Даниъл Силва
Къщата на шпионите (35)

34.
Раматюел, Прованс

Оливия бе свикнала мъжете да я попиват с очи, изпълнени с желание. Знаеше, че повечето са готови на всичко и биха платили висока цена, за да я вкарат в леглото си. Тримата мъже около нея сега — британският шпионин, френският таен полицай и израелецът с неизвестна принадлежност и смътно познато лице — също се взираха в нея, но по коренно различна причина. Те изглеждаха неподатливи към магията на външността й. За тях тя не бе обект на възхищение, а средство за постигането на определена цел. Цел, която все още не бяха сметнали за необходимо да й разкрият. Тя изобщо не бе сигурна, че я харесват. В същото време изпита облекчение, че такива мъже все пак съществуваха.

Галерия „Оливия Уотсън“…

Обясни, че името е било идея на Жан-Люк. Тя искала да окачат табела с известните вече инициали ЖЛМ над вратата на галерията, но Жан-Люк настоял да носи нейното име. Дал й парите, за да купи изящната стара сграда на площад „Л’Ормо“, и след това финансирал покупката на световна колекция от съвременно изкуство. Оливия смятала да придобива картини по един по-бавен и скромен начин, поставяйки специален акцент върху средиземноморските художници, ала Жан-Люк не искал и да чуе за това. Той не обичал бавните и скромни неща, само бързите и бляскавите. Галерията отворила врати с екстравагантност и великолепие, които само ЖЛМ можел да осигури. След това той отстъпил и предоставил целия артистичен и финансов контрол на Оливия.

— Но само донякъде — поясни тя.

— Какво означава това? — попита израелецът. — Или имаш пълен контрол, или не.

— Нещата са по-други, когато Жан-Люк е намесен. Той водеше счетоводството на галерията.

— Това не ти ли се стори странно?

— Всъщност изпитах облекчение. Все пак аз бях бивш модел, а той — много успешен бизнесмен.

— Колко време ти отне, за да откриеш, че има нещо нередно?

— Две години. Може би малко повече.

— Какво се случи?

— Започнах да преглеждам счетоводството на галерията, без Жан-Люк да ми наднича през рамото.

— И какво откри?

— Това, че съм купувала и продавала повече картини, отколкото можех да си представя, че е възможно.

— Галерията ти е правила успешен бизнес.

— Меко казано. Оказа се, че всъщност само през втората си година „Оливия Уотсън“ е спечелила повече от триста милиона евро. По-голямата част от продажбите бяха напълно тайни и на картини, които никога не бях виждала.

— И какво направи?

— Казах му.

— А той как реагира?

— Отвърна ми да си гледам работата. — Млъкна, след това добави: — Шегата не е нарочна.

— И ти послуша ли го?

Тя се поколеба, преди бавно да кимне.

— Защо?

Когато тя не обясни, той го направи вместо нея:

— Защото животът ти е бил идеален и не си искала нищо да го помрачи.

— Всички правим компромиси.

— Но не всички се спасяваме в обятията на наркотрафиканти.

Мъжът замълча за миг, за да може думите му да я наранят достатъчно.

— Знаела си, че истинският бизнес на Жан-Люк са наркотиците, нали?

— Все още не знам.

Израелецът я изгледа недоверчиво.

— Нямаме много време, Оливия. Ще е по-добре да не го губим с безсмислени приказки.

Настъпи мълчание. Изведнъж влезе англичанинът, който се наричаше Никола Карно, отиде до библиотеката и взе едно томче с опърпани корици. Беше „Чай в пустинята“ от Пол Боулс. Пъхна книгата под мишница, погледна осъдително към Оливия и отново се изниза от стаята. Тя вдигна очи към израелеца, който също я гледаше осъдително.

— Канеше се да ми кажеш — проговори той най-накрая — кога се усети, че твоят партньор е наркотрафикант.

— Чувах слухове, както всички останали.

— Но за разлика от тях, си била в позиция да знаеш дали са верни, или не. Все пак си реалният собственик на галерията, която е една от най-ефективните му перални за пари.

Тя се усмихна.

— Колко наивно разсъждаваш… Жан-Люк е много добър в пазенето на тайни. — И добави със сериозен глас: — Почти толкова, колкото ти и приятелите ти.

— Ние сме професионалисти.

— Жан-Люк също — каза тя мрачно.

— Някога питала ли си го?

