Даниъл Силва
Къщата на шпионите (5)

4.
Темс Хаус, Лондон

Темс Хаус, крайречният щаб на МИ5, бе сграда, която Греъм Сиймор познаваше добре: беше работил там повече от трийсет години, преди да стане шеф на МИ6. Докато вървеше по коридора на етажа на ръководния състав, се спря пред вратата на кабинета, който бе негов, докато бе заместник генерален директор. Майлс Кент, настоящият заместник, все още бе зад бюрото си. Той вероятно бе единственият човек в Лондон, който изглеждаше по-зле от Сиймор.

— Греъм — учуди се Кент, вдигайки очи от компютъра.

— Какво те води в нашето малко кралство?

— Ти ми кажи.

— Ако го направя — прошепна Майлс, — кралицата ще ме уволни.

— Как е тя?

— Не си ли чул? — Кент махна на Сиймор да влезе и затвори вратата. — Чарлс избяга със секретарката си.

— Кога?

— Два дни след атаката. Вечерял в „Айви“, когато третата клетка влязла в „Сейнт Мартин“. Обяснил, че това го накарало да се погледне строго в огледалото. И да реши, че не може повече да живее така.

— Имаше любовница и съпруга. Какво още е искал?

— Очевидно развод. Аманда вече се е изнесла от апартамента. Спи тук, в кабинета си.

— Случва се с много хора.

Сиймор бе изненадан от тази новина. Бе видял Аманда в същата онази сутрин на Даунинг стрийт 10 и тя не бе споменала нищо. В интерес на истината Сиймор изпита облекчение, че безразсъдният любовен живот на Чарлс най-накрая бе излязъл наяве. Руснаците имаха начини да научават за подобно разюздано поведение и никога не се свеняха да го използват.

— Кой друг знае?

— Научих съвсем случайно. Познаваш Аманда, тя е много дискретна.

— Жалко, че Чарлс не е бил. — Сиймор посегна към дръжката на вратата, но спря. — Имаш ли някаква представа защо тя иска да ме види?

— Заради удоволствието от компанията ти.

— Стига, Майлс.

— Знам само — каза Кент вече сериозно, — че има нещо общо с оръжия.

Сиймор излезе в коридора. Над вратата на Аманда светеше зелена светлина. Въпреки това той почука леко, преди да влезе. Завари я зад голямото й бюро, свела очи към отворена папка. Тя вдигна поглед и му се усмихна хладно. Той си помисли, че сигурно бе упражнявала тази физиономия пред огледалото.

— Греъм — стана тя от стола. — Много мило от твоя страна да дойдеш.

Аманда излезе бавно иззад бюрото си. Както обикновено, бе облечена в костюм с панталон, който подчертаваше високата й, малко тромава фигура. Държеше се предпазливо. Със Сиймор бяха постъпили заедно в МИ5 и бяха прекарали почти трийсет години в битки един с друг по всякакви поводи. Сега заемаха две от най-силовите позиции в западното разузнаване, но съперничеството им продължаваше. Беше изкушаващо да си мислят, че атаката ще промени динамиката на отношенията им, но Сиймор не вярваше в това. Наближаваше неизбежното парламентарно разследване. Несъмнено то щеше да открие сериозни пропуски и грешки в МИ5. Аманда щеше да се защитава с нокти и зъби. И да направи всичко възможно Сиймор и МИ6 да поемат голяма част от вината.

В края на лъскавата конферентна маса в кабинета й имаше поднос с напитки. Тя смеси джин и тоник за Сиймор, а на себе си направи мартини с маслини и коктейлни лукчета. Вдигна тост сдържано и мълчаливо. След това поведе Сиймор към къта за сядане и му посочи модерен кожен фотьойл. На големия плосък екран течеше програмата на Би Би Си. Британски и американски военни самолети удряха по цели на ИДИЛ близо до сирийския град Рака. Иракската част от халифата вече почти беше завладяна от правителствените сили в Багдад. Бе останала само сирийската и тя бе под обсада. Загубата на територии обаче не бе намалила ни най-малко способността на ИДИЛ да провежда терористични операции в чужбина. Атаката в Лондон доказваше това.

— Къде предполагаш, че е? — попита Аманда след малко.

— Саладин ли?

— А кой друг?

— Не можем с точност…

— Не говориш с премиера, Греъм.

— Ако трябва да предположа, бих казал, че е навсякъде другаде, но не и в бързо смаляващия се халифат на ИДИЛ.

— Къде?

— Може би в Либия или някое от емирствата в Персийския залив. Може да е и в Пакистан или от другата страна на границата — в Афганистан, в контролираните от ИДИЛ райони. Или — замисли се за миг той — може да е много по-близо до нас. Има приятели и ресурси. И не забравяй, че е бил един от нас. Саладин е служил в иракското разузнаване преди инвазията. Работата му е била да осигурява материална подкрепа за любимите на Садам палестински терористи. Знае какво прави.

