Даниъл Силва
Къщата на шпионите (73)

72.
Кинг стрийт, Лондон

Тя нямаше планове за бляскаво откриване, но някак си, с помощта на скрита сила или като по магия, тези планове се материализираха. И наистина, когато слънцето залезе през втората събота на ноември, целият артистичен свят се появи на вратата й. Имаше търговци и колекционери, куратори и критици. Имаше актьори и режисьори от театъра и киното, романисти, автори на пиеси, поети, политици, попзвезди, маркиз, който изглеждаше, сякаш току-що бе слязъл от яхтата си, и повече модели, отколкото някой можеше да преброи. Оливър Димбълби пъхаше визитката си със златни букви в ръката на всяко бедно момиче, което се задържаше повече от секунда около него. Джеръми Краб, последният верен съпруг в Лондон, беше изгубил дар слово. Само Джулиан Ишърууд успяваше да спазва добрите маниери. Той се бе закотвил в края на бара до Амилия Марч от „АРТнюз“. Амилия гледаше неодобрително Оливия Уотсън, която позираше за снимка пред картина на Полък под погледа на двама охранители.

— Добре й се получи накрая, не мислиш ли?

— Защо? — попита Ишърууд.

— Замесва се с най-големия наркотрафикант на Франция, печели мръсни милиони от галерия в Сен Тропе, а сега мести бизнеса в Сейнт Джеймс, обкръжена от теб, Оливър и останалите изкопаеми, които продавате стари майстори.

— И сме безкрайно благодарни, че го направи — каза Джулиан, докато гледаше как момиче като газела мина покрай рамото му.

— И нищо от това не ти се струва странно?

— За разлика от теб, сладурче, аз обичам щастливия край.

— А аз обичам в него да има и частица истина, само че нещо не ми се връзва. Да знаеш, че смятам да проуча всичко това.

— Вземи си още едно питие. Или още по-добре — предложи Ишърууд, — вечеряй с мен.

— О, Джулиан. — Тя посочи през морето от глави към висок блед мъж, който стоеше на около метър от Оливия. — Ето го стария ти приятел Дмитрий Антонов.

— А, да.

— Това съпругата му ли е?

— Софи — кимна Ишърууд. — Прекрасна жена.

— Аз съм чувала друго. А кой е този до нея? — попита тя. — Онзи хубавият, който прилича на бодигард.

— Казва се Питър Марлоу.

— С какво се занимава?

— Не мога да ти кажа.

В осем и половина Оливия взе микрофона и каза няколко думи. Беше доволна да бъде част от великия артистичен живот на Лондон, беше щастлива да се завърне у дома. Не спомена Жан-Люк Мартел, невъзпетия герой на преследването на терористичния мозък на ИДИЛ, познат като Саладин, ала никой от присъстващите репортери, включително и Амилия Марч, не си направи труда да я попита за ЖЛМ. Тя най-накрая се бе освободила от него. Все едно й го пишеше на челото.

Точно в девет светлините станаха приглушени и засвири музика, а през вратата влезе нова порция гости. Много от тях бяха калени в битки герои, оцелели от гуляите във Вила Солей. Онези, които се забавляваха заедно с други богаташи. Онези, които имаха цялото време на света за всичко. Семейство Антонови стиснаха ръцете на някои от по-добрите от тях, преди да се качат на задната седалка на майбаха си и да изчезнат завинаги. Келър си тръгна няколко минути след тях, но не преди да дръпне Оливия настрани, да я поздрави и да й пожелае хубава вечер. Смяташе, че тя никога не бе изглеждала по-красива.

— Харесва ли ти? — попита тя, грейнала.

— Галерията ли?

— Не. Картината, която нарисувах върху чистото платно, дадено ми от твоя приятел. — Тя го придърпа към себе си. — Искам да те видя — прошепна в ухото му. — Каквото и да се е случило в миналото ти, обещавам ти, че мога да го поправя.

Навън започваше да вали. Келър хвана такси на „Пал Мал“ и отиде до мезонета си на „Куинс Гейт Терас“. След като плати на шофьора, той дълго стоя на тротоара и разглежда щорите на многото си прозорци. Инстинктите му подсказваха, че има опасност. Обърна се, слезе тихо по стълбите към долния вход и извади валтера си от кобура на кръста, преди да отключи. Влезе в собствения си дом като насън, както бе влязъл и в стаята в югоизточния край на къщата в Зайда, и насочи пистолета си към мъжа, който кротко седеше до кухненския плот.

— Копеле — изруга той и свали оръжието. — Този път беше на косъм.

