Даниъл Силва
Къщата на шпионите (24)

23.
Джорджтаун, Вашингтон

Не беше лесно шефът на Службата и заместник-директорът на Централното разузнавателно управление да се разхождат незабелязано във Вашингтон — дори и в часовете преди зазоряване, но те направиха каквото бе по силите им. Само един бодигард ги следваше по пътеката покрай Потомак, другите бяха останали в черните събърбани, които обикаляха около тях. Картър крачеше бавно и умислено. Поне за това Габриел му беше благодарен. Гърбът му бе пламнал от болка, която той не можеше да скрие от стария си приятел.

— Много ли е зле? — попита Картър.

— За нещастие казват, че ще живея.

— Надявам се, че полетът не те е натоварил много.

— „Гълфстрийм“-ът го направи поносим.

— Той е собственост на моя приятел Бил Блекбърн. Бил някога работеше в отдела за специални дейности. Беше голям грубиян по онова време. Най-вече действаше в Централна Америка. Направи последен тур в Афганистан след 11 септември. Сега има частна разузнавателна фирма. Нарекъл я е „Черни операции“.

— Хитро.

— Всъщност наистина е хитър. Бил се справя много добре. Използвам го за задачи, които изискват малко повече дискретност.

— Мислех, че ползваш мен за подобни задачи.

— Бил и хората му са примитивни и действат мръсно — обясни Картър. — Теб те пазя за задачи, които изискват малко повече финес.

— Хубаво е, когато оценяват работата ти.

Вървяха известно време в мълчание. Градът край тях бучеше и се размърдваше.

— Бил от години ме навива да отида да работя при него — каза най-накрая Картър. — Твърди, че ще ми плати седемцифрена сума първата година. Очевидно няма да имам много работа. Той иска да ме използва като примамка за пари, за да си гарантира, че ще продължи да получава примамливи поръчки. Глобалната война с тероризма се оказа много доходоносна за доста хора в този град. Аз съм единственият идиот, който не е осребрил положението си.

— Заслужил си го, Ейдриън.

— Би ли приел такава работа?

— За нищо на света.

— Нито пък аз. Освен това имам по-важни неща за вършене, преди да ме изгонят от Лангли.

— Какви?

— Да заловя човека, който направи това.

Картър вдигна очи към „Кенеди Сентър“. Няколко минути след атаката в Мемориала на Линкълн терорист самоубиец бе детонирал взрив в Залата на щатите. След това трима други терористи методично бяха обходили останалата част от комплекса — театъра „Айзенхауер“, Операта, Концертната зала, — за да избиват всички, които срещнеха по пътя си.

— Познавах две от жертвите — продължи Картър. — Младо семейство, което живееше близо до мен в Хърндън. Той се занимаваше с нещо техническо, а тя бе финансист. Бяха взели живота си в ръце. Добри кариери, ипотека, две красиви деца. Сега къщата им се продава, а децата живеят при леля им в Балтимор. Това се случва, когато такива като нас допускат грешки. Умират хора. Много.

— Направихме всичко по силите си, за да спрем атаките, Ейдриън.

— Новият ми директор не смята така. Той е доста авторитарен, истински вярващ. Лично аз винаги съм мислел, че е опасно да се смесват идеология и разузнаване — каза Картър. — Това би замъглило мисленето на човек и би го накарало да види точно това, което иска. Моят нов директор обаче не смята така. Както и сериозните млади мъже, които той доведе в Управлението със себе си. Те ме мислят за загубеняк, а в техния свят това е най-лошото, което някой би могъл да бъде. Когато настоявам за оперативна предпазливост, ме обвиняват в слабост. А щом предложа преценка, която се различава от техния мироглед, ме обвиняват в нелоялност.

— Изборите имат последствия — напомни му Габриел.

— Както и терористичните атаки на американска земя. Очевидно за всичко съм виновен аз, въпреки че казах на всички, които искаха да ме чуят, че ИДИЛ планира да ни удари с нещо голямо. Според слуховете, аз съм пътник.

— Колко време имаш?

— Няколко седмици, може би по-малко. Освен ако — добави тихо Картър — не направя нещо, с което драматично да променя пейзажа.

Габриел веднага разбра защо Ейдриън Картър го бе довел във Вашингтон с частен „Гълфстрийм“, собственост на частен партньор на разузнаването на име Бил Блекбърн.

— Директорът ти знае ли, че съм тук?

— Може да съм забравил да му спомена — каза Картър.

Бяха стигнали до гребния център „Томпсън“. Минаха по моста над Рок Крийк и поеха покрай шведското посолство към пристанището. Може би неслучайно вървяха по същия маршрут, по който палачите на ИДИЛ бяха минали онази вечер, след като бяха излезли от „Кенеди Сентър“. Тук все още имаше следи от смъртоносната им мисия. „Никс Ривърсайд Грил“, популярно туристическо място, беше със заковани прозорци и затворен до следващо нареждане. Същото се бе случило и със „Секвоя“ и „Фиола Маре“.