— Това — кимна Аманда Уолъс — е меко казано. Саладин направо те кара да изпитваш носталгия по времената на шпионите от КГБ и бомбите на ИРА. — Тя седна срещу Сиймор и остави замислено питието си на масичката. — Има нещо, което трябва да ти споделя, Греъм. Нещо лично, нещо ужасно. Чарлс ме напусна заради секретарката си. Тя е на половината на годините му. Такова клише.

— Съжалявам, Аманда.

— Знаеше ли, че има любовница?

— Чуваха се разни слухове — деликатно отговори Сиймор.

— Аз не ги бях чула, а съм генерален директор на МИ5. Предполагам, е вярно това, което казват за съпругата: че винаги научава последна.

— Няма ли шанс за сдобряване?

— Никакъв.

— Разводът ще е ужасен.

— И скъп — добави Аманда. — Особено за Чарлс.

— Ще те натискат да подадеш оставка.

— Затова — каза Аманда — ще поискам подкрепа от теб. — Помълча известно време. — Знам, че вината за нашата малка студена война е до голяма степен моя, Греъм, но тя продължи достатъчно дълго. Щом Берлинската стена падна, със сигурност и ние можем да бъдем нещо като приятели.

— Не мога да съм по-съгласен.

Този път усмивката на Аманда изглеждаше почти искрена.

— А сега към истинската причина да те помоля да дойдеш.

Тя насочи дистанционното към плоския екран на телевизора и на него се появи лице — мъж от египетски произход, леко брадясал, на около трийсет години. Това бе Омар Салах, лидерът на клетката от Харлоу, който бе убит от спецполицай в театър „Сейнт Мартин“, преди да успее да детонира жилетката с експлозиви. Сиймор бе добре запознат с досието на Салах. Той бе един от няколкото хиляди европейски мюсюлмани, пътували до Сирия и Ирак, след като ИДИЛ обяви създаването на халифата през юни 2014-а. Повече от година след завръщането на Омар Салах във Великобритания, той бе станал обект на цялостно наблюдение от страна на МИ5 — физическо и електронно. Ала шест месеца преди атаката МИ5 заключи, че Салах вече не е непосредствена заплаха. Отделът за наблюдение бе натоварен до краен предел, а по всичко личеше, че Салах е загубил интерес към радикалния ислям и джихадизма. Заповедта за прекратяване носеше подписа на Аманда. Това, което тя и останалите от британското разузнаване обаче не осъзнаваха, бе, че Салах комуникираше с централното командване на ИДИЛ чрез криптирани методи, които дори могъщата американска Агенция за национална сигурност не можеше да разкодира.

— Вината не е твоя — тихо отбеляза Сиймор.

— Може би не — отвърна Аманда. — Но някой трябва да поеме удара и това вероятно ще съм аз. Освен, разбира се, ако не обърна несполуката с Омар Салах в своя полза. — Тя помълча, после добави: — Или по-скоро в наша.

— И как бихме могли да направим това?

— Омар Салах не просто е водил тези ислямистки убийци в театър „Сейнт Мартин“. Той е човекът, внесъл оръжията във Великобритания.

— Откъде ги е взел?

— От човек на ИДИЛ във Франция.

— Кой го казва?

— Омар.

— Моля те, Аманда — изгледа я уморено Сиймор. — Късно е за шеги.

Тя се взря в екрана.

— Нашият Омар е бил добър в занаята, само че е допуснал една малка грешка. Използвал е лаптопа на сестра си, за да върши работа за ИДИЛ. Ние го взехме в деня след атаката и оттогава преглеждаме харддиска. Този следобед намерихме дигитални остатъци от криптирано съобщение от централното командване на ИДИЛ, с което се дават инструкции на Омар да замине за Кале и да се срещне с мъж, наречен Скорпион.

— Впечатляващо име — отбеляза мрачно Сиймор. — Споменава ли се за оръжия в съобщението?

— Езикът е кодиран, но става ясно. Също така съвпада и с бюлетин, който получихме от Генералната дирекция за вътрешна сигурност на Франция в края на миналата година. Изглежда, че Скорпион е бил в полезрението им известно време. За лош късмет, те не знаят много за него, включително и истинското му име. Работната хипотеза е, че е част от наркобанда, вероятно мароканец.

Логично, помисли си Сиймор. Връзката между ИДИЛ и европейските криминални мрежи беше неоспорима.

— Казала ли си нещо от това на французите? — попита той.

— Не бих оставила сигурността на британския народ в ръцете на френската ГДВС. Освен това искам да намеря този Скорпион преди тях. Но не мога — добави тя бързо. — Правомощията ми свършват до брега.

Сиймор мълчеше.

— Далеч съм от мисълта да ти казвам как да си вършиш работата, Греъм. Ала на твое място бих пратила агент във Франция още утре сутринта. Някой, който говори езика. Някой, който познава криминалния контингент. И който не се страхува да си изцапа ръцете. — Тя се усмихна. — Дали случайно не познаваш подобен човек, Греъм?