Даниъл Силва
Къщата на шпионите (29)

28.
Сен Тропе, Франция

Когато подминаха отбивката за плажа Пампелон, Натали се изпълни със спомени. Този път не бяха спомените на Лейла, а нейните собствени. Идеален предобед в края на август. Натали и родителите й са изминали трудния път от Марсилия до Сен Тропе, защото никой друг плаж във Франция — и дори в света — не бе по-достоен. Годината е 2011-а. Натали е завършила обучението си по медицина и започнала обещаваща кариера във френското държавно здравеопазване. Тя е образцова френска гражданка и не може да си представи да живее някъде другаде. Но Франция бързо се променя… В страната вече не е безопасно да си евреин. Всеки ден като че ли носи новини за нови ужаси. Още едно дете е пребито и заплюто, още една витрина е счупена, още една синагога е изписана с графити, още един надгробен камък е съборен. И в този ден в края на август на плажа Пампелон Натали и родителите й правят всичко възможно, за да скрият, че са евреи. Не успяват и получават презрителни погледи и подхвърлени обиди от сервитьора, който с неохота им сервира обяд. По време на пътя обратно към Марсилия родителите й вземат съдбоносно решение. Ще напуснат Франция и ще се заселят в Израел. Предлагат на Натали, единственото им дете, да тръгне с тях. Тя се съгласява, без да се колебае. А сега, помисли си тя, взирайки се през тъмния прозорец на майбаха, се беше завърнала.

Край плажовете имаше новопосадени лозя и малки вили, потънали в сенките на кипариси и пинии. Когато обаче стигнаха до покрайнините на Сен Тропе, вилите вече бяха скрити зад високи огради, покрити с пълзящи растения. Това бяха домовете на обикновените богаташи, не на супербогатите като Дмитрий Антонов или Иван Харков преди него. Като дете Натали бе мечтала да живее в голяма къща зад висока ограда. Габриел бе сбъднал това нейно желание. Не беше той, хрумна й внезапно. Беше Саладин.

Шофьорът намали и подкара майбаха по авеню „Фош“ към центъра. Беше все още юни, не бе настъпил разгарът на лятото и тълпите бяха поносими, дори и на площад „Лис“, на който се намираше оживеният открит пазар на Сен Тропе. Когато Натали тръгна бавно покрай сергиите, почувства, че я обзема силно чувство на загуба. Това бе нейната страна, помисли си тя, а семейството й бе принудено да я напусне заради най-древната омраза. Присъствието на Ролан Жирар я накара да се съсредоточи върху настоящата задача. Той не вървеше до нея, а зад нея. Нямаше как да бъде сбъркан със съпруг. И беше там по една-единствена причина: да пази мадам Софи Антонов, новата обитателка на скандалния палат край залива Кавалер.

Изведнъж чу някой да я вика по име от кафене на булевард „Васро“:

— Мадам Софи, мадам Софи! Аз съм, Никола. Насам, мадам.

Тя погледна и видя Кристофър Келър да й маха от маса в „Льо Клемансо“. Усмихна се и пресече улицата, а Ролан Жирар я следваше по петите. Келър стана и й предложи стол. Когато Натали седна, Жирар се върна на площад „Лис“ и застана под шарената сянка на един чинар.

— Каква приятна изненада — каза Келър, когато останаха сами.

— Да, така е. — Тонът на Натали бе хладен. Това бе гласът на мадам Софи, с който се обръщаше към хората, които работеха за съпруга й. — Какво ви води в града?

— По работа съм. А вие?

— На пазар. — Тя обходи с очи сергиите. — Някой гледа ли?

— Разбира се, мадам Софи. Предизвикахте голямо вълнение.

— Нали това бе целта?

Келър пиеше кампари.

— Успяхте ли вече да посетите някоя от галериите? — попита той.

— Не още.

— Има една много добра близо до Старото пристанище. Ще се радвам да ви я покажа. На пет минути пеша е.

— Собственикът там ли ще бъде?

— Мисля, че да.

— Как нашият приятел иска да изиграя това?

— Смята, че ще е добре да се демонстрира високомерие.

Натали се усмихна.

— Мисля, че мадам Софи може да се справи с това доста добре.

* * *

Тръгнаха към Старото пристанище покрай редицата магазини по улица „Гамбета“. Келър носеше бели панталони, черни мокасини и прилепнал черен пуловер. С тъмния си тен и гелосана коса изглеждаше напълно като човек със съмнителна репутация. Натали беше влязла в ролята на мадам Софи и демонстрираше дълбоко и силно отегчение. Спря се пред няколко витрини, включително и на бутик, който носеше името на Оливия Уотсън. Ролан Жирар, нейният мним бодигард, стоеше на пост до рамото й.

