Даниъл Силва
Къщата на шпионите (30)

29.
Лазурният бряг, Франция

Не беше вярно, че мадам Софи и мосю Антонов имат планове за този уикенд. Но с помощта на невидима ръка или като с магия, планове някак си се появиха. Щом слънцето залезе в идеалния петъчен следобед, по брега на залива Кавалер изникна цяла редица от автомобилни фарове като разкопчана диамантена огърлица. Колите прииждаха към портите на Вила Солей, която бе грейнала, искреше и пулсираше от толкова силна музика, че се чуваше чак от другата страна на залива, което бе и целта. Гостите идваха отдалече. Бяха актьори, писатели, аристократи и крадци. Синът на италиански производител на коли пристигна с цяла група полуголи жени, дойде и попзвезда, която не бе записвала хит, откакто музиката бе станала дигитална. Половината артистичен свят на Лондон беше там, както и контингент от Ню Йорк, за който се говореше, че е долетял с частен самолет през Атлантика за сметка на домакина. Имаше и много други, които по-късно щяха да признаят, че изобщо не бяха получавали покани. Тези по-нисши души бяха дочули за случката по обичайните канали — фабриката за клюки на Ривиерата, социалните мрежи — и бяха проправили пътека до позлатената врата на мосю Антонов.

Ако той изобщо присъстваше тази вечер във вилата, то нямаше никаква следа от него. Всъщност нито един от гостите не можеше да потвърди, че наистина го е видял с очите си. Дори Джулиан Ишърууд, неговият съветник за произведения на изкуството, не бе в състояние да обясни къде се намира той. Ишърууд направи специален тур из впечатляващата колекция от картини на стари майстори във вилата за шепа гости, които проявиха интерес да я видят. После, също като всички останали, се напи до козирката. До полунощ бюфетът бе погълнат и жените плуваха голи в басейна и фонтаните. Имаше сбивания, публичен секс и заплаха за съд. Събудиха се стари съперничества, разпадаха се бракове и много изискани автомобили претърпяха щети. Всички бяха единодушни, че са си прекарали много добре.

Но партито не свърши същата вечер, то продължи след кратка пауза и на следващия ден. В късния предобед колите отново задръстиха пътищата. Флотилия от бели яхти бе закотвена във водите край кея на Вила Солей, за която се грижеха плавателните съдове на мосю Антонов. Празненствата през втората вечер бяха още по-бурни от първата благодарение на факта, че повечето гости пристигнаха махмурлии или бяха все още пияни от предната нощ. Огромният брой охранители на мосю Антонов внимателно наблюдаваха картините и няколко от най-неуправляемите гости бяха изгонени от имота тихо и ефективно. И пак никой не успя да се здрависа с домакина или поне да го зърне. О, имаше една разведена американка на средна възраст с цвят на кожа за седло, която твърдеше, че го е забелязала да наблюдава партито като Великия Гетсби от частна тераса в горната част на палата, но тя бе доста подпийнала по това време и думите й бяха категорично отхвърлени. Огорчена, тя се опита неумело да сваля красив млад пилот от Формула 1 и после трябваше да се утеши с компанията на Оливър Димбълби. Двамата бяха видени да изчезват заедно в нощта, а ръката на Оливър била върху задните й части.

В неделя имаше брънч с шампанско, след който и последните гости се пръснаха. Пострадалите, които бяха на собствен ход, стигнаха сами до вратата, припадналите и нереагиращите си тръгнаха по други начини. След това пристигна армия от работници и унищожи всички следи от разгула през уикенда. А в понеделник сутринта мосю Антонов и мадам Софи бяха на обичайното си място на терасата с изглед към басейна. Мосю беше потънал в таблета си, а мадам — в мислите си. Към пладне тя отиде в града, придружена от Ролан Жирар, и обядва с мосю Карно в ресторант на Старото пристанище, собственост на Жан-Люк Мартел. Оливия Уотсън се хранеше на няколко маси от тях с приятелка с почти равна на нейната красота. На тръгване мина покрай масата на мадам Софи, без да отрони и дума, без дори да я погледне, макар мосю Карно да беше сигурен, че е дочул анатомична вулгарност, която дори и той, мъж с лоша репутация, никога не смееше да произнесе.

Последва ново парти следващия уикенд, по-малко, но също толкова разгулно, както и буйно пиршество през последващата седмица, което постави рекорд по оплаквания до жандармерията на Лазурния бряг. В този момент семейство Антонови обяви примирие и животът в залива Кавалер се върна към нещо като нормалност. През повечето време те бяха затворници във Вила Солей, макар няколко пъти и през двете седмици след сутрешната си тренировка на пътеката мадам Софи да ходи до Сен Тропе с майбаха си на пазар и за да обядва. Обикновено се хранеше с Ролан Жирар или мосю Карно, макар в два от случаите да бе видяна с висок, загорял от слънцето англичанин, който бе наел за лятото вила до планинското село Раматюел. Той имаше закръглена саркастична съпруга, която мадам Софи обожаваше.

