Даниъл Силва
Къщата на шпионите (7)

6.
Вила „Уормуд“, Дартмур

Точният маршрут на бягството му, също като това на Саладин от Америка, никога не бе установен с точност. Имаше обаче следи, като светлосиния „Фолксваген Джета“, откраднат от паркинга на супермаркет „Морисънс“ в Госпорт в десет и петнайсет същата сутрин. Той бе открит по-късно същия следобед на сто и петдесет километра западно от Девън, паркиран пред пощата и смесения магазин на малкото селце Колдийст. Резервоарът беше пълен, а на таблото беше оставена написана на ръка бележка до собственика с извинения за неудобството. Полицията на Хемпшър, която имаше юрисдикция над случая, започна разследване. То завърши внезапно след телефонно обаждане от Тони Куил до полицейския началник, който веднага предаде бележката и записа от охранителните камери от паркинга на „Морисънс“. Ала по-късно същият началник бе чут да казва, че му било писнало от старците край момчетата в сивата крепост на крал Хенри. Да си играят на шпионски игри по улиците на Портсмът било едно. Но да крадат колата на някой беден човечец, дори и с обучителна цел, било признак на лошо възпитание.

Селцето Колдийст беше забележително само с това, че се намираше на границата на Национален парк Дартмур. Във въпросния ден валеше като из ведро и се стъмни по-рано. В резултат на това никой не забеляза Кристофър Келър, който вървеше по Олд Ливъртън Роуд с раница през рамо. Докато стигне до общината в Ливъртън, беше станало тъмно като в рог, ала това не беше проблем за него, тъй като познаваше пътя. Зави по обградена с храсти пътека и тръгна по нея на север покрай фермата „Старите пасбища“. Веднъж само му се наложи да се отмести, за да пропусне раздрънкан фермерски камион, а иначе изглеждаше, сякаш е единственият човек из тези земи.

Великобритания вече е по-добре, след като ти си тук, за да се погрижиш за нея…

В Бримли пое на запад и вървя по различни пътеки до Постбридж. Отвъд селото имаше път, който не бе отбелязан на никоя карта. Той стигаше до дълга ограда с порта, която сякаш излъчваше тихо достойнство. Париш, управителят, бе забравил да я отключи. Келър я прескочи, без да издаде и звук, и забърза по дългата, покрита с чакъл пътека към каменната вила, която се издигаше върху един хълм в мрачната пустош. В прозорчето до входната врата се виждаше жълта светлинка като от свещ. Келър влезе, като преди това внимателно си изтри обувките. Вътре миришеше приятно на готвено месо, подправки и картофи. Надникна в кухнята и видя напудрената госпожица Ковънтри. С леко застрашителен вид тя стоеше пред отворена фурна, с престилка на закръглената си талия.

— Господин Марлоу — възкликна, щом го видя. — Очаквахме ви по-рано.

— Забавих се по пътя.

— Надявам се, че не сте имали проблеми.

— Никакви.

— Я се вижте! Горкичкият. Чак от Лондон ли идвате пеш?

— Не точно — подсмихна се Келър.

— Ама как само накапахте чистия ми под с вода…

— Бихте ли ми простили?

— Възможно е. — Тя също се усмихна и взе подгизналото му яке. — Оправих ви старата стая. Там ви чакат чисти дрехи и някои принадлежности. Имате време за хубава гореща вана, преди да дойде С.

— А какво има за вечеря?

— Селски пай.

— Любимият ми.

— Затова го приготвих. Искате ли чаша чай, или бихте пожелали нещо по-силно?

— Може би малко уиски, за да се стопля.

— Ще се погрижа. А сега се преоблечете, преди да сте се разболели.

Келър остави обувките си в коридора и се качи в стаята си. На леглото бяха оставени чисти дрехи. Джинси, сиво-зелен пуловер, бельо, велурени обувки, всичко по мярка. Имаше и пакет „Марлборо“ и златна запалка. Келър прочете гравирания надпис. За бъдещето… Нямаше поздрав, нито име. Нищо излишно.

Той свали мокрите си дрехи и стоя дълго под горещия душ. Когато се върна в стаята си, на нощното му шкафче върху подложка на МИ6 имаше чаша уиски. Облече се и занесе питието си долу във всекидневната, където го чакаше Греъм Сиймор. Беше седнал край огъня, елегантно облечен в туид и вълна. Слушаше новините от стар радиоапарат.

— Откраднатата кола — каза той и стана — беше хубав детайл.

— По-добре в такива случаи да се вдигне малко шум, както си ме учил някога.

— Така ли? — Сиймор се усмихна закачливо. — Радвам се, че не се стигна до насилие.

— Един офицер от МИ6 — изрече Келър с престорена сериозност — никога не прибягва до насилие. И ако все пак изпита нужда да извади оръжие или да раздаде някой юмрук, го прави само за да си свърши работата.

— Може би трябва да преосмислим този подход — каза Сиймор. — Само съжалявам, че изгубих човек като Питър Марлоу. Чух, че резултатите му от началното обучение били наистина впечатляващи. Анди Мейхю беше толкова разстроен от изчезването ти, че подаде оставка.

— Но не и Куил?

— Не — отвърна Сиймор. — Куил е от друга закалка.

— Надявам се, че не си бил прекалено строг с бедния Анди.

