Даниъл Силва
Къщата на шпионите (26)

25.
Лондон — Женева

Саладин удари отново в осем и половина на следващата сутрин. Целта бе централната жп гара на Антверпен, двама атентатори самоубийци, двама стрелци, шейсет и девет убити. По това време Габриел беше на лондонската гара Сейнт Панкрас и чакаше да се качи на „Юростар“ за Париж. Влакът му замина с четиресет минути закъснение, макар за това да не бе дадено никакво обяснение. Изглежда, Саладин бе успял да създаде нова нормалност в Западна Европа.

— Ако продължава така — обобщи Кристиан Бушар, — ще му свършат целите.

Бушар бе чакал Габриел в залата за пристигащи на Гар дю Нор. Сега бе зад волана на ситроен на група „Алфа“ и препускаше на изток по булевард „Шапел“ към Рю дьо Гренел. Хубавият французин изглеждаше по-добре от всякога.

— Между другото — каза той, — дължа ти извинение за начина, по който се държах преди атентата. Радвам се, че това не бе последното ти впечатление от мен.

— Честно казано, Кристиан, не помня дори да съм те виждал в онзи ден.

Бушар се усмихна, макар да не му бе весело.

— Къде ме водиш?

— В тайна квартира в двайсети арондисман.

— Намерихте ли си нова централа?

— Не още. В момента приличаме на древните израилтяни — каза Бушар. — Пръснати сме в четирите посоки на света.

Тайният апартамент се намираше в съвременен жилищен блок недалеч от кашер супермаркета. Пол Русо седеше в кухнята до евтина маса, облицована с линолеум, и пушеше лулата си през цялото време на срещата с Габриел. Русо имаше причина да бъде неспокоен. Бе пуснал чужда разузнавателна служба по петите на виден френски бизнесмен и сега се наслаждаваше на плодовете на отровното дърво. Накратко — движеше се по съвсем тънък лед.

— Не ми харесва това с американците. Напоследък сливанията и придобиванията са им приоритет.

— Направих го по една-единствена причина.

— Все пак… — Русо загриза замислено края на лулата си. — Колко сигурен си в галерията?

— Би трябвало да знам повече до края на деня.

— Защото, ако можеш да докажеш, че на галерията не й е чиста работата…

— Това е целта, Пол.

— Кога възнамеряваш да започнеш операцията?

— Веднага щом получа необходимото финансиране — каза Габриел.

— Искаш ли нещо друго от нас?

— Имот край Сен Тропе.

— Има много под наем, особено по това време на годината.

— Всъщност не търся под наем.

— Искаш да купиш ли?

Габриел кимна.

— Впрочем вече имам един имот предвид.

— Кой?

Габриел отговори. Русо не можеше да повярва.

— Този, който е бил собственост на…

— Да, точно този.

— Замразен е.

— Тогава го размрази. Довери ми се, ще направя така, че усилието да си струва. Данъкоплатците на Франция ще бъдат благодарни.

— Колко си готов да предложиш?

Габриел вдигна очи към тавана.

— Дванайсет милиона ми се струват добра цена.

— Очевидно е запуснат.

— Възнамерявам да го ремонтирам.

— В Прованс? — Русо поклати глава. — Желая ти късмет.

Пет минути по-късно, след като бе отметнал още няколко по-елементарни оперативни задачи, Габриел пак седеше на предната седалка на ситроена на Бушар. Този път пътуваха от двайсети към дванайсети арондисман и спряха на булевард „Дидро“ пред Лионската гара. Тя сякаш бе под военна окупация. Така беше на всяка жп гара във Франция.

— Сигурен ли си, че искаш да влезеш там? — попита Бушар. — Мога да уредя кола, ако предпочиташ.

— Ще се справя.