— Дали търгува с наркотици ли? Само веднъж. Той се изсмя. И след това ми каза никога повече да не му задавам въпроси за бизнеса му.

— Послуша ли го?

— Естествено.

— Защо?

— Защото бях чувала и други слухове. За това какво се случва с хората, които го ядосат.

— И въпреки това си останала при него.

— Останах, понеже се страхувах да си тръгна.

— Или си се бояла да не загубиш галерията си?

— И двете — призна тя.

На устните му се появи лека усмивка, след това изчезна.

— Възхищавам се на честността ти, Оливия.

— Е, и това е нещо.

— Също като Никола Карно, предпочитам да не съдя. Особено когато залогът е важна разузнавателна информация.

— Каква?

— Организацията на бизнеса на Жан-Люк например. Вероятно си успяла да събереш прилично количество информация за структурата на компанията, която е, меко казано, непрозрачна. Досега успяхме да идентифицираме някои от играчите. Всяко подразделение си има шеф — ресторантите, хотелите, продажбите… Ала колкото и да опитваме, все още не можем да се доберем до шефа на подразделението за наркотиците на ЖЛМ. Един ли е, или са двама? Да не би да е самият Жан-Люк?

Оливия не отговори.

— Нямаме много време — продължи израелецът. — Трябва да знаем как Жан-Люк управлява бизнеса си с наркотици. Как раздава заповеди, как става така, че е недосегаем за полицията. Това не става с вълшебна пръчица, някъде има доверен човек, който се грижи за интересите му. Някой, който може да влиза и излиза от орбитата му, без да предизвиква подозрение. Някой, с когото комуникира само лично и с когото разговаря тихо в стая без телефони. Със сигурност ти знаеш кой е този човек. Може би се познавате. Може би е негов приятел.

— Не му е приятел — изрече тя след дълго колебание. — Но наистина знам кой е. И знам какво ще ми се случи, ако ви кажа името му. Той ще ме убие. И дори и Жан-Люк няма да може да го спре.

— Никой няма да ти направи нищо, Оливия.

Тя го погледна скептично.

— Помисли си как успяхме да те доведем тук днес — с тих глас й напомни мъжът. — Не демонстрирахме ли достатъчно професионализма си?

— А когато си тръгнете? Кой ще ме защити тогава?

— Няма да се нуждаеш от защита — обясни той, — защото и ти ще си си тръгнала.

— И къде ще отида?

— Ти и сънародникът ти ще решите. — Израелецът кимна към шефа на британското разузнаване. — О, предполагам, че бих могъл да ти предложа хубав апартамент с изглед към морето в Тел Авив, но подозирам, че ще се чувстваш по-добре в Англия.

— И как ще си печеля парите?

— Ще управляваш галерия, разбира се.

— Коя?

— Галерия „Оливия Уотсън“. — Той се усмихна. — Въпреки че колекцията ти е закупена с наркопари, сме готови да ти позволим да я запазиш. С две изключения.

— Кои?

— Гъстън и Баския. Мосю Антонов е готов да ти напише чек за петдесет милиона за двете картини. А това ще потуши всички съмнения, които биха могли да се породят у Жан-Люк, ако се запита как си прекарала този следобед. И не се тревожи — добави мъжът. — За разлика от мосю Антонов, парите са напълно истински.

— Колко щедро от ваша страна — каза тя. — Но все още не сте ми обяснили за какво е всичко това.

— Това е заради Париж — отвърна той. — И Лондон. И Антверпен. И Амстердам. И Щутгарт. И Вашингтон. И заради стотици други атентати, за които никога не си чувала.

— Жан-Люк не е ангел, но не е и терорист.

— Така е. Но смятаме, че прави бизнес с такъв човек, а това означава, че му помага да финансира атентатите. Боя се, че това е всичко, което мога да ти кажа. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Така е в нашия занаят. Достатъчно е да си наясно, че получаваш шанса на живота си. Това е възможност да започнеш отначало. Мисли за нея като за празно платно, на което можеш да нарисуваш каквато искаш картина. И цената за това е само едно име. — Мъжът се усмихна и попита: — Имаме ли сделка, госпожице Уилсън?

— Уотсън. Казвам се Оливия Уотсън. И да — каза тя след малко. — Мисля, че имаме сделка.

