Даниъл Силва
Къщата на шпионите (12)

11.
Грас, Франция

Келър седна на предната седалка, както му бе казано, а Закария бе точно зад него. Мароканецът се почуди на глас дали Келър не би поставил ръцете си на таблото, ала предложението му беше отхвърлено с няколко отбрани корсикански псувни. Нуредин не си направи труда да го попита дали има пистолет. Келър все пак се правеше на търговец на оръжия и мароканецът вероятно предполагаше, че носи РПГ в задния си джоб.

Ситроенът спря веднъж в покрайнините на Ница, колкото друг северноафриканец да седне на задната седалка. Той бе по-дребна версия на Закария, може би година или две по-млад, с дълбок белег на бузата. По всяка вероятност Келър вече бе заобиколен от трима професионални престъпници с връзки с ИДИЛ. Заради това през следващите няколко минути обмисляше сложната поредица от действия, необходими да се измъкне от колата, ако сделката се провали.

Имаше разногласия за пътя, по който трябва да поемат от Ница към мястото, където отиваха. Закария искаше да минат по магистрала А-8, но Келър го убеди, че двулентовият D-4 е по-добрият избор. Тръгнаха от самото му начало, покрай брега до летището, и караха по него до подножието на Приморските Алпи, през Био и Валбон до покрайнините на Грас. Келър погледна в страничното огледало. По всичко личеше, че други членове на бандата не ги следваха. Ала това не го успокои. Най-опасната част от всяка потайна сделка беше окончателната размяна на пари за стока. Не беше необичайно и двете страни, купувач и продавач, да свършат с куршум в главата.

Складът на „Орсати Олив Ойл Къмпани“ в Грас бе основен разпределителен център за целия Прованс. Въпреки това, като повечето съоръжения на фамилията, той лесно можеше да се пропусне. Намираше се на черен път, наречен „Шемин дьо ла Мадлен“, в индустриален квартал на североизток от историческия център на града. Келър набра кода на панела на предната порта и влезе в имота пеш, последван от ситроена. После отвори вратата на склада и поведе вътре Закария и онзи с белега на бузата. Нуредин стискаше куфарче от неръждаема стомана. Предполагаше се, че в него има шейсет хиляди евро — по три хиляди за всяко оръжие от черния пазар. Келър смяташе цената за доста добра. Натисна един ключ и над тях светна редица от флуоресцентни лампи. Те осветиха няколкостотин дървени касетки. В три от тях имаше оръжия, в останалите бе зехтинът на Орсати.

— Добре изиграно — отбеляза мароканецът.

— Това е моментът — отвърна Кристофър, — в който ти ми показваш парите.

Беше очаквал обичайния спор по протокола. Вместо това Закария постави куфарчето върху бетонния под, набра комбинацията на ключалките и вдигна капака. Банкноти от по десет, двайсет, петдесет и сто евро, на пачки, вързани с гумени ластици. Келър вдигна една от тях към носа си. Миришеше слабо на хашиш.

После затвори куфарчето и кимна към далечния ъгъл на склада. Закария и вторият мароканец се поколебаха, след това тръгнаха, а Келър ги последва на няколко стъпки зад тях с куфарчето в лявата си ръка. Накрая стигнаха до спретната купчина правоъгълни касетки. Кристофър кимна към Закария да махне капака на най-горната. Вътре имаше пет АК-47 беларуско производство. Мароканецът взе единия автомат и внимателно го огледа. Очевидно разбираше от оръжия.

— Ще ни трябват муниции. Интересувам се от пет хиляди пълнителя. Това достатъчно ли е за твоята организация?

— Мисля, че да.

— Надявах се така да отговориш.

Мароканецът върна автомата в касетката. След това подаде на Келър лист хартия, сгънат на две.

— Какво е това?

— Приеми го като малък жест на добра воля.

Кристофър разгъна листа и видя няколко реда на френски, написани с червено мастило. Рязко вдигна глава и попита:

— Защо?

— За да ми докажеш, че не си ченге. — Мароканецът млъкна, след това добави: — Или шпионин.

