Даниъл Силва
Къщата на шпионите (54)

53.
Ерфуд, Мароко

Автомобилите 4×4 ги чакаха на горещия прашен площад пред кафене „Дакар“ в Ерфуд. Бяха „Тойота Ланд Крузър“, току-що измити и снежнобели. Шофьорите бяха облечени в бели памучни панталони и бежови елеци и действаха с лъчезарната ефективност на професионални екскурзоводи. Но не бяха. Бяха от момчетата на Мохамед Бакар.

На юг от Ерфуд се намираше големият оазис Тафилалт с безкрайните му горички с финикови палми — общо осемстотин хиляди според френскоезичния туристически справочник, който Натали стискаше здраво в ръка. Гледаше през прозореца и си мислеше за онази нощ в Палмира и съня си от тази сутрин. Саладин вървеше до нея под светлината на жестоката луна, главата й бе в ръката му… Извърна се и видя Оливия, която се взираше напрегнато в нея от другия край на задната седалка на тойотата.

— Добре ли си? — попита тя.

Натали не отговори, гледайки право напред. Михаил беше на предната седалка до шофьора. Втората тойота, в която бяха Келър и Жан-Люк Мартел, беше на около сто метра напред. Пътят зад тях беше празен. Дори реното, което ги следеше от Фес, не се виждаше никакво.

Палмовите горички изчезнаха и пейзажът стана суров и каменист. При Рисани асфалтираният път свършваше и скоро се появи огромното пясъчно море Ерг Чеби. Село Хамлия, съставено от ниски къщи с кален цвят, се намираше в южния край на дюните. Оттам се отклониха от главния път и завиха по изровена пустинна пътека. Натали наблюдаваше движението им на мобилния си телефон — те бяха синя точка, която се движеше на изток през пуста земя към алжирската граница. Но изведнъж синята точка замръзна и те излязоха от обхвата на мобилните оператори. Михаил бе взел сателитен телефон за всеки случай. Той бе зад Натали, в същата чанта, в която беше беретата.

Караха половин час, а огромните, скулптирани от вятъра дюни край тях станаха керемиденочервени в настъпващия мрак. Подминаха малък бивак на бербери номади, които варяха вода за чай пред входа на шатра от черна камилска вълна. Освен тях наоколо нямаше живо същество. Само големи като планини дюни и просторното закрилническо небе. Пустотата бе непоносима — въпреки близостта на Оливия и Михаил, Натали се чувстваше болезнено сама. Тя преглеждаше снимките на телефона си, но това бяха спомените на мадам Софи, не нейните. Почти не си спомняше фермата в Нахалал, а Медицинският център „Хадаса“, бившето й работно място, бе напълно изчезнал от паметта й.

Най-накрая се появи лагерът — множество пъстри шатри, разположени във вдлъбнатината на една дюна. Друг бял „Ланд Крузър“ беше пристигнал преди тях. Натали предполагаше, че той е за персонала. Позволи на един от облечените в роби носачи да вземе багажа й, но Михаил влезе в надменния маниер на Дмитрий Антонов и успя да занесе своя в лагера без чужда помощ. Три шатри бяха подредени около централния двор, а четвъртата беше малко по-далече и в нея имаше душове и тоалетни. Дворът бе застлан с килим, а върху него бяха поставени големи възглавници и два дивана край ниска маса. В шатрите също имаше килими, бяха обзаведени с истински легла и бюра. Нямаше и следа от електроинсталация, само свещи и голям огън навън, който хвърляше сенки по склона на дюната. Натали преброи шест души обслужващ персонал. Двама от тях носеха автомати. Тя подозираше, че и другите също са въоръжени.

След залеза захладня. В шатрата си Натали облече пухен пуловер и отиде да се измие за вечеря. Оливия дойде при нея миг по-късно.

— Защо сме тук? — попита тя тихо.

— Ще ни поднесат прекрасна вечеря в пустинята — отвърна Натали.

Оливия срещна погледа й в огледалото.

— Моля те, кажи ми, че някой ни наблюдава.

— Разбира се. И ни подслушват.

Без да продума повече, Натали излезе и завари масата приготвена за изобилно мароканско пиршество. Персоналът стоеше на разстояние и се появяваше само от време на време, за да долее чашите им с прекалено сладък ментов чай. А Натали, Михаил и Кристофър се придържаха стриктно към своите легенди. Те бяха Софи и Дмитрий Антонови и техният приятел и партньор Никола Карно. Бяха се установили в Сен Тропе по-рано това лято и след проблемно ухажване се бяха сприятелили с Жан-Люк Мартел и неговата великолепна почти съпруга Оливия Уотсън. А сега, мислеше си Натали, всичките петима бяха на края на света и чакаха в нощта да пристигне едно чудовище.

Маймонид… Толкова е хубаво да те видя отново…

Малко след девет часа персоналът разчисти платата с храна. Натали почти не бе яла. Когато остана сама, тя отиде до края на лагера и изпуши една от цигарите „Житан“ на мадам Софи. Стоеше там, където светлината от огъня свършваше и започваше мракът. Струваше й се, че стои на края на земята. На четиресет или петдесет метра навътре в пустинята един от въоръжените мъже от персонала стоеше на пост. Носеше бяла роба и чалма като на берберите от Юга. Правейки се, че не го вижда, Натали хвърли цигарата и тръгна през пясъка. Стражът се стресна, препречи й пътя и й направи знак да се върне в лагера.

— Но аз искам да разгледам дюните — каза тя на френски.

— Не е позволено. Можете да ги видите на сутринта.

— Предпочитам сега — настоя тя.

— Не е безопасно.

— Значи, ще дойдеш с мен. Тогава ще съм в безопасност.

Като каза това, тя пак тръгна през пустинята, последвана от берберския страж. Дрехите му белееха на лунната светлина, ала кожата му, напълно черна, се сливаше с нощта. Попита го за името му. Той й каза, че се нарича Азулай. Означавало „мъжът с милите очи“.

— Вярно е — кимна тя.

Мъжът се почувства неудобно и извърна поглед.

— Прощавай — извини се Натали.

Продължиха да вървят. Над тях Млечният път блестеше като златен прах, а полумесецът светеше топло и ярко. Пред тях се появиха три дюни, които се издигаха от север на юг. Натали свали обувките си и последвана от бербера Азулай, се изкачи на най-високата. Отне й няколко минути да стигне до върха. Падна изтощена на колене върху топлия мек пясък, за да си поеме дъх.

Очите й обходиха местността. На запад с прекъсвания се простираше тънка линия от светлини от Ерфуд през палмовите горички до оазиса Тафилалт, Рисани и Хамлия. На изток и юг се виждаше само пустотата на пустинята. Но на север Натали забеляза светлините на два предни фара да подскачат към нея през дюните. След миг изчезнаха. Може би, помисли си тя, това беше мираж, още един сън. След това светлините се появиха отново.

Натали се обърна и се затича надолу по склона на дюната към мястото, където си бе оставила обувките. Ти си единствената, която може да го идентифицира… Но и той щеше да я познае. И защо не? „Все пак — помисли си тя — аз бях тази, която спаси мизерния му живот.“