От входа на гарата започваха дълги опашки, там въоръжените полицаи претърсваха дамски чанти и куфари и разпитваха всеки, особено млади мъже и с най-бегли арабски черти. Новата нормалност, помисли си Габриел, когато го пуснаха в залата за заминаващи с високия таван. Прочутият часовник показваше три часа и пет минути, влакът му бе на коловоз Д. Коловоз „далет“, помисли си той. „Врата“. Естествено.

Тръгна по перона, влезе в един от вагоните първа класа и се настани на мястото си. Чак когато спомените избледняха, той извади мобилния си. Номерът, който набра, бе в Берн. Отговори му мъж на швейцарски немски. Габриел заговори на немски с берлинския акцент, който бе усвоил от майка си:

— Пътувам към красивата ти страна и се чудех дали няма да ми покажеш как да се позабавлявам.

Последва мълчание, нарушено от дълга въздишка.

— Кога пристигаш?

— В шест и петнайсет.

— Как?

— С високоскоростния влак от Париж.

— Какво е този път?

— Същото като последния. Едно бързо надникване, това е всичко.

— Нищо няма да избухва, нали?

Габриел прекъсна връзката и се загледа в перона, който бавно се плъзгаше покрай прозореца му. Спомените отново се върнаха. Видя жена с белези, преждевременно побеляла, седнала в инвалидна количка, и мъж, който тича с всички сили към нея, с оръжие в ръка. Затвори очи и стисна облегалката за ръце, за да спре да трепери. Ще се справя, помисли си той.

* * *

NDB — Разузнавателната служба на Конфедерацията, също като Швейцария бе малка, но ефективна. Централата й се намираше в неугледна офис сграда в Берн, а службата бе отговорна да не позволява на безбройните проблеми на объркания свят да прекосяват границите на Швейцарската конфедерация. Тя шпионираше шпионите, които практикуваха занаята си на швейцарска територия, наблюдаваше чужденците, които криеха парите си в швейцарски банки, и следеше дейността на нарастващия брой мюсюлмани, които бяха превърнали Швейцария в свой дом. Засега на страната бе спестена терористична атака от типа на тези, които провеждаха Ал Кайда и ИДИЛ. А то не беше случайно. Кристоф Бител, шефът на антитерористичния отдел на NDB, беше много добър в това, което вършеше.

А и бе точен като швейцарски часовник. Висок и слаб, той се беше облегнал на капака на немски седан, когато в шест и половина Габриел се появи от гара Корнавен в Женева. Швейцарският таен полицай се намръщи. В Швейцария шест и петнайсет означаваше шест и петнайсет.

— Знаеш ли адреса на трезора?

— Сграда 3, коридор 8, трезор 19.

— Кой го е наел?

— Нещо, наречено „ТХМ Капитал“. Но подозирам, че истинският собственик е ЖЛМ.

— Жан-Люк Мартел?

— Същият — кимна Габриел.

Бител тихо изруга.

— Не искам никакви проблеми с французите. Имам нужда от ГДВС, за да бранят западния ми фланг.

— Не се притеснявай за французите. А що се отнася до западния ти фланг, на твое място бих бил много уплашен.

— Вярно ли е това, което говорят за Мартел? Истинският му бизнес били наркотиците?

— Ще разберем след няколко минути.

Прекосиха Рона, а секунди по-късно — и мътнозелените води на Арв. На юг се намираше квартал на Женева, в който туристите и дипломатите рядко се осмеляваха да стъпят. Там имаше спретнати складове и ниски офис сгради. Това бе тайнствената Свободна зона на Женева, сигурно офшорно хранилище, където супербогатите от цял свят криеха съкровища от всякакъв вид: златни кюлчета, бижута, бутиково вино, автомобили и разбира се, произведения на изкуството. Това не бяха творби, предназначени да бъдат гледани с удоволствие. Те бяха стока, изкуството като застраховка срещу несигурните времена.

— Мястото се е променило от последния път, когато бяхме тук — каза Бител. — Чашата преля от скандала с картината на Модиляни, открадната от нацистите. Много колекционери се оттеглиха след това и преместиха безценната си стока в места като Делауер и Лондон. Властите на кантона назначиха нов човек да управлява. Той е бивш швейцарски финансов министър, истински педант за буквата на закона.

