Даниъл Силва
Къщата на шпионите (47)

46.
Казабланка, Мароко

Пътят, свързващ международното летище „Мохамед V“ на Казабланка с центъра на най-големия град и финансов център на Мароко, беше четирилентов, покрит с гладък черен асфалт, но Дина Сарид, безразсъден шофьор по природа и произход, караше с изключително внимание.

— За какво се тревожиш толкова? — попита Габриел.

— За теб — отвърна тя.

— Сега пък какво съм направил?

— Нищо. Просто никога преди не съм возила директор.

— Е — каза той, взирайки се през прозореца, — за всичко си има първи път.

Малкият сак на Габриел беше на задната седалка, куфарчето — върху коленете му. Американският му паспорт му бе позволил да мине необезпокоявано през мароканския граничен и митнически контрол. Нещата във Вашингтон може и да се бяха променили, но в по-голямата част на света все още беше хубаво да си американец.

Изведнъж трафикът се забави и спря напълно.

— Пропускателен пункт — обясни Дина. — Навсякъде са.

— Какво мислиш, че търсят?

— Може би директора на израелското разузнаване.

Редица оранжеви пилони отвеждаха движението към онази част от пътя, в която двама жандармеристи проверяваха превозните средства и хората в тях под погледа на представител на ДСТ с цивилни дрехи и слънчеви очила. Докато сваляше прозореца си, Дина каза няколко думи на Габриел на немски, защото това бе езикът на прикритието и фалшивия й паспорт. Отегчените жандармеристи й махнаха да продължава напред, сякаш гонеха мухи. Мислите на човека от ДСТ очевидно бяха някъде другаде. Дина бързо вдигна прозореца си, за да се предпази от ужасната, безмилостна жега, и пусна климатика на пълни обороти. Минаха покрай голямо военно заграждение. След това пред тях отново се простря земеделска земя, малки участъци с плодородна тъмна пръст, за която се грижеха главно обитателите на околните села. Евкалиптите напомняха на Габриел за дома.

Накрая стигнаха до бедняшките покрайнини на Казабланка, най-големия град в Северна Африка, засенчен само от мегаполиса Кайро. Земеделската земя не бе изчезнала напълно — участъци от нея се виждаха между новите модерни жилищни блокове и бараките от бетонни блокчета и гофрирана ламарина, които бяха дом на стотици хиляди от най-бедните жители на Казабланка.

— Наричат ги бидонвили — обясни Дина, сочейки към бараките. — Предполагам, че звучи по-добре от бордеи. Хората в тях нямат нищо. Нямат течаща вода, почти нищо за ядене. От време на време правителството се опитва да разчисти бидонвилите с булдозери, но живеещите в тях се връщат и ги построяват отново. Какъв друг избор имат? Няма къде да отидат.

Минаха покрай полянка с рядка прегоряла трева, където две боси момчета наглеждаха стадо кльощави кози.

— Единственото нещо, което имат в бидонвилите — каза Дина, — е ислямът. И благодарение на уахабитските и салафистките проповедници той става все по-краен. Помниш ли атентата от 2003 година? Всичките онези момчета, които се взривиха, бяха от предградието Сиди Мумен.

Разбира се, Габриел помнеше тези атаки, но по-голямата част от Запада бе забравила за тях: четиринайсет взривени бомби по най-вече западни и еврейски цели, четиресет и пет жертви, повече от сто ранени. Те бяха дело на клон на Ал Кайда, познат като „Салафия Джихадия“, който от своя страна бе свързан с Мароканската ислямска бойна групировка.

Въпреки природната си красота и западен тип туризъм, Мароко си оставаше люлка на радикалния ислям, където ИДИЛ бе успяла да пусне дълбоки корени и да създаде множество клетки. Повече от хиляда и триста мароканци бяха заминали за халифата, за да се бият на страната на ИДИЛ, заедно с няколкостотин етнически мароканци от Франция, Белгия и Нидерландия. Мароканците бяха изиграли огромна роля и в последната терористична кампания на ИДИЛ в Западна Европа. Да не забравяме и Мохамед Буйери, който застреля и намушка режисьора и писател Тео ван Гог на улица в Амстердам. Убийството му не беше спонтанен акт на объркан човек; Буйери бе член на северноафриканска радикална мюсюлманска клетка в Хага, позната като „Мрежата Хофстад“. Мароканските служби за сигурност бяха успели да изгонят голяма част от местните екстремисти в чужбина, ала и в страната бяха останали доста. Вътрешното министерство на Мароко наскоро се бе похвалило, че е успяло да предотврати повече от триста терористични атаки, включително и една, включваща нападение с иприт. Габриел си помисли, че има неща, за които е по-добре да не се говори.

Изкачиха един хълм и светлосиният Атлантически океан се разкри пред тях. Мол „Мароко“ с футуристичен IMAX киносалон и западни бутици се намираше в наскоро застроен терен на брега. Дина пое по крайбрежния път към центъра покрай клубовете и ресторантите на плажа и искрящо белите морски вили. Една от тях бе с размерите на търговска сграда.

