Даниъл Силва
Къщата на шпионите (57)

56.
Сахара, Мароко

Отначало Мохамед Бакар говореше само на марокански арабски, и то единствено с Жан-Люк Мартел. От поведението и тона му ставаше ясно, че е гневен. Докато беше в Саярет Маткал, Михаил бе научил малко палестински арабски, достатъчно, за да се справя по време на нощните рейдове в Газа, Западния бряг и Южен Ливан. В никакъв случай обаче не го говореше свободно. Все пак успя да схване смисъла на това, което казваше мароканецът от планината Риф. По всичко личеше, че няколко големи пратки от неназована стока наскоро се бяха изгубили при неизяснени обстоятелства. Организацията на Бакар бе понесла значителни загуби — стотици милиони. Някъде, каза той, имало изтичане на информация. Но не било от неговата страна. Очевидно било, че управлява силно сплотен екип. Затова грешката без съмнение била у Мартел. Бакар намекна, че го е направил нарочно. Все пак Жан-Люк никога не бе одобрявал бързото разрастване на общия им бизнес. Трябвало да бъде компенсиран. Иначе Бакар възнамерявал да намери друг дистрибутор на стоката си и да изключи изцяло Мартел от схемата.

Последва бурна караница. Мартел на бърз и перфектен марокански арабски каза, че не той, а Мохамед Бакар бил виновен за последните конфискации. Напомни му, че е бил против увеличаването на количествата, които пътуват към Европа, и то точно по тази причина. По негови изчисления са загубили повече от една четвърт от стоката заради конфискациите, вместо обичайните десет процента, което в дългосрочен план е добър процент. Предпазливостта била единственото решение. По-малки пратки, никакви товарни кораби повече.

Михаил си помисли, че Мартел играеше много впечатляващо ролята си. И обучен агент не би се справил по-добре. Накрая Мохамед Бакар изглеждаше убеден, че той и неговата организация са отговорни за изтичането на информация. Бе решен да проучи случая докрай. Междувременно в тайно производствено съоръжение в Риф имало двайсет тона стока, която чакала транспортиране. Той нямаше търпение да осъществи сделката. Очевидно трябваха още пари.

— Не искам да плащам сам цената на тази катастрофа — заяви Бакар. — Не е справедливо.

— Съгласен съм — каза Мартел. — Какво имаш предвид?

— Петдесет процента увеличение. Само веднъж.

— Петдесет процента! — Мартел махна пренебрежително с ръка. — Пълна лудост.

— Това е последното ми предложение. Ако искаш да останеш мой дистрибутор, съветвам те да го приемеш.

Това изобщо не беше последното му предложение. Мартел го знаеше, знаеше го и самият Бакар. Ала в края на краищата те бяха в Мароко. Преговорите се правеха на вечеря. И те продължиха така още няколко минути, докато петдесет падна на четиресет и пет, после на четиресет и накрая, поглеждайки ядосано към небесата, Бакар се съгласи на трийсет. И през цялото това време Михаил наблюдаваше човека, който наблюдаваше него. Мъжът, седящ зад волана на тойотата, с ясен изглед към центъра на лагера. Той носеше джелаба с вдигната качулка и лицето му бе в дълбока сянка. Въпреки това, Михаил усещаше оловната тежест на погледа му. А също така — и липсата на оръжие на кръста си.

— За бога — каза Бакар накрая и потри ръце. — Двайсет и пет да бъдат, платими при получаване на стоката. Прекалено малко е, но какъв избор имам? Да не искаш да ми свлечеш и ризата от гърба, Жан-Люк? Винаги мога да намеря някого другиго.

Мартел се усмихваше. Мохамед Бакар скрепи договора с ръкостискане и се обърна към Михаил:

— Простете, но с Жан-Люк трябваше да обсъдим нещо сериозно.

— И на мен така ми се стори.

— Нали не говорите арабски, мосю Антонов?

— Не.

— Дори малко?

— И поръчването на кафе за мен е предизвикателство.

Мохамед Бакар кимна със съчувствие.

— Различни произношения в различните страни. Един египтянин би произнесъл думата различно от мароканец, йорданец или да речем, палестинец.

— Или руснак — засмя се Михаил.

— Който живее във Франция.

— Моят френски е почти толкова лош, колкото и арабският ми.

— Значи, ще говорим на английски.

Настъпи тишина.

— Доколко ви е разказал Жан-Люк за общия ни бизнес? — попита накрая Бакар.

— Много малко.

— Но сигурно имате някаква представа.

— Портокали — каза Михаил. — Доставяте портокали, които Жан-Люк използва в ресторантите и хотелите си.

— И нарове — допълни Бакар доволно. — В Мароко има много хубави нарове. Най-добрите в света, ако питате мен. Но властите в Европа не искат нашите портокали и нарове. Загубихме няколко големи пратки наскоро. С Жан-Люк обсъждахме как се случи това и какво да правим оттук нататък.

Михаил слушаше с безизразно лице.

— За нещастие, при последните конфискации загубихме нещо повече от плодовете. Нещо незаменимо. — Бакар погледна многозначително към Михаил. — Или може би заменимо.

Мароканецът махна за още чай. Михаил погледна към мъжа в тойотата, докато пълнеха чашите.

— С какъв бизнес се занимавате, мосю Антонов?

— Моля?

— Вашият бизнес — повтори Бакар. — С какво се занимавате?

