Даниъл Силва
Къщата на шпионите (37)

36.
Средиземно море

„Селин“ беше яхта на „Бая“ с три каюти, дизелов двигател, способен да развие скорост от петдесет и четири възела, и дълъг и тесен нос, на който можеше да кацне малък хеликоптер. Келър обаче достигна до плавателния съд незабележимо — с надуваема лодка „Зодиак“, оставена за него на изолираното яхтено пристанище в естуара на Рона, близо до Сен Мари дьо ла Мер. Завърза я за платформата за гмуркане в задната част и се качи в главния салон, където завари дон Орсати да гледа мача Марсилия — Лион на сателитен телевизор. Носеше семпли корсикански дрехи и прашни сандали и никак не изглеждаше на място сред луксозното обзавеждане от кожа и дърво. Джанкомо беше на мостика заедно с лоцмана.

— Марсилия пак вкара гол — каза донът неутешимо. Вдигна ръка към екрана и той почерня.

Келър се огледа из салона.

— Очаквах нещо по-скромно.

— Прекалено стар съм, за да се движа из Средиземно море в търбуха на рибарски траулер. А и по-късно тази вечер ще си доволен, че имаш двайсет и четири метрова лодка под краката си. Очаква се вятър.

— На кого е?

— Приятел на приятел.

— А лоцманът?

— Той е мой.

Келър погледна надолу и за пръв път забеляза няколкото капки засъхнала кръв.

— Имал е пистолет на бюрото, когато са влезли в магазина — обясни донът. — Получил е куршум в рамото.

— Ще живее ли?

— Боя се, че да.

— Видял ли е лицето ти?

— Още не.

— Донесе ли чук?

— И то хубав — каза донът.

— Къде е Деверо?

— В единичната каюта. Не исках да цапа някоя от по-големите.

Келър пак погледна към пода.

— Някой трябва да почисти.

— Няма да съм аз — тихо изрече донът. — Не мога да понасям кръв.

Един от хората на дона стоеше на пост пред вратата на единичната каюта. Отвътре не се чуваше нито звук.

— В съзнание ли е? — попита Келър.

— Сам виж.

Келър влезе и затвори вратата след себе си. Стаята бе потънала в мрак, миришеше на пот и страх и съвсем малко на кръв. Включи вградената лампа за четене и я насочи към проснатия неподвижен силует върху леглото. Върху очите и устата му бе залепено сребристо тиксо. Ръцете бяха вързани една за друга и към тялото, краката и глезените — също. Келър огледа внимателно раната на дясното рамо. Беше загубил голямо количество кръв, но засега кръвоизливът бе спрял. Въпреки това завивките бяха подгизнали. Приятелят на приятеля щеше да има нужда от нов матрак, когато всичко това свърши, помисли си Келър.

Отлепи тиксото от очите му. Рене Деверо премигна бързо няколко пъти. След това, когато Келър се наведе към светлината и показа лицето си, наркотрафикантът се сви от страх. Очевидно и двамата се познаваха.

— Bonsoir, Рене. Благодаря, че се отби. Как е рамото?

Очите му се присвиха, страхът се изпари. Деверо се опитваше да предаде на англичанина от Корсика посланието, че не бе човек, който можеше да бъде прострелван, отвличан и връзван като животно. Келър отлепи тиксото от устата му и му позволи да изрази на глас чувствата си.

— Мъртъв си. Както и дебелият корсиканец, за когото работиш.

— Да не би да имаш предвид дон Орсати?

— Майната му на дон Орсати.

— Това са много неразумни думи. Чудя се дали би ги повторил в лицето на дона.

— Да му сера на лицето. И на цялото му семейство.

— Нима?

Келър излезе и каза на корсиканеца, който стоеше до вратата:

— Помоли негово светейшество да слезе тук за минута.

— Той гледа мача.

— Сигурен съм, че ще може да се откъсне за мъничко — настоя Келър. — И ми донеси чука.

Корсиканецът се качи по стълбите и след миг дон Орсати слезе с мъка долу. Кристофър го заведе до каютата и го показа на Рене Деверо. Донът се усмихна на очевидното му притеснение.

— Мосю Деверо иска да ти сподели нещо — кимна Келър. — Хайде, Рене. Моля те, кажи на дон Орсати какво ми каза преди малко.

