Даниъл Силва
Къщата на шпионите (42)

41.
Лазурният бряг, Франция

Пол Русо не можеше да понесе сделката, която щеше да бъде сключена. По-късно щеше да каже, че Жан-Люк Мартел е доказателство, че Франция е сгрешила, когато е премахнала гилотината. Но иракчанинът Халил, чието лице бе променено, Халил, който куцаше, си струваше цената. Само принуда нямаше да бъде достатъчна, за да може Мартел да пресече финалната линия. Той трябваше да бъде превърнат в агент на група „Алфа“. „Служител на френското разузнаване, бог да ми е на помощ“, оплакваше се след това Пол, ала съзнаваше, че единствено обещание за пълен имунитет от съдебно преследване щеше да го накара да съдейства напълно. Русо нямаше властта да даде такова обещание — можеше само министърът. Което го поставяше пред дилема: министърът не знаеше за операцията. А той бе човек, който не обичаше изненадите. Може би този път щеше да почувства, че трябва да направи изключение…

Засега Русо потискаше емоциите си и превеждаше Мартел през стъпките, които трябва да направи. Повториха всичко още веднъж, бавно, щателно, напред, назад и настрани, по всякакъв начин, който Русо можеше да си представи. И той търсеше някакви несъответствия, някаква причина да подложи на съмнение автентичността на източника си. Бе обърнато специално внимание на дневния ред на зимната среща, на която бе присъствал иракчанинът Халил, особено на графика на предстоящите доставки. Три големи товара трябваше да пристигнат в следващите десет дни. Всичко щеше да бъде скрито в карго кораби, тръгващи от Либия. Два щяха да пристигнат на френски пристанища — Марсилия и близкото Тулон, — а третият в италианското пристанище Генуа.

— Ако тези наркотици изчезнат — предупреди Мартел, — ще се плаща адски много.

— Портокали — поправи го Русо.

В този момент Габриел за пръв път се намеси в разпита. Направи го след съвсем бегло представяне, стискайки в ръцете няколко празни листове, молив и острилка. През следващия час той седеше до мъжа, чийто живот бе преобърнал из основи, и с негова помощ рисуваше скици на двата образа на иракчанина Халил — този от 2012 година, когато е бил облечен със западни дрехи, и другия, от появата му в Мароко след атаките във Вашингтон, когато е носел традиционна джелаба и видимо е накуцвал. Мартел бе прочут с вниманието си към детайла — беше го казвал много пъти в интервютата си за медиите — и твърдеше, че никога не забравя лица. Но беше и много взискателен — качество, което разкри напълно, когато Габриел не успя да нарисува подходяща брадичка на хирургически променения образ на Халил. Направиха три чернови, преди Мартел с неочакван ентусиазъм да даде одобрението си.

— Това е той. Това е мъжът, когото видях миналия декември.

— Сигурен ли си? — притисна го Габриел. — Не бързаме за никъде. Можем да направим още една скица, ако искаш.

— Не е необходимо. Той изглеждаше точно така.

— А куцането? — попита Габриел. — Не си ни казал кой крак му е наранен.

— Десният.

— Сигурен ли си?

— Без съмнение.

— А той обясни ли причината?

— Каза, че е претърпял катастрофа. Но не уточни къде.

Габриел огледа продължително завършените скици, преди да ги даде на Натали. Очите й неволно се разшириха. След като се овладя, тя откъсна поглед от тях и бавно кимна. Габриел остави настрани първата рисунка и се взря задълго във втората. Това бе новото лице на терора. Беше лицето на Саладин.

* * *

Завлякоха го горе в спалнята на мадам Софи, изцапаха отстрани шията му с кървавочервеното й червило и го поляха с достатъчно количество от парфюма й, че да оставя следа след себе си, докато кара рано сутринта, уморен, към вилата си от другата страна на залива Кавалер. Не отиде сам. Никола Карно, познат и като Кристофър Келър, седеше на предната седалка с мобилния телефон на Мартел в едната ръка и оръжие в другата. Зад тях във втора кола бяха четирима служители на група „Алфа“. Преди бяха работили във Вила Солей на Дмитрий Антонов. Сега, също като Никола Карно, работеха за Мартел. Точните причини за решението им да зарежат предишния си господар заради новия бяха мъгляви, но такива неща се случваха в Сен Тропе през лятото.

Точно в пет часа и дванайсет минути двата автомобила завиха по алеята пред вилата на Мартел. Оливия Уотсън знаеше това, защото бе лежала будна цяла нощ и се бе втурнала към прозореца в спалнята при звука от отваряне и затваряне на врати на коли в двора. Сега се правеше на заспала, а леглото се разлюля под тежестта на любовника й. Тя се обърна и очите им се срещнаха в сумрака.

— Къде беше, Жан-Люк?

— По работа — промърмори той. — Заспивай.

— Има ли проблем?

— Вече не.

— Опитах се да ти се обадя, но телефонът ми не работеше. Нямаше и интернет, и наземната ни линия бе замлъкнала.

— Сигурно е имало повреда. — Очите му се затвориха.

— Защо Никола е долу? И кои са другите мъже?

— Ще ти обясня всичко сутринта.

— Вече е сутрин, Жан-Люк.

Той мълчеше. Оливия се приближи.

— Миришеш на друга жена.

— Оливия, моля те.

— Коя е тя, Жан-Люк? Къде си бил?