Даниъл Силва
Къщата на шпионите (56)

55.
Сахара, Мароко

Описанието на външността на Мохамед Бакар, което бе дал Жан-Люк Мартел, беше вярно поне в един аспект: мароканецът от планината Риф беше нисък, може би около метър и шейсет, с набито телосложение. Религиозността му не личеше от пръв поглед. Не носеше типичната куфия, нямаше рунтава брада и пушеше цигара в разрез със забраната на тютюна на „Ислямска държава“. Облеклото му бе европейско и скъпо. Кашмирен пуловер с цип, добре изгладени панталони от туил, велурени мокасини, напълно неподходящи за пустинята. Швейцарският му ръчен часовник беше голям и златен, а кристалното му стъкло отразяваше пламъците от огъня. Френският му бе отличен, както и английският, на който се обърна към Михаил:

— Мосю Антонов, радвам се най-накрая да се запознаем. Чувал съм толкова много за вас.

— От Жан-Люк?

— Жан-Люк не е единственият ми приятел във Франция — каза той заговорнически. — Предизвикахте доста голяма сензация в Прованс това лято.

— Нямах такова намерение.

— Нима? — Той се усмихна любезно. — Онези ваши партита са били страхотни. Историите за тях стигнаха до Маракеш. Доста скандални, между другото.

— Човек трябва да си живее живота.

— Да, разбира се. Но има граници, нали?

— Никога не съм вярвал в това.

Мохамед Бакар се усмихна.

— Вярвам, че сте харесали вечерята?

— Великолепна беше.

— Обичате ли мароканска кухня?

— Много.

— Били ли сте тук и преди? В Мароко?

— Не, никога.

— Как така? Страната ми е много популярна сред изисканите европейци.

— Не и сред руснаците.

— Това е вярно. Руснаците предпочитат Турция по някаква причина. Но вие не сте точно руснак, нали, мосю Антонов? Не и вече.

Сърцето на Михаил биеше силно.

— Все още имам руски паспорт — каза той.

— Но Франция е вашият дом.

— Засега.

Мохамед Бакар, изглежда, обмисляше думите му.

— А лагерът? — попита той, като се огледа. — Харесва ли ви?

— Много.

— Опитах се да го направя възможно най-традиционен. Надявам се, че нямате нищо против, задето липсва електричество. Туристите идват тук, в Сахара, и очакват удобствата на живота им на Запад. Електричество, телефони, интернет…

— Тук няма мрежа. — Михаил вдигна телефона си. — Безполезен е.

— Да, знам. Затова избрах това място.

Михаил стана и тръгна да си ходи.

— Къде отивате? — попита Мохамед Бакар.

— Вие с Жан-Люк имате да обсъждате бизнес дела.

— Но те касаят и вас. Поне част от тях. — Бакар посочи към диваните. — Моля ви, седнете, мосю Антонов. — И пак се усмихна. — Настоявам.

* * *

В командния пост в Казабланка Габриел гледаше как Михаил се настанява на един от диваните. Появи се човек от персонала и наля чай. В дясната част на изображението, в една от шатрите, се виждаха три силуета с телесна температура. Два от тях бяха очевидно женски. Другият беше на Кристофър Келър. Миг по-рано Габриел бе пратил криптирано съобщение до сателитния му телефон относно вероятната самоличност на мъжа зад волана на току-що пристигналата „Тойота Ланд Крузър“. Ръцете на Келър бяха очевидно заети с нещо, но Габриел не виждаше с какво. През инфрачервената технология не се забелязваше студен метал.

Келър постави малкия предмет на кръста си, бързо излезе от шатрата и остана няколко секунди пред входа, вероятно за да огледа оперативната обстановка. След това взе сателитния телефон и започна да набира нещо по екрана. След няколко секунди на компютъра на Габриел пристигна съобщение.

КОГАТО СТЕ ГОТОВИ…

С помощта на дроновете Габриел също огледа оперативната обстановка. Четирима мъже стояха на пост край лагера в пустинята — на север, юг, изток и запад. Мъжете, които пристигнаха с Мохамед Бакар, също бяха въоръжени. Може би и самият Бакар. Михаил не беше претърсен от хората на Бакар, както първоначално се опасяваше. Това означаваше, че ще са поне десет срещу един. Най-вероятно Келър и останалите нямаше да оцелеят в близък огнестрелен бой, дори и в него да участваше човекът с най-висок резултат, постиган някога от член на САС в прословутата Къща на убийствата. Освен това бе възможно Узи Навот и Лангли да грешат за самоличността на мъжа в тойотата. По-добре да оставят нещата да се развият от само себе си. По-добре да изчакат да си покаже лицето и след това да се прицелят, когато вече няма вероятност от съпътстващи щети. Засега изолираното място в най-тъмния кът на Североизточно Мароко беше техен враг. Но не задълго. Скоро, помисли си той, пустинята щеше да стане техен съюзник.

Габриел нареди на Келър да не предприема нищо и помоли Лангли да фокусира една от камерите на дрона върху „Ланд Крузър“-а в края на лагера. Изображението се появи на екрана му миг по-късно благодарение на „Хищник“. Мъж в джелаба, двете му ръце бяха върху волана, нямаше цигара. Габриел предполагаше, че все някога щеше да се присъедини към другите. За да го стори, трябваше да слезе от автомобила и да направи няколко крачки. И тогава Габриел щеше да знае дали е той. Човек може да промени външността си по много начини, помисли си израелецът. Косата може да се подстриже или боядиса, лицето да се преправи с пластична хирургия. Ала куцане като това на Саладин беше завинаги.