Даниъл Силва
Къщата на шпионите (11)

10.
Улица „Верние“, Ница

Той бе гражданин на забравената Франция — огромните пояси от предградия, които опасваха мегаполиси като Париж, Лион и Тулуза. Повечето им обитатели живееха в мизерни високи жилищни блокове, които бяха фабрики за престъпност, наркомания, омраза и все повече — за радикален ислям. Огромното мнозинство от нарастващото мюсюлманско население не искаше нищо друго, освен да живее спокойно и да се грижи за семействата си. Но нищожно малцинство беше омагьосано от песента на сирените от ИДИЛ. А някои, като Нуредин Закария, бяха готови да убиват в името на халифата.

Келър бе срещал много като него — членове на улични банди от северноафриканци, — докато работеше за дон Орсати. Подозираше, че Закария знаеше твърде малко за исляма, постулатите на джихадизма или потомците на Пророка — първите последователи на Мохамед, които убийците от ИДИЛ копираха. Но мароканецът притежаваше нещо много по-ценно за ИДИЛ от познания за исляма. Като професионален престъпник, той бе естествен техен агент, който знаеше как да се сдобие с оръжия и експлозиви, как да краде коли и мобилни телефони и да намира скривалища за членовете на терористичните клетки преди и след атентат. Накратко, той беше наясно как да свърши работа, без да привлича вниманието на полицията. За една терористична група — както и за разузнавателна служба — това бе жизненоважно умение.

Той бе по-нисък с няколко сантиметра от Келър и излъчваше сила. Тялото му не бе изваяно във фитнес клуб. Това бе физика на затворник, създадена с упорити тренировки зад решетките. Изглеждаше на около трийсет и пет години, но Келър нямаше как да е сигурен: никога не успяваше да отгатне възрастта на северноафриканците. На външен вид бе истинско клише — високо чело с извивки над слепоочията, широки скули, голяма уста, тъмни устни. Жълти слънчеви очила скриваха очите му, които изглеждаха почти напълно черни. На дясната му китка имаше голям швейцарски часовник, без съмнение краден. А това, че го носеше на дясната ръка, означаваше, че вероятно е левичар. Значи, лявата, а не дясната ръка щеше да се пресегне за оръжието, което носеше под закопчаното наполовина кожено яке. Подутината бе съвсем очевидна. И то нарочно, помисли си Кристофър.

Скоро покрай кафенето бавно премина патрулка, щадящо природата „Пежо 308“, детска играчка с фарове и ярки надписи. Полицаят зад волана огледа настойчиво двамата мъже, седнали пред бар „Сент Етиен“. Келър видя как колата зави зад ъгъла, докато палеше цигара. Когато най-накрая заговори, го направи на корсиканско наречие, за да може Нуредин Закария да разбере, че не е човек, когото да приема лековато.

— Беше ти наредено да дойдеш сам — каза той.

— Да виждаш някой друг да седи тук, приятелю?

— Не съм ти приятел. Дори не сме добри познати. — Келър погледна към ситроена, паркиран от другата страна на улицата, и към пежото на „Дабре“. — А какво ще кажеш за тях?

— Момчета от квартала. — Закария сви небрежно рамене.

— Кажи им да се разкарат.

— Не мога.

Кристофър понечи да стане.

— Чакай.

Келър замръзна във въздуха и след кратко колебание седна обратно на стола си. Мейхю и Куил щяха да са доволни от представянето на своя най-добър ученик, току-що бе установил превъзходство над събеседника. Това бе техника, стара колкото пазара — готовността да се оттеглиш от сделката. Но Нуредин Закария също умееше да се пазари. Мароканците се раждаха със способността да преговарят.

Той понечи да бръкне в коженото си яке.

— Кротко — каза Келър.

Закария бавно извади мобилен телефон от един вътрешен джоб. Беше същият като на Келър, пълен боклук. Използва го, за да пусне бърз есемес. Пинг, помисли си Кристофър, докато съобщението вървеше по френската клетъчна система. След няколко секунди два двигателя запалиха и два образеца на френската автомобилна индустрия — пежо и ситроен, поеха по пътя си.