* * *

— Наистина трябва да спреш да го правиш.

— Да идвам, без да се обадя ли?

— Да проникваш в дома ми. Какво ще си помислят изисканите съседи на господин Марлоу в Кенсингтън, ако чуят стрелба? — Келър хвърли палтото си върху покрития с мрамор кухненски остров, до който Габриел седеше върху бар стол, осветен от приглушените лампи. — Не намери ли нещо за пиене в хладилника ми?

— Би било мило, ако ми предложиш чай, благодаря.

Кристофър се намръщи и напълни електрическия чайник с вода.

— Какво те води насам?

— Среща във Воксхол Крос.

— Защо не съм в списъка с гости?

— Информацията е само за тези, които трябва да я знаят.

— Каква беше темата?

— Какво от „само за тези, които трябва да знаят“ не разбра?

— Искаш ли чай, или не?

— Срещата се отнасяше за подозрителни дейности, свързани с иранската ядрена програма.

— Гледай ти…

— Не е за вярване, знам.

— И какво е естеството на тези дейности?

— Службата е на мнение, че иранците правят оръжейно проучване в Северна Корея. МИ6 също смята така. И би трябвало — добави Габриел. — Имаме един и същ източник.

— Кой е той?

— Нещо ми подсказва, че много скоро ще научиш.

Келър отвори един шкаф.

— „Дарджилинг“ или „Принс ъф Уелс“?

— Нямаш ли „Ърл Грей“?

— Значи, „Дарджилинг“. — Келър пусна торбичка чай в една чаша и зачака водата да заври. — Пропусна страхотно парти тази вечер.

— И аз така чух.

— Не можа ли да го сместиш в натоварения си график?

— Реших, че не е много разумно да си показвам лицето пред тази част от Лондон, където ме познават доста добре. Освен това положих огромни усилия, за да направя отново Оливия представителна дама. Не исках да проваля работата си.

— Премахна мръсотията — каза Кристофър. — Ретушира дефектите.

— Може и така да се каже.

— Статията в „Телеграф“ беше страхотно дело от твоя страна. С едно изключение — добави Келър.

— Кое?

— Героичното описание на Жан-Люк Мартел.

— Не можеше да се избегне.

— Да не би да си забравил, че опря пистолет в главата на Оливия?

— Видях всичко.

— Но не от първия ред.

Келър постави чашата чай на плота. Габриел не я докосна.

— Очевидно — каза той след малко — чувствата ти към Оливия пречат на преценката ти.

— Нямам чувства към нея.

— Спести ми го, господин Марлоу. Случайно знам, че си бил чест посетител на вила „Уормуд“ по време на престоя на Оливия там.

— Греъм ли ти го каза?

— Всъщност беше госпожица Ковънтри. Освен това — продължи Габриел — научих, че с Оливия сте споделили интимен момент тази вечер на откриването на галерията й.

— Не беше интимен.

— Искаш ли да видиш снимката?

Без да каже нищо, Кристофър си наля два пръста уиски в стъклена чаша. Габриел задуха горещия си чай.

— Не съм ли ти бил добър приятел въпреки нещастните обстоятелства на запознанството ни? Не съм ли ти давал добри съвети? Все пак, ако не бях аз…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го Келър.

— Не прави същата грешка като мен — предупреди го Габриел. — Оливия знае за теб повече от която и да е друга жена на света, с изключение на лудата врачка от Корсика, само че тя е прекалено стара за теб. Нещо повече, Воксхол Крос вече са преровили цялото й мръсно бельо, което означава, че МИ6 няма да пречи на връзката ви. Вие сте създадени един за друг, Кристофър. Хващай я и не я пускай никога.

— Миналото й…

— Та то е нищо в сравнение с твоето — подсмихна се Габриел. — А виж как добре ти се получи.

Келър протегна ръка.

— Какво? — попита Габриел.

— Дай да я видя.

Габриел подаде мобилния си телефон през плота.

— Щастливата двойка — каза той.

Кристофър погледна снимката. Беше направена от другия край на помещението, докато Оливия му шепнеше в ухото.

Каквото и да се е случило в миналото ти, обещавам ти, че мога да го поправя…

— Кой е снимал?

— Джулиан — каза Габриел. — Истинският герой на операцията.

— Не забравяй и Антонови — напомни му Келър.

— Как бих могъл?

— Те се появиха за кратко тази вечер, между другото. Всъщност този път изглеждаха щастливи.

— Не думай.

— Мислиш ли, че ще успеят?

— Да — заяви Габриел. — Мисля, че може и да успеят.