Даниъл Силва
Къщата на шпионите (34)

33.
Раматюел, Прованс

Празните платна бяха махнати от стените и статива и тъмнокоса жена на около трийсет и пет мълчаливо сервира разхладителни напитки. Оливия бе поканена да седне. След това й бяха представени спретнатият англичанин и неговият омачкан френски партньор. Имената им бяха достатъчно познати. Както и лицето на зеленоокия израелец. Оливия беше сигурна, че го е виждала някъде и преди, но не можеше да си спомни къде. Той й се представи само като Гидеон и закрачи бавно из стаята, докато останалите седяха и се потяха в безмилостната жега. В ъгъла монотонно жужеше вентилатор, който едва разхлаждаше. Огромни мухи влизаха и излизаха през отворените френски прозорци. Изведнъж израелецът спря и със светкавично движение на лявата си ръка улови една от тях във въздуха.

— Харесваше ли ти? — попита той.

— Кое?

— Да виждаш лицето си по кориците на списания и на билбордове.

— Не е толкова привлекателно, колкото изглежда.

— Нима?

— Е, поне невинаги.

— Ами партитата и модните ревюта?

— За мен това беше работа. А и партитата — въздъхна тя — след известно време станаха доста досадни.

Мъжът изхвърли уловената муха навън в градината, обърна се и огледа изпитателно Оливия.

— Тогава защо избра такъв живот?

— Не съм. Той ме избра.

— Била си открита от някого?

— Може и така да се каже.

— Станало е, когато си била на шестнайсет, нали?

— Сигурно си прочел статиите за мен.

— С огромен интерес — призна израелецът. — Явила си се на прослушване за малка роля в исторически филм, сниман на брега в Норфък. Не си я получила, ала един от екипа на продукцията ти е предложил да станеш модел. И ти си решила да зарежеш ученето, за да отидеш в Ню Йорк и да градиш кариера. Надявала си се до осемнайсет вече да бъдеш един от най-горещите модели в света. — Той млъкна, след това попита: — Да не пропускам нещо?

— Всъщност много.

— Например?

— Ню Йорк.

— А защо не продължиш историята оттам? — предложи мъжът.

Оливия разказа, че в мегаполиса било истински ад. След като подписала договор с известна агенция, била настанена в апартамент в Уест Сайд в Манхатън заедно с още осем момичета, които спели на смени на двуетажните легла. През деня я пращали на „срещи“ с потенциални клиенти и млади фотографи, които се опитвали да пробият в бизнеса. Ако имала късмет, фотографът се съгласявал да й направи няколко пробни снимки, които да сложи в портфолиото си. Ако не, се връщала в претъпкания апартамент да се бори с хлебарки и мравки. Вечер заедно с другите момичета си намирала работа в нощни клубове, за да изкара малко пари. Два пъти била насилена. След втория път окото й било насинено и не можела да работи почти месец.

— Ала си продължила да се бориш — вметна израелецът.

— Така беше.

— Какво се случи след Ню Йорк?

— Случи се Фреди.

Фреди Мансур, обясни тя, бил най-добрият агент в бизнеса, истински хищник. Той я завел в Париж, после и в леглото си. Започнал да й дава да пуши трева, а след това и кока, за да заспива по-лесно. Гладувала всекидневно, ужасно отслабнала и скоро станала само кожа и кости. Когато била гладна, пушела или шмъркала по една линия. Фреди наричал това „диета за модели“.

— И най-странното беше, че проработи. Колкото по-слаба ставах, толкова по-добре изглеждах. Вътрешно бавно умирах, но камерата ме обичаше. Както и рекламодателите.

— Станала си супермодел, така ли?

— Дори не се доближавах до това, но печелех доста. Както и Фреди. Той вземаше една трета от доходите ми. Така правеше и с постъпленията на всички останали момичета, с които се занимаваше.

— И спеше с тях?

— Нека просто кажем, че връзката ни не беше моногамна.

Когато навършила двайсет и шест, кльощавината, с която я свързвали, излязла от мода и звездата й започнала да залязва. Поработила все пак няколко години на модния подиум, където високата й фигура още се търсела. Но трийсетият й рожден ден се оказал вододелът в кариерата й, ангажиментите й ужасно намалели и на трийсет и три Фреди я посъветвал, че е време да напусне професията. Отначало го направил внимателно, ала когато тя започнала да се противи, той прекъснал и деловата, и сексуалната връзка с нея, и я изхвърлил на улицата. Така на Христова възраст тя се оказала безработна, необразована и без перспективи.

— Но поне си била осигурена — каза израелецът.

— Не толкова…

— Какво направи със спечелените пари?

— Идваха и си отиваха.

— За дрога ли?

— И за други неща.

— Пристрасти ли се към наркотиците?

— Нуждаех се от тях. Боя се, че Фреди ми създаде някои скъпи навици.

— И какво предприе?

— Това, което всяка жена в моето положение би направила. Събрах си багажа и заминах за Сен Тропе.

С това, което било останало от спестяванията й, си наела вила на хълмовете. „Беше по-скоро барака, недалеч оттук“, поясни тя. Купила си скутер втора употреба и прекарвала дните си на плажа Пампелон, а вечерите — в клубовете и дискотеките в града. Естествено, там срещала много мъже — араби, руснаци, млади и стари европейци… Позволила на някои от тях да я отведат в леглата си срещу подаръци и пари, което я накарало да се почувства като проститутка. Но най-вече търсела подходящ партньор, някого, който да плаща за начина на живот, на който била свикнала. Някого, когото поне можела да понася. Скоро установила, че е дошла на погрешното място, и тъй като парите й застрашително намалявали, се хванала на работа в малка галерия, собственост на британски имигрант. След това съвсем случайно срещнала мъжа, който щял да промени живота й.

— Жан-Люк Мартел?

Тя се усмихна горчиво.

— И къде го срещна?

— На парти, естествено. Жан-Люк непрекъснато ходеше по партита. Всъщност той беше самото парти.

Обясни, че в действителност не се срещали за първи път. Запознали се на Седмицата на модата в Милано, но Жан-Люк тогава бил със съпругата си и дори не погледнал Оливия в очите, когато се ръкували. На втората им среща обаче бил изпълнен с оптимизъм вдовец и напълно готов за игра. И Оливия се влюбила лудо в него.

— Аз бях Розмари, той беше Дик. Бях влюбена до безпомощност.

— Розмари и Дик?

— Розмари Хойт и Дик Дайвър. Те са герои от…

— Знам кои са, Оливия. И се ласкаеш, като се сравняваш с нея.

Думите му й подействаха като плесница. Лицето й пламна.

— Той даваше ли ти подаръци и пари като другите?

— Жан-Люк нямаше нужда да плаща на момичетата. Той изглеждаше невероятно добре, имаше успешен бизнес. Той беше…

— И какво предполагаш, че е видял в теб?

— И аз някога го питах същото.

— И какво ти отговори?

— Смяташе, че двамата сме добър екип.

— Значи, е било партньорство от самото начало?

— Донякъде…

— Говорили ли сте за брак?

— Аз да, но Жан-Люк не изпитваше интерес. Карали сме се ужасно за това. Казвах му, че няма да пропилея най-хубавите години от живота си като любовница, че искам да се омъжа за него и да имам деца. Накрая стигнахме до компромис.

— Какъв?

— Даде ми нещо друго в замяна на брак и деца.

— Какво?

— Галерия „Оливия Уотсън“.