— Собственост е на саудитски принц. А това там — кимна Дина — е „Четири сезона“.

Тя намали, за да може Габриел да огледа. На портата към имота двама охранители в тъмни костюми претърсваха пристигаща кола за експлозиви. Само ако преминеше проверката, щеше да бъде допусната в покрития паркинг на хотела.

— Има детектор за метал от вътрешната страна на входа — обясни Дина. — Претърсват багажа на всички гости без изключение. Ще трябва да внесем оръжия от плажа. Няма да е проблем.

— Мислиш ли, че и момчетата от „Салафия Джихадия“ не знаят това?

— Надявам се да не знаят — каза Дина и се усмихна, което се случваше рядко.

Продължиха по крайбрежния път покрай огромната джамия „Хасан II“, външните стени на древната медина и голямото пристанище. Най-накрая влязоха в стария френски колониален център на Казабланка с неговите широки виещи се булеварди и уникална смесица от мавританска архитектура, ар нуво и артдеко. Из това място някога космополитните жители на Казабланка се разхождали, облечени по последна парижка мода, и вечеряли в едни от най-добрите ресторанти на света. Сега то бе царство на разрухата и опасността. Гипсовите фасади с флорални орнаменти бяха покрити със сажди, парапетите от ковано желязо ръждясваха. Богатите се бяха изнесли в модните квартали Готие и Маариф и бяха оставили старата Казабланка на забулените, а уличните продавачи предлагаха развалени плодове и евтини касети с проповеди и цитати от Корана.

Единственият признак на прогреса беше лъскавата нова трамвайна линия, криволичеща по булевард „Мохамед V“ покрай заковани с дъски витрини на магазини и колонади, под които бездомните дремеха върху легла от картон. Дина последва трамвая няколко пресечки, а след това зави в тясна странична улица и паркира. От едната страна имаше осеметажна жилищна сграда, която сякаш всеки момент щеше да се срути под тежестта на сателитните чинии, които стърчаха като огромни гъби от балконите. От другата страна се намираше покрита с пълзящи растения стена с порта от кедрово дърво, по която някога бе имало орнаменти. Пазеше я задъхано зло куче.

— Защо спираме? — заинтересува се Габриел.

— Пристигнахме.

— Къде?

— В командния център.

Шегуваш ли се?

— Не.

Габриел погледна тревожно кучето.

— Ами то?

— То е безобидно. От плъховете трябва да се притесняваш.

Точно в този момент един плъх мина по тротоара. Беше колкото миеща мечка. Кучето се сви уплашено. Габриел също.

— Може би трябва да се върнем в „Четири сезона“.

— Там не е безопасно.

— Нито тук.

— Не е толкова зле, ще свикнеш.

— Как е отвътре?

Дина изключи двигателя.

— Населено с призраци. Но иначе е доста приятно.

Минаха покрай злото куче и влязоха през портата от кедрово дърво в скрит рай. Имаше лазурносин басейн, червен тенис корт и привидно безкрайна градина с бугенвилии, хибискус, бананови дървета и фурми. Огромната къща бе построена според мароканските традиции с покрити с плочки вътрешни дворове, където непрестанният шум на Казабланка не проникваше. Имаше лабиринт от стаи, които изглеждаха като застинали във времето. Все едно беше 1967-а, годината, в която собственикът си бе събрал набързо багажа и бе избягал в Израел. Или може би още по-отдавна, помисли Габриел. Време, в което всички в квартала говореха на френски и се тревожеха кога германците ще направят парад по „Шан-з-Елизе“.

Двамата пазачи се казваха Тарек и Хамид. Те бяха купили назначението си от предишните пазачи, които бяха остарели и не можеха вече да се грижат за имота. Избягваха вътрешността на къщата, през повечето време бяха в градината или в малката къща за гости. Съпругите, децата и внуците им живееха в близкия бидонвил.

— Ние сме новите собственици — каза Габриел. — Защо да не можем просто да ги уволним?

— Лоша идея — възпротиви се Яков Росман. Преди да постъпи в Службата, Яков бе работил в Шабак — израелската служба за вътрешна сигурност, която имаше агенти на Западния бряг и Ивицата Газа. Говореше отлично арабски и беше специалист по арабски и ислямски култури. — Ако се опитаме да ги уволним, ще настане бъркотия. Това няма да се отрази добре на прикритието ни.

— Значи, ще им дадем щедри обезщетения.

— Това е още по-лоша идея. Всеки техен роднина от всяко кътче на страната ще се втурне през вратата да търси пари. — Яков поклати укорително глава. — Ти наистина не знаеш нищо за тези хора, нали?

— Значи, ще оставим пазачите на работа — съгласи се Габриел. — Но какви са тези глупости за призраците?

Стояха в хладната тишина на главния вътрешен двор на къщата. Яков погледна нервно към Дина, която, от своя страна, погледна Ели Лавон. Отговори Лавон, най-старият приятел на Габриел:

— Казва се Айша.

— Съпругата на Мохамед?

— Не тази Айша. Друга е.

— Друга?

— Айша е дух. Демон.

Габриел погледна към Яков за допълнителни разяснения.

