Даниъл Силва
Къщата на шпионите (14)

13.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Ако имаше официален документ за случая, какъвто със сигурност липсваше, той щеше да покаже, че Габриел Алон бе прекарал голяма част от същата вечер в оперативния център на булевард „Цар Саул“. Той не знаеше нищо за пребиваването на Кристофър Келър във Франция, нито за срещата в тайната квартира в Стокуел. Очите му бяха приковани в мониторите, на които конвой от четири товарни камиона се движеше на запад от Дамаск към границата с Ливан. На единия екран се виждаше изглед отгоре от израелския шпионски сателит „Офек 10“ над Сирия. На другия гледката бе от камера на израелската отбрана на върха на планината Ермон. И двете ползваха инфрачервена технология. В резултат на това двигателите на камионите грееха ярко в бяло на черния фон. Службата знаеше от много сигурен източник, че конвоят пренасяше химически оръжия за „Хизбула“, отплата за подкрепата на радикалната шиитска групировка за изстрадалия сирийски режим. По очевидни причини нямаше как да се позволи оръжията да достигнат местоназначението си, което бе складовото депо на „Хизбула“ в долината Бекаа.

Оперативният център бе далеч по-малък от английския и американския, по-спартански устроен и по-практичен, приличаше повече на тайна бойна стая. Имаше запазен стол за шефа и още един за заместника му. И двамата мъже обаче бяха на крака, Навот бе скръстил едрите си ръце на гърдите, а Габриел бе подпрял брадичката си, леко свел глава на една страна. Зелените му очи бяха приковани върху кадъра от „Офек“. Нямаше агенти на този терен, нито служители в опасност. Въпреки това бе напрегнат и тревожен. Значи, това било да си шеф, помисли си той. Ужасното бреме на командването. Не му харесваха и въздушните високотехнологични чудеса на тазвечерната операция. Предпочиташе да е на метър от врага, а не на километър.

Изведнъж го връхлетя спомен. Октомври 1972 година, Пиаца Анибалиано в Рим, първата му мисия. Ангел на отмъщението, който чака до задвижвания с монети асансьор палестински терорист, чиито ръце бяха изцапани с кръвта на единайсет израелски треньори и спортисти.

— Извинете, вие ли сте Ваел Абдел Цвайтер?

— Не! Моля ви, не!

Характерният звън на шефския телефон върна Габриел обратно в настоящето. Навот инстинктивно протегна ръка, но се спря. Алон се усмихна и вдигна слушалката към ухото си, заслуша се, без да отрони дума, и затвори. След това с Узи застанаха един до друг като Воаз и Яхин и се загледаха в екрана.

Накрая Габриел каза:

— Армията ще ги удари в минутата, в която пресекат границата.

Навот кимна замислено. Като изчакаха, докато конвоят влезе в Ливан, щяха да елиминират риска от удар по руски или сирийски части и така щяха да намалят вероятността да започнат Трета световна война.

— За какво мислиш точно в момента? — попита Узи след миг.

— За операцията — отвърна Габриел с изненада в гласа.

— Глупости.

— Как разбра?

— Натискаше спусък с десния си показалец.

— Нима?

— Единайсет пъти.

Габриел помълча известно време.

— Рим — призна той накрая. — Мислех си за Рим.

— Защо точно сега?

— Защо изобщо?

— Предполагах, че си го застрелял с лявата ръка.

Габриел гледаше как конвоят от четири камиона се движи уверено на запад. В девет и десет телавивско време той влезе в Ливан.

— О! — каза Навот.

— Трябваше да проверим навигацията — ядоса се Габриел.

Чу се пукане по сигурната комуникационна мрежа и няколко секунди по-късно две ракети се стрелнаха през екрана отляво надясно. През инфрачервените камери последвалите експлозии бяха толкова ярки, че Габриел трябваше да се обърне. Когато пак погледна, видя само един горящ мъж да бяга от разбития конвой. Щеше му се това да е Саладин.

Не, помисли си той хладно, докато излизаше от оперативния център. По-добре битка от метър разстояние, отколкото от километър.

* * *

Габриел се отби в кабинета си, за да си вземе палтото и куфарчето за документи, преди да тръгне към подземния гараж и да се качи на задната седалка на бронирания си джип. Когато наближаваше покрайнините на Западен Йерусалим, сигурният му телефон звънна. Беше от улица „Каплан“; премиерът искаше да говори с него.

