Даниъл Силва
Къщата на шпионите (3)

2.
Сейнт Джеймс, Лондон

Може би беше вярно, мислеше си Джулиан Ишърууд, докато гледаше как вихрещият се от вятъра порой се излива от черното небе. Може би планетата бе повредена. Ураган в Лондон, и то посред февруари. Ишърууд бе висок и леко непохватен и не бе създаден за такива условия. В момента се бе скрил във входа на ресторант „Уилтън“ на Джърмин стрийт, място, което познаваше добре. Вдигна ръкава на шлифера си и смръщено се взря в ръчния си часовник. Беше 19:40; закъсняваше. Огледа улицата за такси. Не се виждаше нито едно.

От бара на „Уилтън“ долетя слаб смях, последван от силен баритон, който не можеше да бъде на никого другиго, освен на ниския пълен Оливър Димбълби. „Уилтън“ се бе превърнал в свърталище на най-видните търговци на произведения на изкуството, чийто бизнес бе съсредоточен по тесните улички на квартал Сейнт Джеймс. Ресторант „Грийнс“ и бар „Ойстър“ на Дюк стрийт някога бяха любимите им места, но „Грийнс“ бе принуден да затвори след сблъсък с компанията, която управляваше огромния брой недвижими имоти на кралицата в Лондон. Това беше показателно за промените, които настъпиха в квартала и в лондонския пазар на произведения на изкуството. Старите майстори трайно бяха излезли от мода. Днешните колекционери, младите глобални милиардери, повечето натрупали богатствата си от социалните медии и приложенията за телефони, се интересуваха само от модерно изкуство. Дори импресионистите вече бяха демоде. Ишърууд бе продал едва две картини след Нова година. И двете бяха средна работа като цена, от неособено важна школа, посредствени като стил. Оливър Димбълби не бе продал нищо от шест месеца. Нито Роди Хъчинсън, който бе смятан от мнозина за най-безскрупулния търговец в цял Лондон. Но всяка вечер те се събираха в „Уилтън“ и се уверяваха един друг, че скоро бурята ще отмине. Джулиан Ишърууд обаче се опасяваше, че това няма да стане, а в този момент — повече от всякога.

Той и преди бе преживявал трудни времена. Чисто английският му гардероб и типичната му английска фамилия поне външно прикриваха факта, че практически той изобщо не бе англичанин. Беше британец по националност и паспорт, но германец по рождение, французин по възпитание и евреин по вероизповедание. Само шепа доверени приятели знаеха, че Ишърууд се бе озовал в Лондон като дете през 1942 година, след като бе пренесен през снежните Пиренеи от двама баски овчари. Или че баща му, прочутият парижки търговец на произведения на изкуството Самуел Исаковиц, е бил убит в лагера на смъртта Собибор заедно с майката на Джулиан. И макар той ревниво да пазеше тайните от миналото си, историята на драматичното му бягство от окупираната от нацистите Европа бе достигнала до ушите на израелските разузнавателни служби. И в средата на 70-те години на XX век, по време на вълната от палестински терористични атаки срещу израелски цели в Европа, той бе вербуван като саян — доброволен сътрудник. Ишърууд имаше една задача: да помогне в изграждането и поддържането на оперативната легенда за реставратора на картини Габриел Алон.

Само че напоследък кариерите им бяха тръгнали в коренно различни посоки. Габриел вече бе началник на израелското разузнаване, един от най-влиятелните шпиони в света. А Ишърууд? Той стоеше на входа на ресторант „Уилтън“, брулен от западния вятър и леко пиян, и чакаше такси, което така и не идваше.

Погледна за втори път часовника си. Вече беше 19:43. Тъй като не разполагаше с чадър, вдигна старата кожена чанта над главата си и пое към „Пикадили“, където след ужасно петминутно чакане най-накрая с благодарност се качи на задната седалка на едно такси. Каза приблизителния адрес на шофьора — беше му неудобно да съобщи точно къде отива — и тревожно започна да следи времето, докато колата пълзеше към „Пикадили Съркъс“. Завиха по Шафстбъри авеню и пристигнаха на Черинг Крос Роуд точно в осем. Ишърууд вече официално бе закъснял за резервацията си.

Предполагаше, че трябва да се обади и да се извини, че закъснява, но имаше голяма вероятност подобно заведение да даде масата му на друг. Бе му отнело цял месец молби и подкупи, за да я получи, и сега нямаше намерение да изложи всичко това на риск с паническо позвъняване. Освен това, с малко късмет, Фиона вече щеше да е там. Едно от нещата, заради които Ишърууд я харесваше, бе нейната точност. Харесваше и русата й коса, сините й очи, дългите й крака и възрастта й — трийсет и шест години. Всъщност в момента той не можеше да се сети за нещо, което да не харесва във Фиона Гарднър, и точно затова бе посветил много от безценното си време и усилия, за да осигури резервация в ресторант, където при други обстоятелства не би стъпил.

