Даниъл Силва
Къщата на шпионите (70)

69.
Парламентарният площад, Лондон

— Мисля, че това е началото на красиво приятелство.

— Или краят му.

— Защо си винаги такъв фаталист? — попита Келър. — Вече не сме в Сахара. Насред Лондон сме.

— Така е — кимна Габриел и се огледа. — Какво би могло да се обърка?

Седяха на пейка в западния край на Парламентарния площад. Беше прекрасна лятна сутрин, хладна и мека, обещаваща дъжд по-късно през деня. Точно зад тях бе Върховният съд, най-висшето съдилище в страната. Вдясно от тях бяха Уестминстърското абатство и средновековната църква „Сейнт Маргарет“. А точно пред тях, от другата страна на зелената полянка на площада, се издигаше Уестминстърският дворец. Часовникът на прочутата камбанария показваше девет без пет. Натовареният трафик се точеше по Уестминстър Бридж и в двете посоки покрай Уайтхол, покрай Агенцията по приходите на Нейно Величество, Външното министерство, Министерството на отбраната и входа към Даунинг стрийт, официалното седалище на премиера. Да, помисли си пак Габриел, какво ли би могло да се обърка?

На ухото му имаше слушалка, а в колана му бе затъкнат пистолет. Беше 9-милиметров „Глок 17“, стандартно оръжие на специалните полицейски части. Слушалката бе свързана със сигурната комуникационна мрежа на полицията. Шефът на антитерористичния отдел ръководеше операцията с помощта на Аманда Уолъс от МИ5. Засега бяха идентифицирали двама потенциални заподозрени, които се приближаваха към Уестминстър. Единият дойде през моста от Ламбет. Другият се движеше по Виктория стрийт. Всъщност точно в този момент той вървеше покрай Ню Скотланд Ярд. И двамата мъже носеха раници, което не бе необичайно за Лондон, и двамата бяха с близкоизточна или южноазиатска външност, което също не бе необичайно. Мъжът, дошъл през моста, бе тръгнал от Тауър Хамлетс, Източен Лондон. Този, който минаваше покрай Ню Скотланд Ярд, идваше от Еджуеър Роуд в Северен Лондон. Той бе топло облечен и изглежда, страдаше от грип.

— Изглежда като нашия човек — каза Габриел. — Залагам на „Еджуеър“ и грипа.

— Ще знаем след минута. — Келър прелистваше сутрешното издание на „Таймс“. Беше пълно с новини за смъртта на Саладин.

— Може ли поне…

— Какво?

— Няма значение.

Мъжът от Тауър Хамлетс бе стигнал до страната на моста откъм Уестминстър. Мина покрай „Кафе Неро“ и входа към метростанцията. След това и покрай екипа под прикритие на Гражданска защита и двама полицаи от специалните части в цивилно облекло. Нямаше и следа от радиоактивност, нито детонатор в ръката, никакъв знак за емоционално напрежение. Погрешният човек. Пресече улицата към Парламентарния площад и се присъедини към малък тъжен протест срещу войната в Афганистан. Тя още ли продължаваше? Дори на Габриел му бе трудно да си го представи.

Той изви глава, за да наблюдава втория мъж — онзи от Еджуеър Роуд в Северен Лондон, — който вървеше по „Броуд Санкчуъри“ покрай северната кула на абатството. Келър се преструваше, че чете спортните новини.

— Как изглежда?

— Като пребито куче.

— Да не би да е ял нещо развалено?

— Или е заради това, което носи. Струва ми се, че ще светне в тъмното.

Екипът на Гражданска защита беше на северната полянка на абатството, снимаха се като обикновени туристи заедно с хората от антитерористичния отдел. Гражданска защита вече бе започнала да засича повишени нива на радиация, ала когато мъжът от „Еджуеър“ се приближи, нивата драматично се вдигнаха.

— Шибан Чернобил — изруга Келър. — Пипнахме го.

В ефира настана вълнение, няколко гласа крещяха едновременно. Габриел се насили да извърне поглед.

— Какви са шансовете? — попита той спокойно.

— За кое?

— Да избере нас?

— Бих казал, че с всеки миг стават все по-добри.

Мъжът пресече „Броуд Санкчуъри“ към сградата на Върховния съд и излезе на Парламентарния площад откъм югозападния му ъгъл. Няколко секунди по-късно той приближаваше пейката, на която седяха Алон и Келър. Потеше се, устните му се движеха, беше блед като смъртник.

