Даниъл Силва
Къщата на шпионите (2)

1.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Въпреки че беше нещо толкова безпрецедентно и обвързано с институционален риск, то бе разрешено с минимално суетене. И също така тихо. Това бе най-забележителното — оперативната тишина, в която бе извършено. Да, имаше драматични живи репортажи за нацията, първо живописно събиране на кабинета и пищно парти във вилата на Ари Шамрон в Тиберия. Там бяха дошли, за да му предадат своите благопожелания, всички приятели и сътрудници от забележителното му минало: шпиони, политици, ватикански свещеници, лондонски търговци на произведения на изкуството, дори един заклет крадец на картини от Париж…

Но иначе смяната не предизвика нищо повече от малка вълна. Един ден Узи Навот седеше зад голямото си бюро от опушено стъкло в директорския кабинет, а на следващия на мястото му вече бе Габриел. Изчезна и модерното бюро на Навот, защото стъклото не бе в стила на новия шеф. Габриел харесваше повече дърво, много старо дърво. И картини, разбира се; бързо разбра, че не може да прекарва по дванайсет часа на ден в стая с голи стени. Окачи една-две от своите, неподписани, и няколко на майка му, една от най-видните израелски художнички на своето време. Дори постави голямо абстрактно платно от първата си съпруга — Леа, което тя бе нарисувала, докато двамата бяха студенти в Академията по изобразително изкуство и дизайн „Бецалел“ в Йерусалим. По-късно през деня посетителите на етажа, на който се намираше управлението, можеха да чуят и оперна музика да се процежда през вратата му — „Бохеми“ му бе особено любима. Тази музика можеше да означава само едно нещо. Габриел Алон, принцът на огъня, ангелът на отмъщението, избраникът на Ари Шамрон, най-накрая бе приел полагащото му се място на шеф на израелската тайна разузнавателна служба.

Но предшественикът му не се изнесе много далече. Всъщност Узи Навот се премести от другата страна на коридора в кабинет, който според първоначалния план на сградата бе укрепената малка бърлога на Шамрон. Никога преди заминаващ си шеф не бе оставал под един покрив със своя наследник. Това бе нарушение на един от най-свещените принципи на Службата, според който на всеки няколко години трябваше да се прави пълно прочистване, да се пооплеви… Вярно, имаше някои бивши шефове, които бяха останали в играта. Те идваха понякога в сградата на булевард „Цар Саул“, разказваха стари бойни истории, раздаваха непоискани съвети и общо взето се държаха досадно. Имаше го, разбира се, и Шамрон, вечния, маяка. Той бе създал Службата от нищото по свой образ и подобие, както и идентичността й, и нейния език. И смяташе, че има свещеното право да се меси в делата й както намери за добре. Именно Шамрон бе направил Навот шеф и пак той, когато най-накрая настъпи моментът, го бе махнал от този пост.

Но Габриел настоя Навот да остане и да запази всички привилегии, на които се радваше в предишната си роля. Деляха една и съща секретарка, ужасната Орит, позната на булевард „Цар Саул“ като Железния купол заради способността си да отпраща нежелани посетители. Навот запази и служебната си кола, и пълния си набор от бодигардове, което предизвика лек ропот в Кнесета, ала общо взето бе прието като необходимост за запазване на мира. Точната му длъжност бе малко неясна, но това бе типично за Службата. Те бяха лъжци по професия. Казваха истината само помежду си. За всички останали — съпругите им, децата им, гражданите, които се бяха клели да защитават — се криеха зад мантията на заблудата.

Когато вратите им бяха отворени, както ставаше обикновено, Габриел и Навот можеха да се видят през коридора. Говореха си рано всяка сутрин по сигурен телефон, обядваха заедно — понякога в служебната трапезария, друг път сами в кабинета на Габриел — и прекарваха по няколко спокойни минути под звуците на оперната му музика. Узи я ненавиждаше въпреки изискания си виенски произход. Той не обичаше музиката, а визуалните изкуства го отегчаваха. Иначе с Габриел бяха в пълно съгласие по останалите въпроси, или поне по тези, касаещи Службата и сигурността на държавата Израел. Навот бе изслушван от Алон винаги, когато искаше, и настояваше да присъства на всички важни сбирки на ръководството. Обикновено запазваше мълчание като сфинкс, здравите му ръце бяха скръстени пред широките му като на борец гърди и на лицето му имаше непроницаемо изражение. Но от време на време довършваше някое от изреченията на Габриел, сякаш за да покаже на присъстващите, че между тях няма различия, както обичаха да казват американците. Бяха като Воаз и Яхин — двата стълба на входа на Първия храм на цар Соломон в Йерусалим, и всеки, който се опитваше да ги настройва един срещу друг, щеше да си плати скъпо. Габриел беше народен шеф, но въпреки това не би толерирал интриги в Службата.