— Какво мислиш за тази? — попита тя, като посочи прозрачна рокля върху манекен без глава, която приличаше на комбинезон. — Смяташ ли, че Дмитрий ще ме забележи, ако я облека? Или за тази? Тази може да привлече вниманието му.

След като въпросите й бяха посрещнати с професионално мълчание, тя продължи напред, размахвайки чантичката си като разглезена ученичка. Йоси Гавиш и Римона Щерн вървяха към тях по тясната улица, държаха се за ръце и се смееха на някаква своя шега. Дина Сарид оглеждаше чифт сандали на витрината на „Минели“, а малко по-нататък по улицата Натали забеляза Ели Лавон да се втурва в една аптека с вид на човек, чиито черва се бяха разбунтували.

Най-накрая стигнаха до площад „Л’Ормо“. Не беше широк като „Лис“, а представляваше малък триъгълник там, където се кръстосваха три улици. В центъра му имаше стар извор под сянката на едно-единствено дърво. От едната страна се виждаше магазин за дрехи, от другата — кафене. А до него — красива четириетажна сграда, твърде голяма по стандартите на Сен Тропе, бледосива, а не кафеникава, в която се помещаваше галерия „Оливия Уотсън“.

Тежката дървена врата беше заключена. До нея имаше месингова табела, на която на френски и английски пишеше, че произведенията в галерията могат да се разглеждат само след записан час. На витрината бяха поставени три картини — на Лихтенщайн, Баския и на френския художник и скулптор Жан Дюбюфе. Натали се приближи, за да разгледа по-добре тази на Баския, докато Келър проверяваше мобилния си. След миг тя усети нечие присъствие зад гърба си. Опияняващият аромат на люляк й подсказа, че това не бе Ролан Жирар.

— Красива е, нали? — попита женски глас на френски.

— Картината на Баския ли?

— Да.

— Всъщност — каза Натали, взряна във витрината — предпочитам Дюбюфе.

— Имате добър вкус.

Натали бавно се извърна и огледа четвъртото произведение на изкуството, което стоеше на сантиметри от нея на площад „Л’Ормо“. Тя бе стряскащо висока, толкова, че Натали трябваше да вдигне очи, за да срещне нейните. Не беше просто хубава, а професионално красива. До този миг Натали не бе осъзнавала каква е разликата.

— Искате ли да я видите по-отблизо? — попита жената.

— Моля?

— Картината на Дюбюфе. Имам няколко минути преди следващия ми ангажимент. — Усмихна се и протегна ръка. — Простете, трябваше да ви се представя. Аз съм Оливия. Оливия Уотсън — добави тя. — Това е моята галерия.

Натали прие протегнатата длан. Тя бе необичайно издължена, както и голата, гладка златиста ръка. Блестящи сини очи се взираха в нея от лице, което бе толкова безупречно, че изглеждаше почти нереално. На него бе изписано леко любопитство.

— Вие сте Софи Антонов, нали?

— Познаваме ли се?

— Не. Но Сен Тропе е малък град.

— Много малък — каза хладно Натали.

— Живеем от другата страна на залива срещу вас и съпруга ви — обясни Оливия Уотсън. — Всъщност от нашата вила се вижда вашата. Може би някой път ще ни дойдете на гости.

— Боя се, че мъжът ми е твърде зает.

— Е, също като Жан-Люк.

— Жан-Люк съпругът ви ли е?

— Партньор — обясни Оливия Уотсън. — Казва се Жан-Люк Мартел. Може би сте чували за него. Вие и съпругът ви вечеряхте в един от неговите ресторанти в Париж преди две седмици. Той ви изпрати бутилка шампанско. — Погледна към Келър, който изглеждаше потънал в нещо, което четеше на мобилния си телефон. — Той също беше там.

— Работи за мъжа ми.

— А онзи? — Оливия Уотсън кимна към Ролан Жирар.

— Той работи за мен.

Блестящите сини очи се спряха пак на Натали. Тя бе разглеждала стотици снимки на Оливия Уотсън при подготовката си за първата им среща и въпреки това въздействието на красотата й все още бе шок за сетивата й. Сега тя леко се усмихваше. Това бе лукава усмивка, надменна. Беше напълно наясно какъв ефект имаше външността й върху другите жени.

