Даниъл Силва
Къщата на шпионите (49)

48.
Казабланка, Мароко

Нямаше никаква вест от Мохамед Бакар или неговите сътрудници онази вечер, нямаше и на следващата сутрин. От булевард „Цар Саул“ до Лангли и в точките между тях настроението помръкна. Дори Пол Русо в бърлогата си в централата на ГДВС в Левалоа-Пере започна да има съмнения. Боеше се, че някъде по някакъв начин се е получил теч и операцията може да потъне. Най-вероятният виновник беше неговият невероятен агент. Този, когото бе компрометирал и вербувал без съгласието на началника и министъра си. Агентът, на когото бе дал пълен имунитет. Коравите млади мъже около директора на ЦРУ Морис Пейн споделяха песимизма на Русо. За разлика от французина обаче, те не бяха готови да чакат безкрайно телефонът да звънне. Тъй като бяха войници по професия, а не шпиони, вярваха, че битката трябва да бъде пренесена при врага. Изглежда, че Пейн бе настроен по същия начин. Той повика Ейдриън Картър в кабинета си и ясно изрази становището си. Картър на свой ред го предаде на Габриел при видеоконференция, проведена през сигурен канал. Американецът беше в Антитерористичния център на Управлението. Габриел се намираше в импровизирания оперативен център в Къщата на шпионите.

— Никакви резки движения — предупреди го израелецът.

— Какво значи това?

— Мохамед Бакар е звездата на шоуто. И затова той определя времето и мястото на срещата.

— Дори и една звезда има нужда от добър съвет от време на време.

— Това не съответства на начина, по който са се случвали отношенията им в миналото. Ако накарам Мартел да инициира контакт, Бакар ще заподозре нещо.

— Може би вече е заподозрял — предположи Картър.

— Няма да променим това, като му се обадим.

— На седмия етаж смятат, че така може да се установи какво се случва по един или друг начин.

— Нима?

— А Белият дом…

— Откога Белият дом е замесен в това?

— От самото начало. Твърди се, че президентът следи ситуацията много внимателно.

— Много успокояващо. Колко души във Вашингтон знаят за това, Ейдриън?

— Трудно е да се каже. — Картър се намръщи. — Какъв е този шум?

— Никакъв.

— Струва ми се, че някой се моли.

— Така е.

— Кой?

— Тарек и Хамид. Опитват се да прогонят духовете.

— Какво?

— Джиновете — поясни Габриел.

— Предпочитам моя с тоник и лимон.

Габриел попита Картър какво се случва с двата дрона, които Морис Пейн бе обещал за операцията. Единият беше разузнавателен стелт дрон „Сентинел“. Другият беше „Хищник“. Картър обясни, че „Сентинел“ е преместен на театъра на действието и може да бъде вдигнат във въздуха над Мароко веднага щом Габриел установи местонахождението на целта. „Хищник“ със своите две смъртоносни ракети „Хелфайър“ беше готов за излитане. ЦРУ нямаше правомощия да нареди атака в Мароко, само президентът можеше да го направи. Но това трябва да бъде последна мярка, предупреди Картър.

— Мароканците — каза той — ще откачат.

— Колко време ще трябва на „Хищник“, за да застане в позиция и да стреля?

— Зависи от местонахождението на целта. Минимум два часа.

— Два часа са много.

— Не са най-пъргавите животни в джунглата. Но всичко това е под въпрос — каза Картър, — ако Мохамед Бакар не повика твоето момче на среща.

— Ще се обади — заяви Габриел и прекъсна връзката.

Ала щом остана сам, вече не беше толкова сигурен. А когато превали и пладне, а контакт все още нямаше, той временно се поддаде на същото отчаяние, което бе обзело партньорите му в Париж и Вашингтон. Разтушаваше се, като разработваше героите си — семейство Антонови и техните приятели Жан-Люк Мартел и Оливия Уотсън. Прати Мартел и Михаил в дебрите на Казабланка, за да потърсят терени за новия хотел, който „ЖЛМ Ентърпрайзис“ имаше намерение да построи. Натали и Оливия изпрати в огромния мол „Мароко“, където, въоръжени с кредитните карти на Мартел, те изкупиха няколко скъпи бутика. След това обядваха заедно с Кристофър Келър в квартал Готие. Келър не забеляза никакво следене — нито от мароканската ДСТ, нито от някъде другаде. Ели Лавон, който следеше Мартел и Михаил по време на престореното им търсене на имот, се върна и докладва същото.

В късния следобед, когато настроението на Габриел помръкна, възникна нова криза с духовете. Хамид беше намерил отворен прозорец в една от спалните — по-точно в тази на Дина — и се страхуваше, че няколко нови демона са влезли през него в къщата. Той отново повдигна пред Яков въпроса за екзорсизма. Познавал човек от неговия бидонвил, който щял да го направи срещу разумна цена, която включвала и жертвената коза. Габриел отхвърли предложението — щяха да разчитат на солта, кръвта и млякото и да се надяват на най-доброто. Хамид бе изпълнен със съмнения.

— Както кажете — мрачно въздъхна той. — Ала се боя, че всичко ще свърши лошо. За всички нас.

До пет часа дори Габриел вече бе убеден, че Къщата на шпионите е населена с духове и че Айша и нейните магически приятели заговорничат срещу тях. Той прати Натали и Оливия на плажа, за да се възползват от късното следобедно слънце, и излезе сам на разходка — без бодигардове и оръжие — из мръсните улици на старата Казабланка. Скита се безцелно известно време из пълните с хора площади и по булевардите с натоварено движение, докато не намери кафене, където клиентите бяха облечени по западен маниер. На маса в най-тъмния ъгъл седяха трима американци: двама млади мъже и едно момиче.

Поръча на френски черно кафе. Прекалено късно се усети, че няма мароканска валута. Но нямаше значение — сервитьорът беше много доволен да му бъде платено в евро. Уличният шум навън беше потискащ. Той заглушаваше звука на телевизора над бара, тихия разговор на тримата американци и вибрацията в шест и дванайсет минути на мобилния телефон на Габриел. Той прочете съобщението малко по-късно и се усмихна. Изглежда, Мохамед Бакар бе пожелал да говори с Жан-Люк Мартел във Фес следващата вечер.

Габриел препрати краткото съобщение на Ейдриън Картър в Лангли и пъхна телефона си в джоба. След това си поръча ново кафе и го изпи като човек, който имаше цялото време на света тази вечер.