Даниъл Силва
Къщата на шпионите (67)

66.
Мароко — Лондон

Саладин бе дал последния си отпор не с оръжие, а с телефон андроид „Нокия 5“. Около него бяха разпръснати още няколко такива, както и апарати „Самсунг Галакси“ и айфони. Имаше и осем лаптопа с дузина флашки. Михаил и Келър бързо събраха устройствата в платнена торба, а Габриел засне безжизненото лице на Саладин. Не беше трофей. Искаше да докаже окончателно, че чудовището си е отишло. И така да нанесе съкрушителен удар не само на „Ислямска държава“, но и на цялото световно джихадистко движение.

Дина и Натали влизаха през отворената порта на имението, когато Габриел, Михаил и Келър излязоха от къщата. Яков извади още една „Нокия 5“ от джоба на Назир Бенсаид. Пежото под наем не беше подходящо за пътуване с потрошения преден прозорец и надупченото от куршуми купе, затова всички се натовариха в джипа. Бяха останали в имението по-малко от пет минути.

Очевидно грохотът от взрива и престрелката беше стигнал до центъра на Зайда. Докато караха бързо по главната градска улица, срещаха втренчени в тях погледи — уплашени, любопитни, враждебни, ала никой не опита да ги спре. Чак когато стигнаха малкото берберско селце Аит Уфела — на петнайсет километра надолу по планината, забелязаха първите жандармеристи, които влизаха в долината.

Подразделенията ги отминаха, без да намалят скоростта, и продължиха към Зайда. До двайсетина минути щяха да влязат в имението. И в стая на втория етаж на къщата щяха да намерят проснат едрия арабин, с единайсет дупки по предницата на джелабата си. Ако можеше да говори, той щеше да го направи с ясно доловим иракски акцент, а ако можеше да ходи, щеше да куца. Бе живял живот, изпълнен с насилие, и бе умрял по същия начин. Но ако в последните си секунди бе поръчал нов атентат? Едно последно излизане на сцената.

Иншаллах, ще бъде направено…

Възможно беше отговорът — заедно с друга важна разузнавателна информация — да се крие някъде в мобилните телефони, компютрите и флашките, които бяха иззели от стаята на Саладин. Затова бе много важно устройствата да не попаднат в ръцете на мароканците. Те щяха да се интересуват много повече от разгадаването на мистерията на тази дълга и изпълнена с насилие нощ, отколкото от предотвратяването на следващия атентат. Въпреки това, Габриел реши да не оказват съпротива при оттеглянето си. Вече се бе проляла достатъчно кръв. А и сега, когато Саладин беше мъртъв, бе по-малко вероятно мароканците да вдигнат дипломатически скандал. Или пък да направят глупостта да преследват шефа на израелските тайни служби за убийство.

Наближаваше седем, когато стигнаха Фес. Поеха на север през планината Риф към средиземноморския бряг. Точката на изтегляне беше в Ел Джебха, но тя не можеше да се използва преди смрачаване, когато щеше да е по-безопасно да приближат „Зодиак“-а към брега. Това означаваше, че щяха да изгубят цял ден, преди техниците да започнат да претърсват телефоните и компютрите за разузнавателна информация. Габриел реши, че ще се изтеглят от Мароко с ферибота. От пристанището на Танжер редовно отплаваха фериботи за Испания, Франция и дори Италия. Но на изток имаше по-малко пристанище, което обслужваше линията до британската отвъдморска територия Гибралтар. Качиха се на ферибота в дванайсет и петнайсет, имаха само няколко свободни минути. Алон и Келър застанаха до огрения от слънцето парапет. Кристофър пушеше цигара, а Габриел държеше мобилен телефон, когато прочутите бели скали на Гибралтар се появиха пред тях.

— Най-сетне у дома — каза Келър.

Но Габриел не го чу. Той се взираше в снимката с безжизненото лице на Саладин, която сам бе направил.

— Това е най-хубавата му снимка — отбеляза Келър.

Габриел си позволи да се усмихне за кратко. След това прати снимката по сигурен канал на Ейдриън Картър в Лангли. Картър отговори мигновено.

— Какво каза? — попита Кристофър.

— Ал-хамду ли-ллах.

Келър хвърли цигарата в морето.

— Ще видим.

* * *

От фериботното пристанище в Гибралтар по Уинстън Чърчил авеню се стигаше бързо до летището, където ги чакаше луксозен чартърен „Фалкон 2000“ благодарение на тайните служби на Нейно Величество. Греъм Сиймор бе заредил самолета с няколко бутилки отлично френско шампанско, но никой на борда не бе в настроение да празнува. След като самолетът се издигна в небето, те започнаха да включват иззетите телефони и компютри. Всичките бяха защитени с пароли, същото се отнасяше и за флашките.