— Може би за страната ви все пак има надежда.

— Да пропуснем тази част — смръщи се Бител. — Повече ми харесва, когато и двамата сме на една и съща страна.

Вдясно от тях се появи редица от безлични бели постройки, защитени от плътна зелена ограда, на върха на която имаше бодлива тел и охранителни камери. Мястото можеше да бъде сбъркано със затвор, ако не бяха надписите в червено и бяло СВОБОДНА ЗОНА. Бител зави към един от входовете и зачака портата да се отвори. След това мръдна на около метър напред и паркира.

— Сграда 3, коридор 8, трезор 19.

— Много добре — каза Габриел.

— Нали няма да намерим наркотици вътре?

— Не.

— Как може да сме сигурни?

— Търговците на наркотици не крият стоката си в сигурни офшорни складове. Продават я на идиоти, които я пушат, шмъркат и инжектират във вените си. Така печелят парите си.

Бител влезе в офиса на охраната. През полуотворените щори на прозореца Габриел го виждаше как разговаря с атрактивна брюнетка. Беше очевидно, че говорят на френски, а не на немски. Накрая последваха няколко кимвания и подаване на ключ. Бител го донесе в колата и седна пак зад волана.

— Сигурен ли си, че между вас двамата не припламна искра? — попита Габриел.

— Не започвай отново.

— Може да ме запознаеш. Така ще си спестиш усилието да идваш от Берн всеки път, когато искам да погледна в трезора на някой престъпник.

— Предпочитам сегашната система.

Бител паркира пред Сграда 3 и пусна Габриел вътре. От входа се простираше на пръв поглед безкраен коридор с врати. Качиха се по стълбите на втория етаж и тръгнаха към коридор 8. Вратата на трезор 19 беше от сив метал. Бител пъхна ключа и отключи, влезе и светна лампата. В трезора имаше две отделения. И двете бяха пълни с плоски правоъгълни дървени сандъци за транспортиране на ценни произведения на изкуството. Всички бяха с еднакви размери, около два метра на метър и двайсет.

— Не отново — предупреди Бител.

— Не — каза Габриел. — Не отново.

Огледа един от сандъците. Към него бе прикрепена разписка на името на галерия „Оливия Уотсън“ в Сен Тропе. Дръпна капака, но той не се поместваше. Бе закован здраво.

— Случайно да носиш тесла в задния си джоб?

— Съжалявам.

Ами ключ за гуми?

— Трябва да имам в багажника.

Габриел огледа останалите сандъци, докато Бител слизаше долу. Бяха четиресет и осем. Всичките бяха от галерия „Оливия Уотсън“. „ТХМ Капитал“ бе получателят на рекордните двайсет и седем от тях. На останалите имаше също толкова нищо неказващи имена — от онези, помисли си Габриел, измислени от хитри адвокати и частни банкери.

Бител се върна с ключ за гуми. Габриел отвори с него първия сандък. Действаше бавно, внимателно, за да остави възможно най-малко следи по дървото. Вътре намери платно, увито в непромокаема хартия и поставено в защитна рамка от полиуретан. Изглеждаше много професионално, с изключение на самото платно.

— Колко съвременно — възкликна Бител.

— Вкусове всякакви — отвърна Габриел.

Отвори друг сандък. Съдържанието беше същото като в първия. Така беше и в третия сандък. И в четвъртия. Платно, увито в непромокаема хартия и със защитна рамка от полиуретан. Всичко бе съвсем професионално, освен самите платна. Те бяха чисто бели.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво означава това? — попита Бител.

— Това означава, че истинският бизнес на Жан-Люк Мартел са наркотиците и че използва галерията на приятелката си, за да пере част от печалбите.

— Точно туй й трябва на Свободната зона. Още един скандал.

— Не се тревожи, Кристоф. Това ще си остане нашата малка тайна.