* * *

Говориха до късния следобед, когато жегата се смили и сенките в градината и горичката от сребристи маслинови дръвчета, катереща се по съседния склон, станаха по-дълги и тънки. Обсъдиха условията за връщането й в Обединеното кралство. Начина, по който щеше да се държи в присъствието на Жан-Люк през следващите дни. Процедурите, които трябваше да следва при непредвиден спешен случай. Зеленоокият израелец го нарече „план за счупване на стъклото“ и предупреди Оливия да го използва само при изключителна опасност, защото това ще заличи много време, усилия и похарчени милиони за оперативни разходи.

Чак тогава мъжът попита Оливия за името. Името на човека, на когото Жан-Люк имаше такова доверие, че да го остави да управлява милиардите в наркоимперията му. Мръсната страна на „ЖЛМ Ентърпрайзис“, както я нарече израелецът. Страната, която правеше възможно всичко останало: ресторантите, хотелите, бутиците и магазините, галерията на площад „Л’Ормо“.

Първия път Оливия го произнесе тихо, сякаш някой я бе стиснал за гърлото. Израелецът поиска да го повтори и когато го чу ясно, той и Пол Русо си размениха дълъг многозначителен поглед. Накрая Русо кимна бавно и се взря в загасналата си лула, а в другия край на стаята Никола Карно върна томчето на Боулс в библиотеката.

След това престанаха да обсъждат причините, заради които Оливия беше доведена в скромната вила край Раматюел. Мосю Антонов се материализира сякаш от нищото, усмихна се и заговори сърдечно с руски акцент, докато двамата уредиха трансфера на петдесет милиона евро от неговата сметка в тази на галерията. Беше отворена бутилка шампанско, за да се отпразнува сделката. Оливия не отпи нито веднъж от чашата, която й бе поднесена. Израелецът също не докосна своята. Това я възхити.

Малко след шест часа Никола Карно й върна мобилния телефон. Тя не знаеше кога точно го бе взел. Предполагаше, че го е извадил от чантата й по време на пътуването от Сен Тропе. Погледна към екрана и видя няколко съобщения, получени по време на разпита й. Последното беше от Жан-Люк. То току-що бе пристигнало. Пишеше, че всеки момент ще се качи на хеликоптера и ще си бъде у дома до час.

Оливия вдигна тревожен поглед.

— Какво да му кажа?

— А какво му казваш обикновено? — попита израелецът.

— Пожелавам му безопасно пътуване.

— Тогава направи същото. А може и да споменеш, че му готвиш изненада за петдесет милиона евро. Това ще му подобри настроението. Но не разкривай прекалено много.

Оливия написа отговора и вдигна телефона, за да го видят всички.

— А сега е време да тръгваш — напомни й израелецът. — Не искаме каляската ти да се превърне в тиква, нали?

Навън вятърът носеше ниски облаци по вечерното небе. Никола Карно говореше само на френски по време на пътуването до залива Кавалер, обсъждайки единствено мосю Антонов и картините. Те трябваше да бъдат доставени във Вила Солей веднага след получаването на парите. Мадам Софи вече била избрала местата, на които ще бъдат окачени.

— Тя ме мрази — каза Оливия.

— Като я опознаеш, ще разбереш, че не е толкова лоша.

— Французойка ли е?

— Та каква друга да бъде?

Семейство Антонови живееха от западната страна на залива, Жан-Люк и Оливия — от източната. Щом наближиха малкия пазар Спар на ъгъла на булевард „Сен Мишел“, мосю Карно я накара да спре. Той стисна силно ръката й и я увери на английски, че постъпва правилно и няма от какво да се страхува. След това й пожела приятна вечер, усмихна се, сякаш нищо необичайно не се бе случило този следобед, и слезе. Тя проследи в огледалото за обратно виждане как той възседна малък мотоциклет и пое в обратна посока. Бяга от местопрестъплението, помисли си Оливия.

Тя продължи на изток по брега на залива и след няколко минути влезе в луксозната вила, която споделяше с мъжа, когото току-що бе предала. В кухнята си наля голяма чаша розе и я отнесе навън на терасата. Под ярките лъчи на залязващото слънце виждаше очертанията на чудовищната вила на мосю Антонов. Скоро телефонът й потрепна. Тя се взря в екрана. Ще съм у дома след пет минути… Каква е изненадата?

— Изненадата — каза тя на глас — е, че твоят руски приятел и кучката, която му е съпруга, току-що ми написаха чек за петдесет милиона евро. — Повтори го отново и отново, докато повярва, че е истина.