В късния следобед кацнаха на лондонското Сити Еърпорт в Докландс. Очакваха ги ван и черен ягуар. Ванът откара Михаил, Яков, Дина и Натали до Хийтроу, където щяха да хванат късен полет за „Бен Гурион“. Габриел и Келър отидоха с лимузината до Воксхол Крос заедно с платнената торба.

Влязоха в сградата през подземния паркинг и занесоха торбата в кабинета на Греъм Сиймор. Той беше пристигнал от Вашингтон няколко часа по-рано. И изглеждаше съвсем малко по-добре от Алон и Келър.

— С Аманда Уолъс се споразумяхме да си поделим работата по телефоните и компютрите. Разузнаването ще поеме половината, а МИ5 — другата половина. Съответните ни лаборатории разполагат с целия необходим екип и са готови да започнат.

— Изненадан съм, че сте успели да задържите американците настрани — усмихна се Габриел.

— Не успяхме. Управлението и ФБР пращат офицери за свръзка, които да ни надничат през рамото. В случай че се колебаете — добави Сиймор, — наистина е бил той. Управлението го потвърди с лицев анализ в осем точки. — Протегна ръка към Габриел. — Редно е да ви отдадем заслуженото. Поздравления.

Габриел пое неохотно ръката на Сиймор.

— Не благодари на мен, Греъм, а на него. — Кимна към Келър. — И на Оливия, разбира се. Никога нямаше да можем да се доближим до Саладин без нея.

— Кралският флот я прибра от онзи ваш фалшив товарен кораб преди час — каза Сиймор. — Няма нужда да казвам, че е много важно ролята й да остане строго пазена тайна.

— Това може да се окаже трудно.

— И то доста — кимна Греъм. — Интернет вече е пламнал от слухове, че Саладин е мъртъв. От Белия дом нямат търпение да направят официално изявление, преди мароканците да са ги притиснали в ъгъла.

— Кога?

— За вечерните новини. Чудят се дали Службата иска да си припише някакви заслуги.

— Боже, не!

— Надяваха се, че ще кажеш това. Мароканците с времето биха преглътнали нарушение на суверенитета им от страна на американците, но израелците са съвсем друга работа.

— Ами британците?

— Забранено ни е със закон да участваме в операции по убийството на набелязани личности. Затова няма да кажем нищо. — Сиймор погледна към Келър. — Въпреки това, анализаторите ни искат да си поговорят с теб. Юристите също.

— Това — заяви Кристофър — би било много лоша идея.

— Ти ли…

— Не — каза Келър. — Нямах този късмет.

* * *

В шест същата вечер експертите започнаха работа по конфискуваните устройства. МИ5 първи успяха да проникнат в един от телефоните; МИ6 — в компютър. Както се очакваше, всички документи бяха силно криптирани. Но до седем часа техниците от двете служби вече проникваха свободно във файловете и ги предаваха на анализаторските екипи, които търсеха важни улики. Първата партида не беше особено съществена. Ала Габриел и Келър, които наблюдаваха търсенето от кабинета на Греъм Сиймор, предупредиха да не се изпада в самодоволство. Те бяха видели погледа на Саладин, когато изпращаше последния си есемес.

В девет лондонско време американският президент и директорът на ЦРУ Морис Пейн влязоха в залата за брифинги на Белия дом, за да обявят, че сивият кардинал на терористичните атаки на ИДИЛ, познат като Саладин, е бил убит предната нощ при тайна американска операция в Среден Атлас, Мароко. Изглеждаше така, сякаш смъртта му бе резултат от прецизните усилия от страна на САЩ да въздадат възмездие на човека, извършил нападението над Вашингтон. А и всичко това свидетелстваше за решимостта на новата администрация да ликвидира веднъж завинаги ислямския тероризъм. Обявиха също, че мароканците били уведомени предварително за операцията и оказали ценна помощ, но иначе тя била американско начинание от началото до края. „И резултатите — хвалеше се президентът — говорят сами за себе си.“

— Не съжаляваш ли? — попита Сиймор.

— Не — отговори Габриел. — Предпочитам да идвам и да си тръгвам, без никой да ме вижда.

Когато президентът и неговият директор на ЦРУ приключиха с изявлението, репортерите и експертите по тероризма бързо се опитаха да попълнят многото празноти в официалната версия. За тяхно нещастие, повечето от информацията им идваше директно от Ейдриън Картър и неговия екип, което означаваше, че нищожна част от нея има дори най-малка прилика с истината. До десет и половина на Алон и Келър им писна. Изтощени, те се качиха в ягуара и поеха през реката към Западен Лондон. Кристофър се прибра в богаташкия си дом в Кенсингтън, а Габриел — в стар обезопасен апартамент на Службата на Бейзуотър Роуд с изглед към Хайд Парк. Когато влезе, чу жена тихо да пее на италиански. Затвори вратата и се усмихна.

Киара винаги пееше, когато бе щастлива.