите ръководители на „Хамас“ и „Палестински ислямски джихад“, преди да стане част от Службата. Талантите му обаче не се изчерпваха с оръжията, затова и Габриел бе сложил две купчини папки на бюрото му.

Външно Михаил беше пълна противоположност на Алон. Висок като върлина, блед, с безцветни сиви очи, приличаше по-скоро на леден принц, докато Габриел беше огнен. По време на дните на интензивна подготовка той почти игнорираше Жан-Люк Мартел и Оливия Уотсън. Виждаха се светлини на далечен бряг — или както Габриел обичаше да казва, от другата страна на оформения като подкова залив. Михаил имаше само една задача: да се подготви за ролята, която скоро щеше да му се наложи да изиграе. Неслучайно героят, в чийто живот щеше да се всели, имаше много общо с неговата жертва. Също като Жан-Люк Мартел, той бе човек с две лица — едно за пред света и друго, което внимателно криеше от чужди погледи.

Голяма част от подготовката на Михаил бе самостоятелна, включваше руски оръжия, които той познаваше много добре. Но Габриел наруши още една традиция в Службата и лично наглеждаше останалото. Вечерта, в която Мартел и Оливия Уотсън си тръгнаха от Сен Бартелеми, той повика Михаил при себе си за последен изпит. Габриел застана пред монитора с дистанционно в ръка, а Михаил седна на кожения диван и качи дългите си крака на масичката. Очите му бяха леко притворени от престорена досада, което бе обичайното му изражение.

— Тинторето — каза той.

Габриел натисна дистанционното и на екрана се появи ново изображение.

— Тициан. — Михаил едва потисна прозявката си.

Изображението се смени.

— Рембранд, за бога. Следващата.

Когато изображението се появи, той постави ръка на челото си, за да покаже, че се е замислил дълбоко.

— Или е Пармиджанино, или е Перуджино.

— Кое от двете? — попита Габриел.

— Пармиджанино.

— Отново вярно.

— Защо не ми дадеш нещо малко по-трудно?

— Какво ще кажеш за това?

На екрана се появи ново изображение. Този път не беше картина, а лице на жена.

— Натали Мизрахи — каза Михаил.

— Не това те питам.

— Дали е готова? Това ли искаш да знаеш?

— Да.

— Искаш ли да говоря с нея?

Габриел загаси монитора и поклати бавно глава. Това не бе работа за любимия, помисли си той. Само шефът можеше да поиска подобно нещо.