— Някой трябва да спаси нещастника от мъките му — каза Кристофър.

— Не и без заповед от премиера.

Мъжът мина покрай пейката.

— На какво облъчване бяхме подложени току-що? — попита Келър.

— Десет хиляди рентгена.

— Ти на колко си се подлагал?

— Единайсет хиляди — каза Габриел. След това добави тихо: — Погледни лявата му ръка.

Келър се взря: с нея стискаше детонатора.

— Погледни палеца — продължи Габриел. — Вече натиска бутона. Знаеш ли какво означава това?

— Да — отговори Кристофър. — Означава, че носи мръсна бомба и натисне ли бутона, е мъртвец.

* * *

Биг Бен отброи девет часа, когато бъдещият мъченик стигна източния край на площада. Спря за миг, за да погледа протеста, и на Габриел му се стори, че обмисля възможностите си — Уестминстърския дворец, който бе точно пред него, или Уайтхол, който бе вляво. Премиерът и съветниците му по сигурността също обмисляха възможностите си. В този момент обаче имаше само една. Някой трябваше да осигури на мъжа смъртта, която той така отчаяно искаше, докато друг държи здраво пръста му върху детонатора. Иначе няколко души щяха да умрат и седалището на британската власт щеше да се превърне в радиоактивна пустош в обозримото бъдеще.

Най-накрая бъдещият мъченик се обърна наляво към Уайтхол, Габриел и Келър го следваха на няколко крачки зад него. От север право в лицата им подухна лек бриз — бриз, който щеше да разпръсне радиоактивността навсякъде из Уестминстър и Виктория, ако бомбата се взривеше. Екипът на Гражданска защита в „Кафе Неро“ сега се намираше пред сградата на Агенцията по приходите. Апаратурата им отчете безпрецедентни нива, когато мъжът мина покрай тях. Това бе доказателството, от което се нуждаеше премиерът.

— Свалете го — каза той и шефът на антитерористичния отдел повтори заповедта на Алон и Келър. След това добави тихо: — И Бог да е с вас.

Но на чия страна беше Бог тази сутрин, запита се Габриел. На страната на фанатика с оръжието за масово поразяване, завързано за тялото му, или на двамата мъже, които щяха да се опитат да го спрат да го взриви? Първата стъпка трябваше да направи Кристофър — да сграбчи лявата ръка на мъченика в желязна хватка, преди Габриел да произведе смъртоносния изстрел. Иначе палецът на мъченика щеше да отхлаби детонатора и бомбата да се взриви.

Те преминаха под арката на Кинг Чарлс стрийт и входа към Външното министерство. Трафикът покрай Уайтхол бе намалял. Очевидно полицията го бе блокирала на юг от Парламентарния площад и северно от „Трафалгар“. Бъдещият мъченик, изглежда, не забелязваше. Той вървеше към своята съдба, вървеше към смъртта. Габриел извади пистолета от колана си и забърза, а Келър, чието периферно зрение се бе замъглило, пое няколко пъти дълбоко дъх.

Потящият се, поболян от радиоактивността мъченик пред тях мина, без да вижда, през група туристи и пое към охраната на входа на Даунинг стрийт, където очевидно бе целта му. Обаче забави ход и спря, когато съзря полицаите в черни униформи на тротоара. Изведнъж забеляза странното отсъствие на коли по обичайно натоварената улица. След това се обърна и видя двамата мъже, които вървяха към него, единия — с пистолет в ръка. Очите му се разшириха и той разпери ръце.

Келър се втурна напред, а Габриел вдигна глока. Изчака Кристофър да сграбчи лявата ръка на самоубиеца и натисна спусъка. Първите два изстрела обезобразиха лицето на атентатора. Останалите произведе, когато мъжът вече беше на тротоара. Стреля, докато изпразни пълнителя. Стреля, сякаш се опитваше да вкара мъжа дълбоко под земята, чак до вратите на ада.

Изведнъж от всички посоки се втурнаха полицаи и специалисти по обезвреждане на бомби. На улицата спря кола и задната й врата се отвори. Габриел се хвърли през нея в прегръдките на Киара. Последното нещо, което видя, докато колата потегляше, бе Кристофър Келър, който държеше палеца на мъртвец върху детонатора.