— Съпругът ви е колекционер на произведения на изкуството, нали? — каза тя.

— Съпругът ми е бизнесмен, който цени изкуството — поправи я внимателно Натали.

— Може би ще иска да посети галерията ми.

— Той предпочита картини на стари майстори пред съвременните произведения.

— Да, знам. Направи доста голямо впечатление в Лондон и Ню Йорк тази пролет. — Тя бръкна в дамската си чанта, извади визитка и я подаде на Натали. — Личният ми номер е отзад. Имам някои специални произведения, които смятам, че могат да заинтригуват съпруга ви. И моля ви, заповядайте на обяд във вилата ни този уикенд. Жан-Люк няма търпение да се запознае и с двама ви.

— Със съпруга ми имаме други планове за този уикенд — хладно каза Натали. — Приятен ден, мадам Уилсън. Беше удоволствие да се запознаем.

— Уотсън — извика тя, докато Натали се отдалечаваше. — Казвам се Оливия Уотсън.

Все още стискаше визитката между палеца и показалеца си. Келър отиде при нея и я взе от ръката й.

— Мадам Софи понякога не е в настроение. Не се тревожете, ще говоря с шефа от ваше име. — Подаде й ръка. — Аз съм Никола, между другото. Никола Карно.

* * *

Келър тръгна с Натали и Ролан Жирар обратно към площад „Лис“ и ги изпрати до очакващия ги майбах. Колата потегли от центъра след няколко секунди, сподиряна от завистливите погледи на туристи и местни. Когато остана сам, Келър пое през сергиите на пазара към отсрещната страна на площада и се качи на мотоциклета „Пежо Сатели“, който бе оставил там. Подкара на запад покрай залива на Сен Тропе, след това на юг към хълмовете на Вар, докато стигна в село Раматюел. То не се различаваше много от селото на семейство Орсати насред Корсика, рояк малки сиво-кафяви къщи, покрити с червени керемиди, накацали по хълмовете. Имаше и по-големи вили, скрити в залесените долини. Една от тях се наричаше „Ла Пасторал“. Келър се увери, че никой не го следи, преди да се доближи до желязната порта. Тя бе боядисана в зелено и изглеждаше доста страховита. Натисна бутона на домофона, а след това се обърна и се загледа в камиона за доставки, който се появи на пътя.

— Oui? — чу се тънък металически глас миг по-късно.

— C’est moi — каза Келър. — Отвори шибаната врата.

Алеята бе дълга и криволичеща, засенчена от борове и тополи. Свършваше в покрит с чакъл двор на голяма каменна вила с жълти капандури. Келър влезе във всекидневната, която бе преобразена в импровизиран оперативен център. Габриел и Пол Русо бяха приведени над един лаптоп. Русо отбеляза пристигането на Келър със сдържано кимване — все още бе твърде подозрителен към този талантлив служител на МИ6, който говореше френски като корсиканец и се чувстваше удобно в присъствието на престъпници. Габриел обаче се усмихна широко.

— Добре изиграно, мосю Карно. Вземането на визитката бе хубав детайл.

— Първите впечатления имат значение.

— Така е наистина. Чуй това.

Габриел набра нещо на клавиатурата на лаптопа и след няколко секунди прозвуча глас на жена, която крещеше гневно на френски. Беше идеален вулгарен френски, но с ясен английски акцент.

— С кого говори тя?

— Жан-Люк Мартел, разбира се.

— Той как го прие?

— Ще чуеш след минута.

Келър премигна, когато от колоните забумтя гласът на Мартел.

— Очевидно — каза Габриел — не е свикнал да му отказват.

— Какъв е следващият ти ход?

— Още една проява на високомерие. Всъщност няколко.

Тонколоните утихнаха, след като Оливия Уотсън изстреля още една последна поредица вулгарности и прекъсна разговора. Келър отиде до множеството монитори и видя как майбахът завива към разкошна вила край морето. Една жена слезе от него и тръгна през просторните стаи, по чиито стени висяха картини на стари майстори. Излезе на терасата с изглед към басейна с размерите на лагуна. Там дремеше един мъж, чиято бледа кожа почервеняваше под безмилостната атака на слънцето. Жената му каза нещо в ухото, което микрофоните не можаха да уловят, и го поведе по стълбите към стая, в която нямаше камери. Келър се усмихна, когато вратата се затвори. Може би все пак имаше надежда за мадам Софи и мосю Антонов.