Държа Габриел за заложник деветдесет минути на вечеря с пиле със зеленчуци по китайски и яйчени рулца, разпитва го за текущите операции и предвижданията му. Беше се фокусирал най-много върху Иран, администрацията във Вашингтон бе втората му голяма грижа. Отношенията му с последния американски президент бяха катастрофални. Новият бе обещал по-близки отношения между Вашингтон и Израел и дори заплашваше официално да премести американското посолство от Тел Авив в Йерусалим — ход, който най-вероятно щеше да предизвика буря от протести в Арабския и ислямския свят. Някои елементи от коалицията на премиера искаха да се възползват от благоприятните условия, като бързо разширят еврейските селища на Западния бряг. Анексията витаеше във въздуха. Габриел беше гласът на предпазливостта. Като началник на Службата, той имаше нужда от помощта на арабските разузнавателни служби в Аман и Кайро, за да защити израелската периферия. Нещо повече, той проправяше важни пътеки към саудитските и сунитските емирства в Залива, които се страхуваха от персийците повече, отколкото от евреите. Последното нещо, което би искал сега, бе едностранен ход по палестинския фронт.

— Кога възнамеряваш да отидеш във Вашингтон? — попита премиерът.

— Не съм поканен.

— Откога ти трябва покана? — Израелският лидер се опита да си вземе яйчено рулце с клечки за хранене, не успя и го набоде. — Сигурен ли си, че не искаш да опиташ?

— Не, благодаря.

— Ами от пилето?

Габриел вдигна отбранително ръка.

— Но това е пиле по китайски — каза невярващо премиерът.

Беше почти полунощ, когато джипът на Габриел зави по улица „Наркис“. Това някога беше едно от най-спокойните кътчета в града, а сега приличаше на военен лагер. Имаше охранителни постове в двата края, а пред старата жилищна кооперация от йерусалимски варовик на номер 16 винаги стояха гардове. С изключение на това, нямаше големи промени. Градинската порта все още скърцаше при отваряне, огромният евкалипт още скриваше трите малки тераси, а осветлението на стълбището си беше все така зеленикаво и докарваше морска болест.

Когато стигна на площадката на третия етаж, Габриел намери вратата открехната. Влезе тихо и видя Киара да седи в единия край на дивана, с отворена в скута книга. Взе я внимателно от ръцете й и погледна корицата. Беше италианско издание на американски шпионски трилър.

— Не ти ли стига това в истинския живот?

— Така написано, изглежда много по-бляскаво.

— Какъв е героят?

— Убиец със съвест, малко като теб.

— И той ли е реставратор на произведения на изкуството?

Тя направи физиономия.

— Кой би могъл да измисли подобно нещо?

Габриел си свали палтото и сакото и ги хвърли провокативно върху облегалката на фотьойла. Киара поклати бавно глава в знак на неодобрение, наплюнчи си показалеца и отлисти нова страница. Беше навлякла обикновен сив анцуг и мъхест вълнен пуловер, който я пазеше от зимния студ. Въпреки това с дългата си буйна коса, преметната върху едното рамо, изглеждаше поразително красива. Киара наближаваше вече четиресет години, но нито времето, нито силният стрес от работата на Габриел бяха оставили следи по лицето й. В него Габриел виждаше следи от Арабия, Северна Африка, Испания и всички други места, по които предците й се бяха скитали, преди да се озоват в старото еврейско гето във Венеция. Но винаги очите й го бяха интригували най-много. Те бяха с цвят на карамел, обсипани със златни точици — комбинация, която той все не успяваше да пресъздаде върху платното. Когато бяха щастливи, те го изпълваха с доволство, което никога не бе изпитвал. А когато бяха разочаровани или ядосани, го караха да се чувства като най-долното същество на земята.

— Как са децата? — попита той.

— Ако ги събудиш… — Тя облиза палеца си и отгърна нова страница.

Габриел си свали обувките и влезе по чорапи в детската стая, без да издава звук. Двете креватчета бяха прилепени до стената, която той бе изрисувал с облаци. Момченцето и момиченцето, на по четиринайсет месеца, спяха глава до глава, също като в утробата на майка си. Габриел се пресегна надолу към дъщеря си, която бе кръстена Ирене на баба си, но се спря. Тя бе нощна птица, лесно се будеше, шпионин по душа. Рафаел обаче не трепваше от нищо, дори и от среднощното докосване на баща си.

Изведнъж Габриел осъзна, че не бе виждал децата будни от три дни. Беше началник от малко повече от месец и вече пропускаше важни моменти — първата дума на Рафаел, първите несигурни стъпки на Ирене. Беше си обещал, че няма да става така, че няма да позволи работата да се меси в живота му. Това, разбира се, бе фантазия: шефът на Службата нямаше личен живот. Нямаше семейство и съпруга, бе женен за страната, която се бе клел да защитава. Това не беше доживотна присъда, увери се той. Освен, разбира се, ако премиерът не поискаше от него да остане по-дълго. Пресметна на колко години щеше да бъде след два мандата. Числото го потисна. Щеше да е колкото Авраам. Или Ной…

Излезе безшумно и отиде в кухнята, където на малката маса бе сложена вечеря. Талятели с бакла и сирене, най-различни брускети, омлет с домати и билки — всичко бе подредено като за снимка в готварска книга. Габриел седна и бързо хвърли мобилния си телефон в средата на масата, все едно беше граната без предпазител.