Последва мълчание и Келър изпрати дона навън. След това застана заплашително над заловения наркотрафикант.

— Достатъчно е да кажем, че имаш ограничена възможност. Можеш да ми съобщиш това, което искам да знам, или мога да предам на дона всички неприлични неща, които каза за него и любимото му семейство. И тогава… — Келър вдигна ръце, за да покаже колко несигурна би била съдбата на Деверо при този емоционално зареден сценарий.

— Откога си в бизнеса с информация? — попита Деверо.

— Откакто промених кариерата си. Сега работя за британското разузнаване. Не си ли чул, Рене?

— Ти? Британски шпионин? Не го вярвам.

— Понякога и аз не го вярвам. Но е самата истина. И ти ще ми помогнеш. Ще си доверен източник и аз ще съм водещият ти офицер.

— Не говориш сериозно.

— Дай си сметка къде се намираш в момента. По-сериозно не може да стане. Същото се отнася и за мисията ни. Ще ми помогнеш да намерим човека, който организира всички терористични атаки тук, в Европа, и в Америка.

— И как ще го направя? Аз съм наркодилър, за бога.

— Радвам се, че изяснихме това. Но ти не си обикновен наркодилър, нали? Дилър е прекалено слаба дума за това, което правиш. Ти ръководиш цяла глобална мрежа от онази дупка на площад „Жан Жорес“. И го правиш — добави Келър — за Жан-Люк Мартел.

— Кой? — попита Деверо.

— Жан-Люк Мартел. Онзи с ресторантите, хотелите и хубавата коса.

— И красивата английска приятелка — допълни Деверо.

— Значи, наистина го познаваш.

— Разбира се. Някога ходех в първия му ресторант в Марсилия. Тогава бе никой. Сега е голяма звезда.

— Заради наркотиците — отвърна Келър. — Хашиш, ако трябва да бъдем точни. Хашиш, който идва от Мароко. Хашиш, който ти продаваш из цяла Европа. Империята на Мартел би се срутила, ако не беше хашишът. Но ти не би си и помислил да го зарежеш, защото това би означавало, че ще трябва да намериш нов метод за пране на пет или десет милиарда постъпления на година от наркотици. Твоят така наречен законен бизнес може да изглежда достатъчен, за да минаваш за приемлив пред френските данъчни служби, но няма начин да преглътнат печалбата от глобална наркомрежа. Затова имаш нужда от истински бизнес конгломерат. И то такъв, който получава стотици милиони долари плащания в брой. Придобива и развива огромен брой имоти.

— И купува и продава картини — добави след известно мълчание Деверо. — Знаех си, че тя е беля, още първия път, когато я видях.

— Коя?

— Онази английска кучка.

Келър сви дясната си ръка в юмрук и го стовари с всичка сила в подгизналото от кръв рамо на Деверо.

— Е, да се върнем на важния въпрос — продължи той, след като французинът се сви от болка на леглото. — Ще ми кажеш всичко, което знаеш, за Жан-Люк Мартел. Имената на доставчиците ти в Мароко. Каналите, през които вкарваш наркотиците в Европа. Методите, които използваш, за да влееш пари в кръвоносната система на „ЖЛМ Ентърпрайзис“. Всичко, Рене.

— И ако го направя?

— Ще го запишем на видео — каза Келър.

— А ако не го направя?

— Ще получиш посрещане в стил ЖЛМ. И не говоря за хубава вечеря или нощ в луксозен хотелски апартамент.

Деверо успя да се усмихне. След това събра дълбоко от гърлото си едра гъста храчка и я изплю в лицето на Келър. Той я обърса спокойно с ъгъла на завивката, преди да излезе да вземе чука от корсиканеца. Удари няколко пъти Деверо, като съсредоточи усилията си върху рамото и напълно избягваше главата и лицето. После се качи по стълбите в главния салон, където завари дон Орсати да гледа футболния мач.

— Това да не беше заради нещо, което каза или не каза?

— Беше заради нещо, което направи — обясни Келър.

— Имаше ли кръв?

— Малко.

— Радвам се, че изчака, докато изляза. Не мога да понасям кръв.

От телевизора изригнаха бурни овации.

— Това е разгром — каза мрачно донът.

— Да — отвърна Келър. — Да се надяваме.