Не че такива бяха вероятни, защото останалите от ръководството бяха изключително сплотени. Всички бяха привлечени от „Барак“ — елитния екип, провел някои от най-известните операции в историята на прочутата Служба. Години наред бяха работили в стая в сутерена, използвана някога за складиране на стари мебели и оборудване. А сега се бяха настанили в поредица от кабинети, която тръгваше от вратата на Габриел. Дори Ели Лавон, един от най-видните израелски библейски археолози, се бе съгласил да зареже преподавателската си работа в Еврейския университет и да се върне на пълно работно време в Службата. Официално Лавон отговаряше за наблюдателите, джебчиите и всички, които бяха специализирани в поставянето на подслушвателни устройства и скрити камери. Всъщност Габриел го използваше както сметнеше за добре. Лавон бе един от най-добрите проследяващи агенти, които Службата някога бе имала, и бе зад гърба на Габриел от времето на операция „Божи гняв“. Сега шефът често отиваше в тесния му кабинет, пълен с отломки от глинени съдове, древни монети и инструменти, когато търсеше малко спокойствие. Лавон никога не си бе падал по приказките. Също като Габриел, той вършеше най-добре работата си на тъмно и тихо.

Някои от по-старите служители се съмняваха дали бе разумно новият шеф да напълни ръководството с толкова много реликви от славното минало. Но през повечето време премълчаваха тези свои тревоги. Никой генерален директор — с изключение на Шамрон, разбира се — не бе поемал контрол над Службата с толкова много опит и калена в битки воля. Габриел бе в тази игра по-дълго от всички останали, а по пътя си бе събрал невероятна армия от приятели и съучастници. Британският премиер дължеше кариерата си на него; папата — живота си. Но въпреки това той не бе от хората, които безсрамно събираха старите си дългове. Шамрон казваше, че човекът с истинска власт никога не моли за услуги.

Габриел обаче имаше и врагове. Врагове, които бяха съсипали първата му съпруга и опитали да унищожат и втората. Врагове в Москва и Техеран, смятащи го за единственото препятствие пред техните амбиции. Засега той се бе разправил с тях, но без съмнение те щяха да се завърнат. Както и човекът, с когото бе последната му битка. Точно този мъж бе на челно място в списъка му със задачи. Компютрите на Службата му бяха прикрепили произволно генерирано кодово име. Но зад защитените с шифър врати на сградата на булевард „Цар Саул“ Габриел и новото му ръководство го наричаха с помпозния псевдоним, който той сам си бе избрал. Саладин. Говореха за него с уважение и дори малко страхопочитание. А той беше по петите им. Беше само въпрос на време…

* * *

Една снимка обикаляше сътрудничещите си разузнавателни служби. Тя бе направена от агент на ЦРУ в парагвайския град Сиудад дел Есте, намиращ се на прословутата Тройна граница в Южна Америка, където наистина се събираха три граници. На нея се виждаше едър, добре сложен мъж с арабска външност, който пие кафе в открито кафене, придружен от ливански търговец, заподозрян във връзки с глобалното джихадистко движение. Бе заснет под такъв ракурс, че софтуерът за разпознаване на лица не беше приложим. Но Габриел, който бе благословен с един от най-силните орлови погледи в своя занаят, беше убеден, че това е Саладин. Бе го виждал лично във фоайето на хотел „Четири сезона“ във Вашингтон два дни преди най-голямата терористична атака на американска земя след 11 септември. Габриел знаеше как изглежда Саладин, как мирише, как реагира въздухът, когато той влезе в някое помещение. Знаеше как се движи. Също като съименника си, той силно накуцваше след раняване, което бе грубо лекувано в къща с много стаи и вътрешни дворове край Мосул, Северен Ирак. Накуцването вече беше неговата визитка. Човек можеше да промени външността си по много начини: да си боядиса косата, да преобрази лицето си с пластична хирургия. Но накуцване като това на Саладин оставаше завинаги.

Въпросът как беше успял да избяга от Америка, беше дискутиран непрестанно. А всички последвали опити да бъде локализиран бяха пропаднали. Дори се носеше слух, че е намерил убежище в Барилоче, аржентински ски курорт, предпочитан от нацистки военнопрестъпници, избягали от възмездие. Габриел отхвърли тази възможност. Но бе привърженик на идеята, че Саладин се криеше някъде под носа им. Където и да беше обаче, той планираше следващия си ход. В това Габриел бе сигурен.

Последната атака във Вашингтон, в която бяха разрушени сгради и монументи и дадени катастрофален брой жертви, бе наложила Саладин като новото лице на ислямския тероризъм. Но какво щеше да е следващото му действие? В едно от последните си интервюта, преди да напусне поста си, американският президент бе обявил, че Саладин повече не е способен на друга такава мащабна операция, понеже щатският военен отговор разбил предишната му чудовищна мрежа. Саладин отвърна, като нареди на атентатор самоубиец да се взриви пред посолството на САЩ в Кайро. Броят на жертвите беше ограничен, а сред мъртвите нямаше американци. И затова Белият дом го отчете като отчаян акт на отчаян човек.

Може би това бе вярно, но последваха още атаки. Саладин удари Турция — сватби, автобуси, площади, натовареното летище на Истанбул, — а последователите му в Западна Европа, които произнасяха името му с религиозен трепет, проведоха серия от самотни нападения, оставили много убити във Франция, Белгия и Германия. А сега се задаваше нещо голямо, координирано — терористичен спектакъл, който щеше да съперничи на пораженията, предизвикани във Вашингтон.

Но къде? Нова атака над Америка не изглеждаше вероятна. Според експертите, гръмотевиците не падат два пъти на едно и също място. Накрая градът, който Саладин избра за своето представление, не изненада никого, особено онези, за които битката с тероризма беше професия. Въпреки любовта си към тайнствеността, Саладин обичаше и сцената. И къде би могъл да намери по-добра, освен в Уест Енд, Лондон.