— Мюсюлманите вярват, че Аллах направил човека от пръст. А духовете направил от огън.

— Това лошо ли е?

— Много. През деня духовете живеят между нас в неодушевените предмети, водят живот почти като нашия, но по тъмно приемат каквато форма си пожелаят.

— Значи, могат да променят формата си — каза колебливо Габриел.

— И са зли — допълни Яков, кимайки мрачно. — Нищо не им доставя повече удоволствие от това да нараняват хората. Вярата в духовете е особено силна тук, в Мароко. Вероятно е останала от предислямската традиционна берберска религия.

— Това, че мароканците вярват в духове, не значи, че те съществуват.

— Пише го в Корана — защити се Яков.

— И от това не следва, че е вярно.

Последва нова размяна на нервни погледи между тримата ветерани на Службата. Габриел се намръщи.

— Нали не вярвате в тези глупости?

— Снощи чухме много странни звуци в къщата — обади се Дина.

— Вероятно е пълна с плъхове.

— Или духове — каза Яков. — Духовете понякога приемат формата на плъхове.

— Мислех, че имаме само един дух.

— Айша е лидерът им. Очевидно има и много други.

— Кой го казва?

— Хамид. Той е специалистът.

— Наистина ли? И Хамид какво предлага да направим?

— Екзорсизъм. Церемонията отнема два дни и включва колене на коза.

— Това може да попречи на операцията — каза Габриел, след като обмисли идеята.

— Може — съгласи се Яков.

— Няма ли други мерки, които бихме могли да предприемем, освен този екзорсизъм?

— Всичко, което можем да направим, е да се опитаме да не я гневим.

— Айша ли?

— Та кой друг?

— И кое я гневи?

— Не можем да отваряме прозорците, да пеем или да се смеем. Също така не ни е позволено да повишаваме глас.

— Това ли е всичко?

— Хамид поръси ъглите на всички стаи със сол, кръв и мляко.

— Какво облекчение.

— Също така ни каза да не се къпем и да не ползваме тоалетната през нощта.

— Защо?

— Духовете живеят точно под повърхността на водата. Ако ги обезпокоим…

— Какво?

— Хамид казва, че ще се случи огромна трагедия.

— Това не звучи добре. — Габриел огледа красивия вътрешен двор. — Това място има ли си име?

— Никой не си спомня — каза Дина.

— И как да го наречем?

— Дар ал Дух — предложи мрачно Лавон.

— Това може да разстрои Айша възрази Габриел. Трябва нещо друго.

— Какво ще кажете за Дар ал Джавасис? — попита Яков.

Да, така бе по-добре, помисли си Габриел. Дар ал Джавасис.

Къщата на шпионите.

* * *

Повикаха съпругите и големите дъщери на Тарек и Хамид в къщата, за да приготвят традиционни марокански ястия. Скоро те пристигнаха — две пълнички забулени жени и четири красиви млади момичета, понесли сламени кошници, пълни с месо и зеленчуци от пазара на старата медина. Готвиха цял следобед в огромната кухня, като говореха тихо на арабски, за да не притесняват духовете. Скоро цялата къща замириса на кимион, джинджифил, кориандър и лют пипер.

Габриел надникна през вратата на кухнята около седем часа и видя безброй плата с марокански салати и предястия и огромни глинени гърнета с кускус и яхния. Имаше достатъчно да се нахрани цяло село, така че той настоя жените да поканят и останалите си роднини от бидонвила, за да се включат в угощението. Нахраниха се заедно в най-големия вътрешен двор — бедните мароканци и четиримата непознати, които те смятаха за европейци — под балдахин от ярки като диаманти звезди. За прикритие Габриел и останалите говореха само на френски. Обсъждаха духовете, неизпълнените обещания на Арабската пролет и шайката убийци, които се бяха нарекли „Ислямска държава“. Тарек каза, че няколко млади мъже от неговия квартал, включително и синът на далечен негов братовчед, заминали за халифата. От ДСТ от време на време нахлували в предградието и отвеждали салафистите в центъра за разпити в Темара, където ги изтезавали.

— Предотвратиха много атентати — каза той, — но някой ден скоро ще има нова голяма атака като онази през 2003 година. Само въпрос на време е.

Вечерята завърши с това настроение. Жените и роднините се върнаха в бидонвила, вземайки със себе си остатъците от угощението, а Тарек и Хамид отидоха в градината да дебнат за духове. Габриел, Яков, Дина и Ели Лавон си пожелаха лека нощ и се оттеглиха в различни стаи. Тази на Габриел гледаше към морето. Единият от пазачите бе очертал кръг около леглото с въглен, за да го предпази от демоните, а в четирите ъгъла имаше солени капки кръв и мляко. Габриел беше изтощен и веднага потъна в дълбок сън, но малко преди зазоряване се събуди с отчаяна нужда да се облекчи. Лежа дълго в леглото и се чуди какво да направи, накрая погледна часа на мобилния си телефон. Беше няколко минути след пет. Изгревът беше в 6:49. Затвори очи. Помисли си, че беше по-добре да не предизвиква съдбата. И реши да не дразни Айша и приятелите й.