Даниъл Силва
Къщата на шпионите (15)

14.
Йерусалим — Лондон

След като поспа неспокойно, будейки се често, Габриел Алон се измъкна от леглото и влезе в утробата на бронирания си джип. Пристигна на „Бен Гурион“ няколко минути преди полета и придружен от двама бодигардове, се качи на борда от пистата. Нямаше билет, името му не се появяваше в никакви летателни списъци. По правило рамсад — шефът на Службата, никога не пътуваше в чужбина под истинското си име, дори и до приятелска дестинация като Обединеното кралство. Враждебни фактори — като иранци и руснаци, също имаха достъп до летателните планове. Както и американците.

Прекара петчасовия полет в четене на вестници — малко безсмислено упражнение за човек, който знаеше прекалено много. А след пристигането си на Хийтроу се остави на грижите на екипа посрещачи от МИ6. Докато пътуваше към центъра на Лондон на задната седалка на ягуара, за кратко съжали, че не бе сложил вратовръзка в куфарчето си. Но най-вече се взираше през прозореца на лимузината и си спомняше времената, когато се бе разхождал из този град под различни имена, беше се бил под други знамена и в различни войни.

За Габриел Лондон бе бойно поле. Хайд Парк, Уестминстърското абатство, Ковънт Гардън, Бромптън Роуд… В този град той бе проливал кръв, бе тъгувал, а в тайна квартира на Службата на Бейзуотър Роуд някога бе произнасял тайни брачни клетви пред Киара, защото се боеше, че няма да остане жив до следващия ден. Дългът му към британските тайни служби бе огромен. Великобритания му бе дала убежище в най-мрачното време в живота му и го бе защитавала, когато друга страна би го хвърлила на вълците. За отплата той бе решавал достатъчно много проблеми на правителството на Нейно Величество. По негови изчисления вече бяха почти квит.

Най-накрая колата зави по Воксхол Бридж и бързо прекоси Темза към шпионския храм на отсрещния бряг. На най-горния етаж Габриел прекоси английската градина в преддверието и влезе в най-изискания кабинет в целия шпионски свят. Там Греъм Сиймор, обграден от няколко от членовете на ръководството, го чакаше, за да го посрещне. Последваха представяния, кратки и повърхностни. След това ръководството бавно се изниза и Сиймор и Алон останаха сами.

За един разтеглен до безкрайност миг те само се взираха мълчаливо един в друг. Бяха пълни противоположности — по ръст, фигура, възпитание и религиозна вяра, — но връзката им бе неразрушима. Тя бе изкована в безброй съвместни операции срещу най-различни врагове и цели. Терористи джихадисти, иранската ядрена програма, руски търговец на оръжие на име Иван Харков… Изпитваха съвсем малко недоверие един към друг. В шпионския занаят това означаваше, че бяха най-добри приятели.

— Е — каза накрая Сиймор, — как се чувстваш като член на клуба?

— Нашето поделение на клуба не е толкова величествено като вашето. — Габриел огледа великолепния кабинет и допълни: — Нито толкова старо.

— Нали Моисей беше пратил екип от агенти да шпионират в Ханаан?

— Първият разузнавателен провал в историята — обобщи Габриел. — Представи си как можеха да се развият нещата за еврейския народ, ако Моисей бе избрал друга територия.

— А сега тази територия е ваша и трябва да я защитавате.

— Което обяснява защо косата ми побелява с всеки изминал ден. Когато бях малък и растях в Долината на Израил, сънувах кошмари, че страната ни е превзета от враговете ни. Сега имам същите кошмари всяка нощ. И в сънищата ми вината винаги е моя — призна Габриел.

— Напоследък и аз сънувам подобни неща. — Сиймор се загледа през реката към Уест Енд. — А като си помисля, че можеше да стане и по-зле, ако виден лондонски търговец на произведения на изкуството не бе забелязал терористите да влизат в театъра.

— Познавам ли го?

— Всъщност — каза Сиймор — може и да го познаваш. Притежава художествена галерия в квартал Сейнт Джеймс. На седемдесет и пет е, остарява, но още излиза с млади жени. Във вечерта на атаката е трябвало да вечеря с момиче на половината на годините му в „Айви“, но то му вързало тенекия. Най-хубавото нещо, което някога му се е случвало. — Погледна към Габриел. — Не ти ли е казал?

— Опитваме да свеждаме контактите си до минимум.

— Сигурно е прихванал нещо от теб. Постъпил е като истински герой.

— Сигурен ли си, че говорим за същия Джулиан Ишърууд?

Сиймор неволно се усмихна.

— Трябва да отдам дължимото на твоя приятел Саладин — каза той след малко. — Проведе много стегната операция. Засега сме успели да идентифицираме само един човек, директно свързан със заговора, мъж във Франция, който е доставил автоматите. Пратих един от служителите ни да го открие, но за нещастие, се получи малко недоразумение.

— Какво?

— Фатален случай. Всъщност… три.

— Разбирам — кимна Габриел. — И как е името на този служител?

— Питър Марлоу. Работил е в Северна Ирландия. После беше в бизнеса със зехтин на Корсика.

— В такъв случай — каза Габриел — смятай се за късметлия, че само трима са загинали.

— Съмнявам се, че французите ще го погледнат по този начин — въздъхна Сиймор, а след това добави: — Затова имам нужда да поговориш с тях от мое име.