— Как е гърбът ти? — попита Картър, докато пристъпваха по Кей стрийт под магистралата „Уайтхърст“.

— Зависи колко още смяташ да ме караш да вървя.

— Немного. Искам да видиш още едно нещо.

Завиха по Уисконсин авеню и се изкачиха по хълма до Ем стрийт. Една пресечка по-нататък беше Проспект стрийт. Завиха и след няколко крачки спряха пред входа на „Кафе Милано“. И той като ресторантите на пристанището бе затворен до следващо нареждане. Четиресет и девет души бяха загинали там. Но жертвите щяха да са много повече, ако не беше Михаил Абрамов, който сам бе убил четирима терористи от ИДИЛ. Ала ресторантът бе забележителен по друга причина. Той бе единствената цел, където Саладин се бе появил лично.

— Доста трагичен символ на нашето дългогодишно партньорство — горчиво се подсмихна Ейдриън. — Михаил спаси много животи онази вечер. Но можеше никога да не се случи, ако бях обърнал внимание на предупреждението ти за мъжа, когото бе срещнал във фоайето на „Четири сезона“.

— Нали знаеш какво казват за втория акъл, Ейдриън.

— Знам. И винаги съм го смятал за извинение за провала.

Картър се обърна, без да каже нищо повече, и поведе Габриел към сърцето на Джорджтаун. Кварталът бе започнал да се събужда. Прозорците на кухните светеха; кучетата водеха сънените си собственици по тротоарите от червени тухли. Най-накрая стигнаха до извитото предно стълбище на голяма къща на Ен стрийт, най-луксозната тайна квартира на Управлението. В достолепната стара сграда бе като в хладилна камера — още едно доказателство, че посещението на Габриел във Вашингтон беше частно.

— Да не би някой да е забравил да плати сметката за отоплението? — попита той.

— Нови правила. Агенцията става екологична. Бих ти предложил кафе, но…

— Няма нужда, Ейдриън. Наистина трябва да тръгвам.

— Неотложни работи у дома ли?

— Работата на шефа никога не свършва.

— Няма как да знам. — Картър отиде до термостата и премигна към екрана, озадачен.

— Моля те, кажи ми, че не си ме довлякъл до Вашингтон само за да си припомняме онзи кошмар, Ейдриън. Бях тук, забрави ли? Имах агент в екипа на Саладин.

— Беше много добра работа от твоя страна — отрони Картър. — Но всичко беше напусто. Саладин накрая те победи. А аз знам колко много мразиш да губиш, особено от гадина като него.

— Какво намекваш?

— Говори се, че с французите готвите нещо различно от петел във вино. Нещо във връзка със Саладин. Искам да ти напомня, че той атакува моята страна миналия ноември, не вашата. И ако някой ще го залови, това съм аз.

— Някакви текущи операции?

— Няколко.

— А някоя от тях дала ли е резултат?

— Нито една. Твоите?

Габриел мълчеше.

— Никога не съм се притеснявал да се натрисам на операции — призна Картър. — Достатъчно е едно телефонно обаждане до шефа на ГДВС и тази ще е моя.

— Той не знае за нея.

— Тогава трябва да е добра.

— Трябва — съгласи се Габриел.

— Вероятно ще мога да помогна.

— И така да запазиш контрола си над Дирекция „Операции“.

— Абсолютно.

— Оценявам честността ти, Ейдриън. Това е освежаващо в нашия занаят.

— Времената са отчаяни — въздъхна Картър.

— Какво ти е необходимо, за да останеш на поста?

— На този етап нищо друго не може да ме спаси, освен Саладин.

— В такъв случай — каза Габриел — може и да успея да помогна.

* * *

Говориха в приемната, свити в палтата си, без да се разсейват с напитки. Засега Габриел му представи редактирана версия на операцията, ала бе достатъчно честен, така че нищо не се изгуби в превода. Картър не трепна при споменаването на името на Жан-Люк Мартел, той бе реалист. Предложи помощ там, където можеше, най-вече под формата на електронно и дигитално следене, в което бе силата на Америка. В замяна на това Габриел му позволи да представи операцията на седмия етаж на Лангли като съвместно начинание между Управлението и неговите приятели в Тел Авив. От гледна точка на Габриел цената бе висока и носеше рискове. Но ако успееше да запази работата на Картър, операцията бе чисто злато.

Тръгнаха си заедно от тайната квартира малко преди осем часа и поеха към летище „Дълес“, където „Гълфстрийм“-ът на Бил Блекбърн ги чакаше зареден с гориво и готов за отлитане. Екипажът вече бе въвел летателния план до „Бен Гурион“, но когато се качи на борда, Габриел помоли да го откарат до Лондон. Излегна се на леглото в самостоятелната кабина и заспа, без да сънува. За пръв път от много дни умът му бе спокоен. Скоро щеше да направи стар приятел доста богат. Помисли си, че това бе най-малкото, което можеше да стори.