Семейството не бе единственото, отседнало във вилата. С тях имаше и дребна жена с тъмна коса, която леко накуцваше и се държеше като вдовица. И безличен мъж в края на средната възраст, който като че ли никога не обличаше едни и същи дрехи два пъти. И мъж със суров вид и сипаничаво лице, изглеждащ като човек, който непрекъснато става свидетел на насилствен акт. И французин, приличащ на професор, който усмърдяваше стаите на вилата с вечно запалената си лула. И мъж с прошарени слепоочия и зелени очи, който непрекъснато умоляваше французина да си намери друг порок, който не застрашава здравето на околните.

Обитателите на вилата не даваха никакви признаци да се забавляват или да си почиват. Те бяха дошли в Прованс по много сериозна работа. Французинът с вид на професор и зеленоокият мъж бяха привидно равноправни партньори, но на практика французинът отстъпваше на колегата си по почти всички въпроси. Така например сновеше между Прованс и Париж, докато зеленоокият мъж направи няколко тайни пътувания до Тел Авив. Отиде също така до Лондон, където преговаря за условията на следващата фаза от операцията, и до Вашингтон, където бе сгълчан за бавната скорост, с която се движеше. Той прости на американския си партньор за лошото му настроение. Американците бяха свикнали да решават проблемите с натискане на бутон. Търпението не бе сред техните добродетели.

Но зеленоокият мъж бе олицетворение на търпението, особено когато бе във вилата в Раматюел. Антиките на мосю Антонов и мадам Софи не го интересуваха. Той се бе фиксирал в красивата англичанка, която притежаваше галерията на площад „Л’Ормо“. С помощта на другите обитатели на вилата той я наблюдаваше денонощно. И с помощта на приятеля си в Америка подслушваше всеки неин телефонен разговор, четеше всяко нейно текстово съобщение и имейл.

Очевидно беше, че тя ненавижда шумната нова двойка, която живееше от другата страна на залива Кавалер, ала въпреки това бе заинтригувана от тях. Най-вече се чудеше защо всяка треторазредна знаменитост в Южна Франция бе поканена във вилата на Антонови, а тя бе изключена от списъка с гости. Нейният почти съпруг мислеше по същия начин. Самият той бе знаменитост все пак. И то истинска, не като онези позьори, които се бяха намърдали в съмнителната орбита на Антонови. Скоро започна свое проучване за новия съсед и източника на значителните му доходи. И колкото повече неща чуваше, толкова повече се убеждаваше, че мосю Дмитрий Антонов е сродна душа. Инструктира своята почти съпруга да отправи още една покана. А тя отговори, че по-скоро би си прерязала вените, отколкото да прекара и минута в компанията на онова разглезено същество от другата страна на залива, или нещо подобно.

Но зеленоокият мъж не бързаше. Той наблюдаваше всяко нейно движение и подслушваше и четеше цялата й електронна комуникация. А понякога се чудеше дали тя си струваше труда. Дали наистина бе момичето на мечтите му, или щеше да разбие оперативното му сърце? Дали щеше да му се предаде доброволно, или щеше да се наложи да упражни сила? Ако бе второто, той имаше сила в изобилие. По-точно — четиресет и осемте бели платна, които бе намерил в Свободната зона на Женева. Надяваше се да не се стига дотам. Разглеждаше я като картина, която отчаяно се нуждаеше от реставрация. Щеше да й предложи услугите си. И ако тя проявеше глупостта да му откаже, работата можеше да загрубее.

До втората седмица на юли той бе видял и чул достатъчно. Националният празник бързо наближаваше, а след него щеше да започне пикът на туристическия сезон. Но как да хвърли мост над пропастта, която сам бе създал? Реши, че само официална покана щеше да свърши работа. Написа я сам с толкова прецизен почерк, че приличаше на напечатана с лазерен принтер, след това я даде на мосю Карно, за да я предаде в галерията на площад „Л’Ормо“.

Той го направи в единайсет и петнайсет в един прекрасен провансалски предобед и до пладне на следващия ден получиха отговора, на който се надяваха. Жан-Люк Мартел, хотелиер, ресторантьор, производител на дрехи и бижута и международен търговец на наркотици, щеше да дойде на обяд във Вила Солей. А Оливия Уотсън, момичето на мечтите на Габриел, щеше да бъде с него.