Даниъл Силва
Къщата на шпионите (52)

51.
Фес, Мароко

Натали се събуди в чаршафи, подгизнали от пот, заслепена от слънчевата светлина. Присви очи и погледна към късчето небе, което се виждаше през прозореца, и за миг се почувства объркана къде се намира. Дали беше във Фес, Казабланка или Сен Тропе? Или пък в голямата къща с много стаи и вътрешни дворове край Мосул? Ти си моят Маймонид… Тя се преобърна и протегна ръка към шнура на щорите, но не можа да го достигне. Половината от леглото, където лежеше Михаил, все още беше на сянка. Той спеше спокойно, гол до кръста.

Тя стисна очи срещу слънцето и опита да събере парчетата от последния си сутрешен сън. Вървеше през градина с руини — римски руини, беше сигурна в това. Не бяха руините на Волубилис, които посетиха предния ден, а на Палмира в Сирия. Натали беше сигурна и в това. Тя бе един от малкото западняци, посетили Палмира, след като градът бе завладян от „Ислямска държава“, и бе видяла с очите си опустошението, което свещените воини на ИДИЛ бяха предизвикали там. Беше обиколила руините на лунна светлина, придружена от египетския джихадист Исмаил, който се подготвяше в същия лагер. Но в съня й друг мъж беше до нея. Той беше висок и силен и леко накуцваше. В дясната си ръка държеше нещо обезобразено, от което се стичаше кръв. Чак сега в утринната гореща мараня Натали осъзна, че това бе главата й.

Бавно се изправи в леглото, за да не събуди Михаил, и пусна крака на пода. Плочките сякаш току-що бяха излезли от пещта. Изведнъж й се догади. Предполагаше, че й се е повдигнало от съня. Или може би бе от нещо, което бе яла на вечеря, някой марокански деликатес явно не беше й понесъл…

Какъвто и да бе случаят, трябваше да се изстреля към тоалетната, за да повърне. След това главата й започна да пулсира с първите признаци на настъпваща мигрена. Точно днес, помисли си тя. Глътна две таблетки обезболяващи с шепа чешмяна вода и постоя няколко минути под хладния душ. След това, увита в тънка хавлия, отиде до малката всекидневна и приготви силно черно кафе с „Неспресо“ автомата. Цигарите на мадам Софи я чакаха в края на масата. Изпуши една заради прикритието си или поне така си каза. Това с нищо не помогна на главоболието.

Много си смела, Маймонид. Толкова, че чак си вредиш…

Де да беше вярно, помисли си тя. Колко хора можеха да са още живи, ако тогава беше имала куража да го остави да умре? Вашингтон, Лондон, Париж, Амстердам, Антверпен и всички други градове. Да, американците го искаха. Но и Натали го искаше.

Влезе в дрешника. Дрехите й за деня бяха сгънати на една полица. Багажът й бе събран. Този на Михаил — също. Етикетите бяха на скъпи марки, но куфарът, също като самия Дмитрий Антонов, бе фалшификат. Най-малкият имаше двойно дъно. В скритото отделение беше пъхната „Берета 92FS“, два пълнителя с 9-милиметрови патрони и заглушител.

След като Натали се бе съгласила да работи за Службата, Михаил я обучи да зарежда оръжие и да стреля. Сега, клекнала на пода, тя бързо завинти алуминиевия заглушител към дулото, зареди единия пълнител и вкара патрон в цевта. След това вдигна оръжието с две ръце, както я бе учил Михаил, и се прицели в човека, който държеше главата й в ръка.

Хайде, Маймонид, изкарай ме лъжец…

— Какво правиш? — чу глас зад себе си.

Стресната, Натали се завъртя и насочи оръжието към гърдите на Михаил. Дишаше тежко; ръкохватката в треперещите й ръце бе влажна. Михаил пристъпи напред и бавно и внимателно свали дулото на пистолета към пода. Натали отпусна ръкохватката и се загледа в него, докато той бавно разглобяваше беретата и я връщаше в скритото отделение на фалшивия куфар.

Стана, сложи показалеца си на устните на Натали и посочи към тавана, за да й напомни за присъствието на подслушвателите на мароканската ДСТ. След това я изведе на терасата и я притисна силно.

— Коя си ти? — прошепна той в ухото й на английски с руски акцент.

— Аз съм Софи Антонов — отвърна тя мрачно.

— Какво правиш в Мароко?

— Съпругът ми работи по сделка с Жан-Люк Мартел.

— Какъв е бизнесът на съпруга ти?

— Някога се занимаваше с подземни богатства. Сега е инвеститор.

— А Жан-Люк Мартел?

Тя не отговори. Изведнъж й стана студено.

— Ще ми обясниш ли защо беше всичко това? — попита Михаил.

— Имах кошмари.

— Какви кошмари?

Тя му разказа.

— Това е било просто сън.

— Почти се случи.

— Няма да се повтори.

— Няма как да го знаеш — прошепна тя. — Не знаеш колко е добър.

— Ние сме по-добри.

— Наистина ли?

Настъпи мълчание.

— Прати съобщение на командването — прошепна накрая Натали. — Кажи им, че не мога да го направя. Предай им, че не мога да бъда около него. Страхувам се, че ще проваля цялата операция.

— Не — каза Михаил. — Няма да пращам никакво съобщение.

— Защо?

— Защото ти си единствената, която може да го идентифицира.

— И ти го видя. В ресторанта в Джорджтаун.

— Всъщност — отвърна Михаил — аз се опитвах с всички сили да не го гледам. Почти не помня лицето му.

— Ами видеото от охранителната камера в „Четири сезона“?

— Не е достатъчно ясно.

— Не мога да бъда около него — повтори тя след малко. — Той ще ме познае. Защо да не ме познае? Спасих мизерния му живот.

— Да — каза Михаил. — И сега ще ни помогнеш да го убием.

* * *

Той я заведе обратно в леглото и направи всичко възможно, за да я накара да забрави съня. След това се изкъпаха заедно и се облякоха. Натали дълго време оправяше косата си пред огледалото.

— Как изглеждам? — попита тя.

— Като еврейка от Марсилия — усмихна се Михаил.

Горе хотелският персонал разчистваше последните остатъци от бюфета за закуска. На хляб и кафе, Михаил прочете сутрешните вестници на таблета си, докато Натали, преструвайки се на отегчена, се взираше в старинния хаос на медината. Най-накрая, малко преди единайсет, те слязоха във фоайето, където Мартел и Келър разглеждаха сметката. Навън Оливия наблюдаваше как пиколата товареха багажа в колите.

— Добре ли спа? — попита тя.

— Никога не съм спала по-добре — каза Натали.

Качи се на задната седалка на втората кола и седна до прозореца. От стъклото в нея се взираше лице, което не познаваше.

Маймонид… Толкова е хубаво да те видя отново.