Даниъл Силва
Къщата на шпионите (21)

20.
Долината на Израил

В ранния следобед на следващия ден, след като разчисти гласовата си поща и върна необходимите обаждания, Габриел седна на задната седалка на бронирания си джип и пое към долината на своята младост. През прозореца пейзажът изглеждаше пожълтял като стара снимка. Предната нощ палестински подпалвач бе предизвикал пожар в планината Кармел. Понесени от силния вятър, пламъците бяха погълнали хиляди акри леснозапалими алепски борове и сега напредваха към покрайнините на Хайфа. Израелските пожарникари не бяха в състояние да овладеят огъня и не бяха оставили на премиера друг избор, освен да поиска международна помощ. Икономически съсипаната Гърция беше пратила двеста души, Русия се бе съгласила да изпрати самолет цистерна. Дори лидерът на Сирия, който се биеше за оцеляването си, подигравателно предложи да се притече на помощ на Израел. Габриел намираше това безсилие на страната си за дълбоко притеснително. Еврейският народ бе пресушил блатата, облагородил пустините и победил в три грандиозни сблъсъка с далеч по-многоброен враг. И въпреки това, един палестинец само с кибрит бе парализирал Северозапада на страната и заплашваше третия по големина град.

Магистрала 6, главната пътна артерия на Израел от север на юг, беше блокирана при отбивката за шосе 65. Кортежът на Габриел зави по шосе 65 и продължи на изток към Мегидо — хълма, на който според Откровението на свети Йоан Христос и Сатаната ще водят епохален дуел, който ще сложи край на дните. Древното възвишение изглеждаше спокойно, макар да бе обвито в жълтеникав дим от далечните пожари в планината. Поеха на север към Долината на Израил, като караха по второстепенни шосета, за да избегнат пренасочения трафик, докато най-накрая пътят им беше препречен от метална порта с шипове в горната част. Зад нея бе мошавът Нахалал — кооперативна общност от ферми, основана от евреи от Източна Европа през 1921 година, когато Палестина все още бе в ръцете на Британската империя. Това не бе първият, а вторият Нахалал. Първото еврейско селище на това парче земя бе създадено скоро след завземането на Ханаан. Както е записано в деветнайсета глава на Книга Иисус Навин, то е принадлежало на племето на Завулон, едно от дванайсетте племена на Израил.

Габриел се показа през прозореца, набра кода на клавиатурата и вратата се отвори. Олеандри и евкалипти обграждаха леко извитата алея, простираща се пред тях. Съвременният Нахалал беше построен в кръг. Покрай пътя имаше едноетажни къщи, а зад тях — като гънки на ветрило, се простираха пасбища и земеделски земи. Децата, които изскачаха от единственото училище на кооператива, почти не обръщаха внимание на големия джип на Габриел. Няколко обитатели на Нахалал бяха работили в службите за сигурност на израелската армия. Моше Даян, може би най-известният генерал на Израел, беше погребан в местното гробище.

В южния край на мошава джипът зави по алеята пред къща със съвременен вид. Охранител с бежова бронежилетка веднага се появи на сенчестата веранда и вдигна ръка за поздрав. В другата стискаше приклада на автоматично оръжие.

— Изпусна я за малко.

— Къде е тя?

Охранителят кимна към земеделската земя.

— Кога тръгна?

— Преди двайсетина минути.

— Моля те, кажи ми, че не е сама.

— Опита се, но пратих две момчета с нея. Те взеха едно АТВ. Никой не може да издържи на темпото й.

Габриел се усмихна и влезе в къщата. Обзавеждането й бе оскъдно, но функционално, по-скоро като за офис, а не за дом. Някога по стените висяха уголемени черно-бели снимки на палестинските страдания: дългия прашен път към изгнанието, окаяните лагери, загрубелите лица на старците, които мечтаят за изгубения рай. Сега имаше картини. Някои от тях бяха от Габриел, младежки работи, в които личаха влияния. Останалите — от майка му. Те бяха в стил кубистичен и абстрактен експресионизъм, пълни с огън и болка, създадени от художничката в зенита на силата й. На една от тях бе изобразена жена в полупрофил, изпита, безжизнена, облечена в дрипи. Той си спомни времето, когато я бе рисувала; беше седмицата, в която екзекутираха Адолф Айхман. Това беше изсмукало силите й и я бе приковало към леглото. Много години по-късно Габриел щеше да намери свидетелските показания на майка си, които бяха заключени в архивите на „Яд Вашем“. Чак тогава щеше да разбере, че кубистичното изображение на измършавялата жена в дрипи бе всъщност автопортрет.

Той отиде в градината. Над планината Кармел се издигаше дим като от изригващ вулкан, но небето над долината бе ясно и наоколо се носеше ароматът на земя и кравешки тор. Габриел се огледа и видя, че е сам — охраната му като че ли бе забравила за него. Тръгна по прашната пътека покрай оборите под празните погледи на дойните крави. Триъгълният парцел на фермата се простираше пред него. Частта, която бе най-близо до едноетажната къща, бе засята с нещо — Габриел демонстрираше презрителна незаинтересованост към всичко, свързано със селското стопанство, — но по-далечните терени бяха разорани и подготвени и очакваха семенцата. Зад тях беше Рамат Давид — кибуцът, в който Габриел бе роден и израсъл. Той бе създаден няколко години след Нахалал, през 1926-а, и не бе кръстен на древния еврейски цар, а на Дейвид Лойд Джордж, британския премиер, чието правителство бе гледало благосклонно на създаването на еврейска територия в земите на Палестина.

Обитателите на Рамат Давид не бяха от Изтока, те бяха предимно германски евреи. Майката на Габриел бе пристигнала там през есента на 1948 година. Името й тогава било Ирене Франкел. Скоро срещнала мъж от Мюнхен, писател, интелектуалец, който бил приел еврейската фамилия Алон. Тогава се надявала да има шест деца, по едно за всеки милион, загинал в холокоста, но утробата й успяла да роди едно-единствено — момче. Тя го кръстила Габриел — на вестителя на Бога, защитника на Израел, тълкувателя на виденията на Даниил. Домът им, като повечето в Рамат Давид, беше тъжно място. В него горяха свещи за родители, братя и сестри, които не бяха оцелели, а нощем се чуваха викове на ужас. И затова Габриел прекарваше дните си в скитане из древната долина на племето на Завулон. Като малък той я бе смятал за своята долина. А сега трябваше да я наглежда и защитава.

Слънцето се бе спуснало зад горящия хребет, дневната светлина отстъпваше. Чуваха се първите призиви за молитва от арабското селце, кацнало по склоновете на изток. Като дете Габриел познаваше едно момче от селото на име Юсуф. То го наричаше Джибрил — арабската версия на името му, и му разказваше истории за селото си преди завръщането на евреите. Приятелството им бе добре пазена тайна. Габриел никога не бе ходил в селото на Юсуф, а Юсуф никога не бе идвал в неговото. Разделението тогава беше непреодолимо. И все още бе така.

Призивът за молитва бавно замлъкна заедно с последните дневни лъчи. Габриел се загледа през притъмняващите полета към къщата. Къде, по дяволите, бяха охранителите му? Беше благодарен за усамотението, не можеше да си спомни кога за последен път е оставал сам. Изведнъж женски глас го повика. За миг си представи, че това бе майка му. След това се обърна и видя стройна фигура, която се приближаваше към него по пътеката, следвана от двама мъже на АТВ. Внезапно почувства остра болка в кръста. Или беше вина? Това ни е работата, каза си той, докато разтриваше болезненото място. Това е наказанието ни, че сме оцелели по тези земи.