След като прие назначението си като началник, за кратко обмисли да премести семейството си в един от светските квартали на Тел Авив, за да е по-близо до булевард „Цар Саул“. Сега осъзнаваше, че бе по-добре да останат в Йерусалим, за да е по-близо до кабинета на премиера. Три пъти го бяха викали на улица „Каплан“ посред нощ — веднъж, защото премиерът беше неспокоен и имаше нужда от компания. Бяха обсъждали състоянието на света, докато гледаха американски екшън по телевизията. Габриел бе задрямал на кулминацията и призори го бяха откарали сънен в кабинета му.

— Вино? — попита Киара, вдигайки високо бутилка галилейско червено.

Габриел отказа.

— Късно е — въздъхна той.

Киара остави виното на плота.

— Как е премиерът?

— Необичайно заинтригуван от азиатските дела.

— Пак ли имаше китайско?

— Пиле със зеленчуци и яйчени рулца.

— Много е последователен.

Киара седна срещу Габриел и доволно се загледа, докато той пълнеше чинията си.

— Ти няма ли да ядеш? — попита той.

— Вечерях преди пет часа.

— Хапни нещо, за да не се чувствам като натрапник.

Тя си взе брускета с нарязани маслини и магданоз и отхапа от крайчеца й.

— Как беше в работата?

Той сви небрежно рамене и завъртя вилицата си в талятелите.

— Недей така — предупреди го Киара. — Ти си единствената ми връзка с реалния свят.

— Службата не съществува в реалния свят.

— Няма нищо по-реално от Службата — противопостави му се тя. — Всичко друго е измислено.

Той й представи несекретната, одобрена за широката публика версия на удара по конвоя, ала красивите очи на Киара скоро се изпълниха с досада. Тя предпочиташе клюките от Службата пред подробностите за операциите му. Интригите, вътрешните битки, романтичните афери. От много години не бе на активна служба и въпреки това, ако имаше възможност, би се върнала на терен, без да се замисли. Само че Габриел имаше прекалено много врагове, за да го позволи, врагове, които и преди това бяха избирали за цел семейството му. Така че Киара трябваше да се задоволи с ролята на първата дама. За разлика обаче от съпругата на предишния шеф, интригантката Бела Навот, тя бе много обичана от подчинените му.

— Все така ли ще бъде през следващите шест години? — попита тя.

— Как?

— Ами среднощни вечери… Ти ядеш, аз гледам.

— Знаехме, че ще е трудно.

— Да — отрони тя тихо.

— Прекалено е късно, за да се отказваме, Киара.

— Не се отказваме. Просто ми липсва съпругът ми.

— И ти ми липсваш. Но няма какво…

— Семейство Шамрон ни поканиха на вечеря утре — каза тя изведнъж.

— Утре няма да може. — Той не обясни защо.

— Може да отидем до Тиберия в събота.

— Може — обеща й, но не много уверено.

Между тях се възцари тежко мълчание.

— Знаеш ли, Габриел, Бог невинаги е бил добър с теб.

— Не, не е бил.

— Но ти даде втори шанс да бъдеш баща. Не го пропилявай. Не бъди от тези, които идват по тъмно и тръгват по тъмно. Те само това ще запомнят. И не се опитвай да се оправдаваш, като си казваш, че ги пазиш. Това не е достатъчно.

Точно тогава мобилният му телефон светна. Той се поколеба, но въведе паролата си и прочете съобщението.

— Премиерът? — попита Киара.

— Греъм Сиймор.

— Той пък какво иска?

— Да поговорим на четири очи.

— Тук или там?

— Там — кимна Габриел.

Без да каже нищо повече, той се обади на булевард „Цар Саул“ и нареди отдел „Пътувания“ да направи необходимата организация за първото му излизане в чужбина като началник на Службата. Имаше полет от „Бен Гурион“ в седем, който пристигаше в Лондон в десет и половина. Щяха да освободят място в първа класа за Габриел и охраната му. Британците щяха да поемат сигурността му на тяхна територия.

След като графикът му беше готов, той затвори, погледна пред себе си и видя, че Киара я нямаше. Вече сам в стаята, се обади на Узи Навот и го осведоми за плановете си. След това пусна телевизора и довърши вечерята си. Помисли си, че ако има късмет, може да поспи час-два. Щеше да си тръгне от децата си по тъмно и да се върне при тях по тъмно. Щеше да ги пази. За него щеше да е награда, ако някой ден си спомнят за среднощното докосване на ръката му.