Изминаха още пет минути, докато таксито най-накрая остави Ишърууд пред театър „Сейнт Мартин“, постоянния дом на „Капан за мишки“ на Агата Кристи. Той бързо пресече Уест стрийт към входа на прочутия „Айви“, истинската му цел. Салонният управител го информира, че госпожица Гарднър все още не е пристигнала и че по някакво чудо масата му все още е на разположение. Ишърууд предаде шлифера си на момичето от гардероба и бе отведен до сепаре с изглед към Личфийлд стрийт.

Когато остана сам, се взря неодобрително в отражението си във витрината. Със своя костюм от „Савил Роу“, тъмночервена вратовръзка и изобилие от прошарени кичури той изглеждаше доста елегантно, макар и малко странно — вид, който описваше като упадъчно достойнство. Но пък и нямаше как да се отрече, че бе достигнал възрастта, наречена от социолозите „есента на живота“. Не, помисли мрачно, той беше стар. Прекалено стар, за да преследва такива като Фиона Гарднър. Колко други като нея имаше? Студентките по изобразително изкуство, младите кураторки, рецепционистките, красивите момичета, които наддаваха от чуждо име в „Кристис“ и „Сотбис“. Ишърууд не беше сваляч, обичаше ги всичките. Вярваше в любовта така, както и в изкуството. Онази от пръв поглед, вечната, докато смъртта ни раздели. Проблемът беше, че не бе намерил истинската любов.

Веднага се сети за един скорошен следобед във Венеция, маса в ъгъла в бара на Хари, Белини, Габриел… Той бе казал на Ишърууд, че не е прекалено късно, че все още може да се ожени и да има едно-две деца. Но сбръчканото лице в отражението говореше друго. Помисли си, че срокът му на годност отдавна бе изтекъл. Щеше да умре сам, без деца, без съпруга, само с галерията си.

Пак погледна часовника си. Осем и петнайсет. Сега вече Фиона закъсняваше. Това не бе типично за нея. Извади мобилния си от вътрешния джоб на сакото си и видя получено съобщение. Съжалявам, Джулиан, но се боя, че няма да мога да… Спря да чете. Предполагаше, че така е по-добре. Щеше да си спести разбитото сърце. А по-важното бе, че нямаше да има възможност отново да се направи на глупак.

Върна мобилния в джоба си и обмисли вариантите. Можеше да остане и да вечеря сам, можеше и да си тръгне. Избра второто: човек не вечеряше сам в „Айви“. Стана, взе шлифера си, смотолеви някакво извинение на салонния управител и бързо излезе на улицата точно когато бял ван „Форд Транзит“ спираше пред театър „Сейнт Мартин“. От него веднага изскочи шофьорът, облечен в широко вълнено палто. И с оръжие в ръка. Това не бе просто оръжие, ужаси се Ишърууд, това бе автомат. От товарния отсек на вана вече излизаха четирима мъже с широки палта, стиснали същите автомати. Джулиан не можеше да повярва на очите си. Беше като сцена от филм. Филм, който бе гледал вече в Париж и Вашингтон.

Петимата мъже тръгнаха бавно към вратите на театъра в компактна бойна група. Ишърууд чу чупене на врати, последвано от изстрели. Няколко секунди по-късно долетяха първите приглушени, далечни викове. Това бяха виковете от кошмарите му. Пак си спомни за Габриел и се почуди какво той би направил в подобна ситуация. Щеше моментално да се втурне към театъра, за да спаси колкото може повече хора. Ала Джулиан не притежаваше уменията и куража на Габриел. Той не беше герой. Всъщност бе точно обратното.

Кошмарните викове ставаха все по-силни. Ишърууд извади мобилния си, набра 999 и съобщи, че в театър „Сейнт Мартин“ има терористична атака. След това се извъртя и се взря в прочутия ресторант, от който току-що бе излязъл. Заможните му клиенти изобщо не подозираха за кръвопролитието само на няколко метра от тях. Предположи, че терористите нямаше да се задоволят с една касапница. Прочутият „Айви“ щеше да е следващата им спирка.

Ишърууд бързо обмисли вариантите, пак бяха два: да избяга или да се опита да спаси колкото може хора. Решението бе най-лесното в живота му. Докато тичаше през улицата, чу експлозия откъм Черинг Крос Роуд. След това още една. Последва и трета. Не беше герой, помисли си той, докато се втурваше през вратата на „Айви“ и махаше лудешки, но можеше да се държи като такъв поне за миг. Габриел вероятно щеше да се окаже прав. Може би за него въпреки всичко не беше прекалено късно.