— Да ти приличам на шпионин?

— Външният вид може да лъже — каза Закария. Погледът му се спря на втория мароканец, онзи с белега на лицето. — Докажи ми, мосю. Докажи ми, че наистина си търговец на оръжие, а не френски шпионин.

— А ако откажа?

— Тогава ще бъде твърде невероятно да си тръгнеш от това място жив.

Вторият мароканец стоеше на няколко крачки от дясното рамо на Келър. Закария бе точно пред него, до касетките. Кристофър се усмихна и остави листа да падне от пръстите му. Докато стигне до пода, той бе извадил пистолета си от колана. Прицели се в лицето на Нуредин Закария.

— Много впечатляващо — каза мароканецът. — И то докато държиш парите. Но може би не можеш да четеш добре.

— Чета отлично. Слуха ми също си го бива. И съм сигурен, че току-що ме заплаши. Голяма грешка, хабиби. — Келър го изгледа, после добави: — Всъщност фатална.

Закария погледна нервно към втория мароканец, който се засуети да си извади пистолета от вътрешния джоб на сакото. Ръката на Келър се завъртя на четиресет и пет градуса надясно и без да се поколебае, натисна два пъти спусъка. Пук-пук, като обучен професионалист. След това ръката му се върна в първоначалното си положение. Ако Закария бе останал неподвижен, Келър можеше и да се почуди как да постъпи. Но той също се опита да извади оръжие, което накара Кристофър да вземе инстинктивно решение. Пук-пук… Още един мъртъв мароканец.

Келър втикна пистолета си на мястото му в колана. След това вдигна листа от пода на склада и прочете пак думите, които Нуредин Закария му бе написал с червено мастило.

Убий приятеля ми или аз ще убия теб.

Промяна в плана, помисли си той. Остави куфарчето на пода до труповете и излезе навън, където третият мароканец седеше зад волана на ситроена. Келър почука на прозореца му и стъклото се спусна надолу.

— Стори ми се, че чух изстрели — каза мароканецът.

— Приятелят ти Нуредин настоя да пробва стоката. — Кристофър отвори вратата. — Ела вътре, приятелю. Той иска да видиш нещо.

* * *

Келър прекара същата нощ в малък хотел близо до старото пристанище на Кан и на сутринта нае кола, с която да отиде до Марсилия. Пристигна там няколко минути след десет, влезе в „Сосиете Женерал“ на Плас дьо ла Жолиет и поиска достъп до сейфа си. Батериите на компютъра и мобилния телефон отдавна се бяха изтощили. Презареди ги във високоскоростния влак към Париж и намери в пощата си няколко непрочетени съобщения от Воксхол Крос, в чийто тон се забелязваше нарастваща тревога. Изчака, докато се озове на безопасно място във втория си влак, „Юростар“ за Лондон, преди да уведоми началника си, че пътува към къщи. Съмняваше се, че приемът му щеше да е топъл.

Не последваха вести от Воксхол Крос, докато влакът не спря на Международната гара Сейнт Панкрас. Тогава получи строго съобщение от шест думи, че ще го чакат в залата за пристигащи. Комитетът по посрещането му се състоеше от Найджъл Уитком, младоликия адютант, опитвач на храна и момче за всичко на Греъм Сиймор. Уитком не пророни и дума, докато караше Келър от Юстън стрийт към уличка с изцапани със сажди стари къщи край метростанция „Стокуел“. Докато Кристофър вървеше по алеята, стиснал куфарчето от неръждаема стомана, в което имаше шейсет хиляди евро от парите на ИДИЛ, той съставяше наум устния доклад, който трябваше да предаде на началника си. Бе успял да намери сътрудника на ИДИЛ, познат като Скорпион, и както му бе наредено, се бе опитал да сключи сделка с него. За съжаление, първата трансакция не бе преминала според плана и трима членове на клетка на ИДИЛ сега бяха мъртви. Като изключим това, първата му мисия като служител на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество бе преминала сравнително скучно.