— Защо аз?

— Въпреки катастрофалната ти история на френска земя, успя да си създадеш важни приятели в техните служби за сигурност.

— Те няма да ми останат дълго приятели, ако се забъркам във вашата провалена операция.

Сиймор не отговори.

— А ако се съглася да ти помогна? — попита Габриел. — Какво печеля?

— Вечната благодарност на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество.

— Стига, Греъм, способен си на повече.

Сиймор се усмихна.

— Така е наистина.

* * *

Падаше мрак, когато Габриел най-накрая си тръгна от Воксхол Крос. Не пътува с ягуара, а на предната седалка на малък форд хечбек, шофиран от Найджъл Уитком. Младият англичанин караше много бързо, с небрежното спокойствие на човек, който се състезава в ралита през уикенда. Габриел крепеше куфарчето на коленете си и стискаше здраво дръжката над прозореца.

— Къде живее той сега?

— Боя се, че това е секретна информация — заяви Уитком без следа от ирония.

— Може би тогава трябва да ми вържеш очите.

— Моля?

— Няма значение, Найджъл. Но би ли понамалил скоростта? Предпочитам да не съм първият шеф на Службата, загинал в изпълнение на служебните си задължения.

— Мислех, че си мъртъв — призна Уитком. — И че си умрял на Бромптън Роуд пред „Хародс“. Това писаха в „Телеграф“.

Уитком намали газта, но съвсем леко. Пое по Гроувнър Роуд покрай Темза и след това тръгна на север през Челси и Кенсингтън към „Куинс Гейт Теръс“, където най-накрая спря пред голяма къща в джорджиански стил с цвят на пресечена сметана.

— Това всичко негово ли е? — попита Габриел.

— Само долните два етажа. Взе ги на безценица за осем милиона.

Габриел погледна прозореца на първия етаж. Завесите бяха пуснати и вътре не се виждаше да свети.

— Къде предполагаш, че е той?

— Предпочитам да не гадая.

— Опитай да го намериш на мобилния.

— Все още се учи как да го използва.

— Какво означава това?

— Ще ти обясня по-късно.

Уитком набра номера. Звънна няколко пъти без отговор. Набра го втори път и резултатът беше същият.

— Мислиш ли, че има ключ под изтривалката?

— Съмнявам се.

— Тогава предполагам, че ще трябва да използваме моя.

Габриел слезе от колата и се спусна по малкото стълбище, което водеше към входа за мезонета откъм мазето. Опита резето, ала беше заключено. Уитком се намръщи.

— Мислех, че имаш ключ.

— Имам.

Габриел извади тънък метален инструмент от вътрешния джоб на палтото си.

— Това не е сериозно.

— Старите навици умират трудно.

— Едва ли ще ми повярваш — рече Уитком, — но С никога не носи шперц.

— А може би трябва.

Габриел пъхна инструмента в ключалката и започна внимателно да го мести напред-назад, докато механизмът се предаде.

— Ами ако има аларма? — разтревожи се Уитком.

Габриел отвори резето и открехна вратата няколко сантиметра. Нищо не наруши тишината.

— Кажи на Греъм, че довечера сам ще се прибера. Предай му, че ще му се обадя от Париж веднага щом оправя бъркотията с французите.

— Ами охраната?

— У себе си имам повече от шперц.

* * *

Вратата водеше към кухнята, която бе пълна с мечтани от Киара неща. Пет квадратни метра елегантно осветени плотове, кухненски остров с модерна мивка, две фурни с вентилатор, газов котлон с професионален аспиратор. Хладилникът беше от неръждаема стомана. Вътре имаше няколко бутилки корсиканско розе и буца сирене, подправено с розмарин, лавандула и мащерка. Изглежда, собственикът все още не бе завършил прехода си.

Габриел взе винена чаша от шкафа и си наля розе. След това угаси лампите в кухнята и отнесе виното във всекидневната на горния етаж. Тя бе обзаведена с един-единствен фотьойл, отоманка и телевизор с размерите на билборд. Габриел отиде до прозореца, разтвори пердетата и надникна към улицата, където мъж в скъпо палто слизаше от задната седалка на такси. Той се отправи по стълбите към входната врата, но изведнъж замръзна и погледна към прозореца, до който стоеше Алон. След това рязко се обърна и слезе по стъпалата към входа откъм мазето.

Няколко секунди по-късно Габриел чу звук от отваряне и затваряне на врата, щракване на ключ за лампа и ругатня на корсикански диалект. Беше съзрял фолиото от тапата на бутилката розе. Габриел го бе оставил на видно място на плота, което бе достатъчно мъжкият силует да се появи миг по-късно на входа на всекидневната с пистолет в протегнатите си ръце. В края на стаята, където беше Габриел, мракът бе пълен. Той наблюдаваше как мъжът се завъртя наляво, след това надясно, движенията му бяха обрани като на човек, който знае как да провери помещение за добре въоръжени врагове. След това тръгна бавно напред и след щракване на ключа стаята бе обляна в светлина. Той се завъртя за последен път и насочи оръжието към Габриел, след това бързо свали дулото към пода.

— Долен проклетник — изруга Кристофър Келър. — Имаш късмет, че не те убих.

— Да — каза Габриел с усмивка. — Нямаше да ми е за пръв път.