— Портокали — каза Михаил. — И нарове.

Бакар се усмихна.

— Разбрах — каза той, — че се занимавате с оръжия.

Михаил не отговори.

— Вие сте предпазлив човек, мосю Антонов. Възхищавам се на това.

— Струва си да бъда предпазлив. Изчезват по-малко пратки.

— Така е наистина!

— Инвеститор съм, мосю Бакар. И съм известен с това, че от време на време правя сделки, които изискват придвижване на стоки от Източна Европа и бившите съветски републики към размирни места по целия свят.

— Какви стоки?

— Използвайте въображението си.

— Оръжия ли?

— Въоръжение — каза Михаил. — Огнестрелните оръжия са само малка част от бизнеса ми.

— И за какво по-точно говорим?

— Всичко — от автомати „Калашников“ до хеликоптери и бойни самолети.

— Самолети? — попита невярващо Бакар.

— Искате ли един? А танк или ракета „Скъд“? Този месец имаме отстъпки. На ваше място веднага бих поръчал. Няма да продължи дълго.

— Не за мен — вдигна ръце Бакар, — ала мой партньор може би ще се заинтересува.

— От ракети „Скъд“ ли?

— Неговите нужди са специфични. Предпочитам да го оставя той да ви обясни.

— Не още — възрази Михаил. — Първо ми кажете малко повече за него. След това ще реша дали искам да се срещнем.

— Той е революционер — каза Бакар. — Уверявам ви, че каузата му е справедлива.

— Винаги е така — скептично въздъхна Михаил. — Откъде е?

— Няма своя страна, не и в западния смисъл на думата. Границите за него не означават нищо.

— Интересно. Но къде тогава ще му доставям оръжията?

Изведнъж изражението на Бакар стана сериозно.

— Сигурно сте наясно, че последните политически размирици в нашия регион изтриха много от старите граници, очертани от дипломатите в Париж и Лондон. Моят партньор е от такова място. Място на големи брожения.

— Броженията са горивото на моя бизнес.

— И аз така мисля — съгласи се Бакар.

— Как се казва партньорът ви?

— Може да го наричате Халил.

— А преди броженията? — попита веднага Михаил, сякаш името не значеше нищо за него. — Откъде е бил?

— Като дете е живял по бреговете на една от реките, които извират от Едемската градина.

— Те са четири — каза Михаил.

— Точно така. Фисон, Гихон, Ефрат и Тигър. Моят партньор е живял по бреговете на Тигър.

— Значи, вашият партньор е иракчанин.

— Някога е бил. Вече не е никакъв. Моят партньор е поданик на ислямския халифат.

— Предполагам, че в момента не е в халифата.

— Не. Той е тук. — Бакар посочи с глава към тойотата. След това погледна Михаил и попита: — Въоръжен ли сте, мосю Антонов?

— Разбира се, че не.

— А бихте ли имали нещо против, ако един от хората ми ви претърси? — Бакар се усмихна приятелски. — Все пак вие сте търговец на оръжие.

* * *

Край вратата на шофьора на тойотата имаше събиране — петима мъже, доколкото Габриел успя да преброи, всичките въоръжени. Накрая вратата се отвори и мъжът слезе с известна трудност. Остана до автомобила, защитен от кръг охранители, още един дълъг миг, в който Михаил бе щателно претърсен. И чак когато претърсването приключи, той тръгна към централния двор на лагера. Въоръжените охранители го обграждаха в тесен кръг. Въпреки това Габриел успя да забележи, че пази десния си крак. Първата стъпка от двустепенната идентификация беше направена. Втората стъпка обаче не можеше да бъде завършена отвисоко с помощта на американския дрон. Само среща очи в очи можеше да свърши работа.

Габриел изпрати съобщение на Кристофър Келър, с което му каза, че обектът е влязъл в лагера и че забележимо куца. След това видя как обектът подаде ръка на служителя на израелското разузнаване.

— Дмитрий Антонов — каза тихо Габриел, — запознай се с моя приятел Саладин. Саладин, това е Дмитрий Антонов.

* * *

В отдалечения пустинен лагер имаше двама израелски офицери, които потенциално можеха да приключат втория етап по идентификацията, необходима за извършване на операцията с убийството на конкретен човек на територията на някогашен съюзник във войната с тероризма. Първият седеше срещу самия обект без оръжие или устройство за комуникация. Вторият беше на няколко метра в удобно обзаведена шатра. Офицерът отвън бе имал съвсем мимолетна среща с обекта в прочут ресторант в Джорджтаун. Но не и офицерът в шатрата.

Тя бе прекарала няколко дни с обекта в къща с много стаи и вътрешни дворове край Мосул и бе говорила дълго с него. Тя също така чу как обектът произнася смъртната й присъда в къща край долината Шенандоа във Вирджиния. А това не беше глас, който тя щеше да забрави. Нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере кой е. Гласът му й каза, че е той.

Имаше и трети офицер, който също бе виждал този човек — сега той чакаше тревожно в обсебената от духове къща в старата колониална част на Казабланка. Когато потвърждението на самоличността на обекта се появи на компютъра му, той незабавно го препрати към Черната дупка в Лангли.

— Пипнахме го! — извика Кайл Тейлър.

— Не още — предупреди го Узи Навот, докато се взираше в изображението на екрана. — Изобщо не сме го пипнали. Дори не сме близо.