Даниъл Силва
Къщата на шпионите (39)

38.
Лазурният бряг, Франция

Този път оставиха портата отворена, макар по предложение на Габриел да бяха блокирали пътя отвъд Вила Солей, в случай че си промени решението и опита да избяга на запад по Лазурния бряг. Той пристигна сам в девет и петнайсет същата вечер след поредица от напрегнати телефонни разговори с Пол Русо. Заяви, че появата му във вилата по никакъв начин не означава, че се признава за виновен в каквото и да било. Не познавал човека от видеото, твърденията му били откачени. Бизнесът му бил туризъм и продажба на луксозни стоки, а не наркотици, и за всеки, който твърдял нещо друго, щяло да има сериозни правни последствия. В отговор Русо му даде ясно да разбере, че тук въпросът не опираше до правото, а до френската национална сигурност. При последния напрегнат разговор Мартел вече звучеше заинтригуван. Той поиска да доведе адвокат.

— Никакви адвокати — заяви Русо. — Те само пречат.

И пак Ролан Жирар от група „Алфа“ го чакаше в двора. Поздравът му далеч не бе толкова сърдечен:

— Носиш ли оръжие?

— Не ставай глупав.

— Вдигни си ръцете.

Мартел неохотно се подчини. Жирар го претърси обстойно, като започна от тила и свърши с глезените. Изправи се и се озова пред чифт гневни тъмни очи.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Жан-Люк?

Мартел за пръв път мълчеше.

— Насам — нареди Жирар.

Той хвана Мартел за лакътя и го поведе навътре във вилата. Кристофър Келър го чакаше във входното антре.

— Жан-Люк! Съжалявам, че те поканихме при тези обстоятелства, но трябваше да привлечем вниманието ти. — Това бяха последните думи на френски, които Келър произнесе. Останалото изрече на английски с британски акцент. — Човешки животи са заложени на карта и нямаме много време. Насам, моля.

Мартел стоеше намясто като замръзнал.

— Нещо не е наред ли, Жан-Люк?

— Ти не си…

— Не съм французин — прекъсна го Келър. — И не съм и от остров Корсика. Всичко това бе заради теб. Боя се, че си обект на доста сложна измама.

Мартел последва Келър като насън в най-разкошната всекидневна на Вила Солей, където дългите бели пердета се вееха подобно на корабни платна от нощния бриз. Натали седеше в единия край на дивана, носеше анцуг и електриковозелени маратонки. Михаил бе седнал срещу нея в джинси и памучен пуловер. Пол Русо разглеждаше една от картините. А в ъгъла на стаята сам в своето лично пространство беше Габриел, който се взираше внимателно в Жан-Люк.

Пръв заговори Русо:

— Ще ми се да можех да кажа, че за мен е удоволствие да се запознаем, но не е. Когато те гледаме, се чудим защо сме се захванали с тази работа. Защо правим жертви. Защо поемаме рискове. Честно казано, твоят живот не си струва да бъде защитаван. Но не за това става въпрос. Имаме нужда от помощта ти и нямаме друг избор, освен да те приветстваме сред нас, макар и със стиснати зъби.

Очите на Мартел започнаха да се местят от лице на лице — мъжът, когото познаваше като мосю Карно, семейство Антонови, мълчаливецът, който го наблюдаваше от самотното си място в ъгъла на стаята, — преди да се спрат на Русо.

— Кой си ти? — попита той.

— Името ми — отвърна Пол — не е важно. Наистина в нашия занаят имената не означават нищо, както съм сигурен, че вече си разбрал.

— За кого работиш?

— За отдел на Вътрешното министерство.

— ГДВС?

— Няма значение. Всъщност — добави Русо — единственият важен аспект на поста ми е, че не съм полицай.

— А останалите? — попита Мартел, като се огледа из стаята.

— Те са мои партньори.

Той погледна към Габриел.

— А той?

— Приеми го като наблюдател.

Мартел се намръщи.

— Защо съм тук? За какво става въпрос?

— Наркотици — отвърна му Русо.

— Казах ви, не се занимавам с наркотици.

Русо бавно въздъхна.