— Доволен ли си? — попита Нуредин Закария.

— На седмото небе съм.

Мароканецът запали цигара „Голоаз“.

— Къде е Яник?

— Не му е добре.

— Значи, ти си шефът?

Келър остави въпроса без отговор. Помисли си, че фактът, че той е шефът, е демонстрация.

— Не обичам промените — каза мароканецът. — Изнервят ме.

— Промените са хубаво нещо, Нуредин. Държат всички в напрежение.

Едната му вежда подскочи над жълтите слънчеви очила.

— Откъде знаеш истинското ми име?

Келър успя да се направи на обиден от въпроса му.

— Не бих бил тук — изрече той с равен глас, — ако не го знаех.

— Говориш като корсиканец — отбеляза Закария, — но не приличаш на такъв.

— Външният вид може да заблуждава.

Мароканецът не отговори. Танцът бе почти към края си, помисли си Келър, танцът на двама закоравели престъпници, преди да пристъпят към сделката. Той обаче нямаше интерес този танц да свършва, не още. Вече не беше наемен убиец, а събирач на информация. И единственият начин да я получи бе, като разговаря. Реши да пусне нова монета в джубокса и да остане на дансинга още малко.

— Яник ми каза, че се интересуваш от получаване на двайсет парчета.

— Двайсет проблем ли са? — бързо попита Закария.

— Никак даже. Всъщност организацията ми обикновено купува много по-големи количества.

— Колко големи?

Келър погледна към облаците, сякаш искаше да каже, че няма ограничения.

— Да ти кажа честно — продължи той, — двайсет не си струват времето и усилията ни. Яник трябваше да ме попита, преди да дава каквито и да е обещания. Той има блестящо бъдеще, но е млад. И понякога — добави Кристофър — не задава достатъчно въпроси.

— Например?

— Организацията ми действа малко като правителство — обясни Келър. — Искаме да знаем кои са купувачите ни и как смятат да използват стоките. Когато американците продават самолети на приятелите си саудитци например, саудитците трябва да им обещаят, че няма да ги използват срещу израелците.

— Ционистки прасета — промърмори мароканецът.

— Въпреки това — смръщи се Келър, — вярвам, че схващаш мисълта ми. Няма да изпълним поръчката без определени ограничения.

— Какви?

— Имаме нужда от уверението ти, че нищо няма да бъде използвано тук, във Франция, или срещу граждани на републиката. Може да сме престъпници, но сме патриоти.

— Ние също сме такива.

— Патриоти ли?

— Престъпници.

— Наистина ли? — Келър помълча известно време. — Слушай, Нуредин, изобщо не ме интересува какви ги вършиш в свободното си време. Ако искаш да водиш джихад, давай. На твое място и аз вероятно бих правил същото. Но ако използваш оръжията на френска земя, има голяма вероятност те да отведат до моя шеф. И това много ще го разсърди.

— Мислех, че ти си шефът.

Над масата премина облак дим. Очите на Келър инстинктивно се насълзиха. Никога не бе обичал миризмата на „Голоаз“.

— Кажи ми, Нуредин. Закълни се, че няма да използваш моите оръжия срещу моите сънародници. Обещай ми, че няма да ми дадеш причина да те издиря и да те убия.

— Да не би да ме заплашваш?

— Не бих си и помислил. Просто не искам да направиш нещо, за което после да съжаляваш. Защото, ако се държиш прилично, моят шеф може да ти намери каквото поискаш. Разбираш ли?

Мароканецът загаси бавно цигарата си.

— Слушай, хабиби, започвам да губя търпение. Ще правим ли бизнес, или да намеря някой друг да ми продаде оръжията? Някой, който няма да ми задава толкова много шибани въпроси.

Келър не отговори.

— Къде са?

Кристофър погледна на запад.

— Испания?

— Не чак толкова далеч. Ще те заведа, само ние двамата.

— Не, няма. — Закария взе мобилния си и с второ съобщение повика ситроена. — Промяна в плановете.

— Не обичам промените.

— Промените са хубаво нещо, хабиби. Те държат всички в напрежение.