— Сам поех вината, макар че поръчах пълно разследване на сигурността на школата.

— Кой друг знае за малката ни измама?

— Началникът на подразделението за Западна Европа и двама висши офицери.

— Ами Уайтхол?

— Съвместната разузнавателна комисия — поклати глава Сиймор — е в пълно неведение.

Съвместната разузнавателна комисия наблюдаваше и поставяше задачи на МИ5 и МИ6. Определяше приоритетите, оценяваше постигнатото, съветваше министър-председателя и се грижеше шпионите да играят по правилата. Греъм Сиймор обаче беше стигнал до заключението, че Секретната разузнавателна служба има нужда от повече място за маневриране. И че в опасен свят като този се налагаше от време на време да си цапаш ръцете. Затова бе подновил отношенията си с Кристофър Келър.

— Знаеш ли — плъзна поглед по мускулестата фигура на Келър той, — ти отново заприлича на един от нас. Жалко, че трябва да напуснеш.

Отидоха в кухнята и седнаха край масата в уютната малка ниша, чиито прозорци в решетка от оловни ленти гледаха към равнината. Госпожица Ковънтри им сервира селски пай с червено вино от Бордо и зелена салата. През по-голямата част от вечерята Сиймор разпитваше Келър за курса по начално обучение. Особено го интересуваше качеството на другите вербувани.

— Не видя ли атестациите и резултатите? — попита Кристофър.

— Разбира се. Ала ценя мнението ти.

— Финч засрамва всички — отбеляза Келър. — А това означава, че от него ще излезе чудесен шпионин.

— И резултатите на Бейкър бяха доста добри.

— Както и главата от трилъра, по който работи.

— А самият курс? — попита Сиймор. — Успяха ли да те научат на нещо ново?

— Зависи.

— От какво?

— От това как възнамеряваш да ме използваш.

Сиймор се усмихна сдържано като истински шпионин и така отклони поканата на Келър да го осведоми за първата му мисия като пълноправен агент на МИ6. Вместо това заговори за баща си под шума от трополенето на усилващия се дъжд по прозорците на нишата. Артър Сиймор бе шпионирал за Англия повече от трийсет години. Но в края на кариерата си, когато бе осветен от Филби и другите къртици и предатели, службата го изпрати в сивата каменна крепост край морето, за да запали секретния огън в следващото поколение британски шпиони.

— Там той мразеше всяка минута — призна Греъм. — Разбираше, че това е краят на пътя му. Баща ми винаги бе смятал школата за крипта, в която службата изхвърля старите си трупове.

— Ако можеше да те види сега…

— Да — каза замислено Сиймор. — Само ако можеше наистина.

— Той е бил строг с теб, нали?

— Той беше строг с всички, особено с майка ми. За щастие рядко се сещаше за мен. Бях с него в Бейрут през 60-те, когато и Филби беше там. След това ме прати тук, за да уча. После го виждах два пъти годишно.

— Сигурно е бил разочарован, когато си отишъл в МИ5.

— Заплаши да се откаже от мен. Смяташе, че всички в МИ5 са полицаи и пролетарски глупаци, каквото впрочем беше и мнението на останалите в МИ6.

— Тогава защо го направи?

— Защото предпочитах да ме оценяват заради собствените ми постижения. Или може би — намръщи се Сиймор — не исках да постъпя в служба, продънена от предатели. Вероятно желанието ми е било да залавям шпиони, вместо да ги вербувам. А може и да съм искал да спра бомбите на ИРА да не избухват по улиците. — Той млъкна за миг, после добави: — И това бе твоята роля.

Настъпи тишина.

— С теб свършихме добра работа в Белфаст. Предотвратихме много атентати, спасихме безброй животи. А ти какво направи? Избяга в малката банда убийци на дон Орсати.

— Пропусна някои неща в разказа си.

— Само за да спестя време. — Сиймор бавно поклати глава. — Скърбих за теб, копеле такова. Родителите ти — също. На мемориалната ти служба се опитах да успокоя баща ти, ала той бе неутешим. Постъпи ужасно с тях.

Келър запали цигара и му подаде новата златна запалка.

— Нали помниш какво е гравирано тук?

— Разбрах. Всичко е в миналото. Ти си напълно реабилитиран, Кристофър. Чисто нов си. Трябва ти само красиво момиче, с което да споделиш хубавия си дом в Кенсингтън. — Сиймор посегна към цигарите на Келър, но се спря. — Осем милиона паунда, хубава сума. По мои изчисления сега са ти останали само двайсет и пет милиона, всичките спечелени от работа за дон Орсати. Поне парите ти вече са в хубава британска финансова институция, вместо в онези швейцарски и бахамски банки, които използваше. Върнаха се в родината, също като теб.

— Имахме сделка — каза тихо Келър.

— И аз смятам да я спазя. Не се тревожи, можеш да запазиш мръсните си пари.

Кристофър не отговори.

— А момичето? — попита Сиймор, за да смени темата. — Има ли някакви изгледи? Разбираш, че ще трябва да я проверим от край до край.

— Бях малко зает, Греъм. Не съм имал възможност да се срещам с много момичета.

— Ами онази, която ти предложи брак в „Друидски оръжия“?

— Беше много пияна. Също така бе останала с впечатлението, че съм французин.

Сиймор се усмихна.

— Не е първата, която прави тази грешка.