— Да пропуснем тази част, става ли? Знаеш как си печелиш парите, ние също. В един идеален свят вече щеше да си с белезници. Но няма нужда да казвам, че нашият свят далеч не е такъв. Той е хаотичен, опасен и объркан. Ала твоята работа — каза презрително Пол — те поставя в уникалната позиция да свършиш нещо за нас. Готови сме да бъдем щедри, ако ни помогнеш. И също така неумолими, ако откажеш.

Мартел изправи рамене и стана малко по-висок.

— Това видео — смръщи се той — не доказва нищо.

— Чу само малка част от него. Цялото е дълго почти два часа и с ужасно много подробности. Накратко, то разобличава всичките ти мръсни тайни. Ако попадне в ръцете на полицията, със сигурност ще прекараш годините, които ти остават, зад решетките. И точно там ти е мястото — добави натъртено Русо. — А ако записът бъде даден на някой находчив репортер, който никога не е вярвал в приказката ЖЛМ, последствията за бизнес империята ти ще бъдат катастрофални. Всичките ти влиятелни приятели, онези, които подкупваш с храна, напитки и луксозни хотелски стаи, ще те изоставят като плъхове, бягащи от потъващ кораб. Никой няма да те защити. — Мартел отвори уста да отговори, но Русо продължи: — Съществува проблем и с галерия „Оливия Уотсън“. Имахме възможността да разгледаме няколко от нейните сделки. Те са, меко казано, съмнителни. Особено онези четиресет и осем празни платна, пратени в Свободната зона в Женева. Поставил си мадам Уотсън в непоносимо положение. Галерията й, както цялата ти империя, е престъпно начинание. О, предполагам, че ти може и да успееш да се измъкнеш от примката, но съпругата ти…

— Тя не ми е съпруга.

— О, прости ми — извини се Русо. — Как да я наричам?

Мартел не отговори. После попита:

— Вие ли я въвлякохте в това?

— Мадам Уотсън не знае нищо и предпочитаме това да остане така. Няма нужда да я замесваме, поне засега. — Русо млъкна и го погледна. — А ти как й обясни идването си тук тази вечер?

— Казах й, че имам делова среща.

— И тя ти повярва?

— Защо не?

— Защото имаш лоша история. — Русо му се усмихна съучастнически. — Какво правиш в свободното си време, изобщо не ми влиза в работата. Ние с теб сме французи. Светски мъже. Искам да кажа, че за нас по никакъв начин не би било притеснително, ако мадам Уотсън е останала с впечатлението, че си с друга жена тази вечер.

— За вас не е притеснително — мрачно отрони Мартел, — ала за мен е…

— Сигурен съм, че ще измислиш какво да й кажеш. Винаги измисляш. Но да се върнем на главния въпрос — продължи Пол. — Сигурно вече е очевидно, че си обект на внимателно планирана операция. Сега е време да преминем към следващата фаза.

— Следващата фаза?

— Наградата — уточни Русо. — Ти ще ни помогнеш да го намерим. И ако не го направиш, твоето унищожение ще се превърне в мисията на живота ми. И унищожението на мадам Уотсън. — След известно мълчание добави: — Или може би мисълта, че мадам Уотсън ще страда за твоите престъпления, не те притеснява. Може би смяташ подобни чувства за старомодни. Вероятно не си от този тип мъже.

Мартел изгледа спокойно Русо. Но когато очите му се спряха пак на Габриел, увереността му като че ли се разколеба.

— Във всеки случай — продължи Русо, — може би моментът е подходящ да изслушаш остатъка от разпита на Рене Деверо. Не докрай, това ще отнеме прекалено много време. Само важното.

Той погледна към Михаил, който натисна клавиш на лаптопа. Стаята веднага се изпълни с гласовете на двама мъже, които говореха на френски — единият с отчетлив корсикански акцент, а другият така, сякаш изпитваше физическа болка.

 

 

— Откъде идват наркотиците?

— Отвсякъде. Турция, Ливан, Афганистан, откъде ли не.

— А хашишът?

— Хашишът идва от Мароко.

— Кой е доставчикът ти?

— Имахме няколко. Сега работим с един човек. Той е най-големият производител в страната.

— Името му?

— Мохамед.

— Мохамед кой?

— Бакар.

 

 

Михаил спря записа. Русо погледна към Жан-Люк Мартел и се усмихна.

— Защо не започнем оттук — каза той. — От Мохамед Бакар.