Даниъл Силва
Къщата на шпионите (36)

35.
Марсилия, Франция

В 11:45 на следващия ден сумата от петдесет милиона евро се появи в сметката на галерия „Оливия Уотсън“ на площад „Л’Ормо“ №9 в Сен Тропе, Франция. Парите не трябваше да пътуват дълго, тъй като и изпращачът, и получателят ползваха банка HSBC на булевард „Осман“ в Париж. До ранния следобед те вече се бяха настанили удобно в реномирана швейцарска банка в Женева, в сметка, контролирана от „ЖЛМ Ентърпрайзис“. А в пет часа две картини — една на Гъстън и една на Баския — бяха доставени с ван без обозначителни знаци във Вила Солей. Оливия Уотсън го следваше с черния си рейндж роувър. Във входното антре тя се размина с Кристофър Келър, който излизаше. Той я целуна сърдечно по двете бузи и я поласка, че изглежда ослепително, след това се качи на мотоциклета си „Пежо Сатели“. Миг по-късно вече се носеше на запад покрай брега на Средиземно море.

Почти се стъмваше, когато той стигна покрайнините на Марсилия. Жестоките наркобанди процъфтяваха в северния край на града, особено в големите жилищни квартали Басан и Патернел, но Келър влезе през по-спокойните източни предградия. Тунелът „Прадо-Каренаж“ го отведе на Старото пристанище, а оттам той пое към улица „Гринян“. Тя бе тясна и дълга като чертожна линия и по нея бяха строени магазини на марки като „Бос“, „Вюитон“ и „Армани“. Имаше дори бижутерски бутик на ЖЛМ. Келър би се заклел, че долавя киселия мирис на хашиш, когато минава покрай него.

Продължи през градския център към квартал на Марсилия, познат като Льо Кама, където улиците ставаха мръсни и опасни, а магазините и кафенетата обслужваха основно клиентела от имигранти и от работническата класа. Един такъв бизнес, намиращ се на приземния етаж на изрисувана с графити сграда с изглед към площад „Жан Жорес“, продаваше намалена електроника и мобилни телефони най-вече на мароканци и алжирци. Собственикът обаче беше французин на име Рене Деверо.

Той притежаваше множество малки бизнеси в Марсилия, които приемаха плащания основно в брой, а някои от тях бяха в категорията, която най-общо се наричаше „забавления за възрастни“. Магазинът му за електроника обаче беше нещо като оперативна централа. Офисът му бе на втория етаж на сградата. В помещението нямаше телефон и електронни устройства, странно стечение на обстоятелствата за човек, който твърдеше, че продава въпросните модерни стоки, за да се прехранва. Рене Деверо не обичаше телефоните, говореше се, че никога през живота си не е пращал имейл или есемес. Общуваше с бизнес партньорите си и подчинените си само лично, най-често на мизерния площад или на някоя улична маса в „Малката Ница“ — сравнително приятно кафене, намиращо се на няколко крачки от магазина.

Келър знаеше всичко това, защото Рене Деверо беше видна фигура от света, който той някога обитаваше. Всички от френския ъндърграунд знаеха, че истинският бизнес на Деверо беше контрабанда на наркотици, и то в континентален мащаб. Френската полиция най-вероятно също знаеше това, но Деверо, за разлика от многото си конкуренти, не бе прекарал нито един ден зад решетките. Той бе недосегаем. До тази вечер, мислеше си Келър, защото в тайната квартира край Раматюел Оливия Уотсън бе казала неговото име. Деверо бе човекът, който се грижеше пратките да пристигат навреме, който прекарваше хашиша от пристанищата на Южна Европа до улиците на Париж, Амстердам и Брюксел. Този, който знаеше тайните на Жан-Люк Мартел, мислеше си Келър. Имаха само една възможност да го приберат чисто. За щастие разполагаха с едни от най-добрите агенти на терен в този занаят.

Келър остави мотоциклета в края на площад „Жан Жорес“ и тръгна пеш към магазина на Деверо. Огледа стоката на разхвърляната витрина и видя двама мъже, изглеждащи като французи, които го наблюдаваха от поста си зад щанда. На втория етаж зад затворените капаци на френския прозорец светеше лампа, която хвърляше отблясъци по рушащия се балкон.

Келър се обърна и продължи да върви още петдесет метра по улицата, след това спря до паркиран ван. Джанкомо, момчето за всичко на дон Орсати, седеше зад волана. Двама други служители на Орсати бяха приклекнали в багажното отделение и пушеха нервно. Джанкомо обаче изглеждаше външно спокоен. Келър подозираше, че това бе заради него.

— Кога го видя за последен път?

— Преди около двайсет минути. Излезе на балкона, за да пуши.

— Сигурен ли си, че още е вътре?

— Имаме човек, който наблюдава задната страна на сградата.

— Къде са другите?

Младият корсиканец кимна към площад „Жан Жорес“. Той бе пълен с жители на квартала, много от тях в традиционни облекла от Африка или Арабския свят. Дори Келър не можеше да разпознае хората на дона.

Погледна към Джанкомо.

— Никакви грешки, чуваш ли? Иначе ще сте виновни за началото на война. А знаеш какво е отношението на дона към войните.

— Войните са добри за бизнеса на дона.

— Не и когато той се бие в тях.

— Не се тревожи, вече не съм малко момче. Освен това имам това. — Джанкомо подръпна талисмана на врата си. Беше същият като на Келър. — Тя ти праща много поздрави, между другото.

— Каза ли още нещо?

— Спомена за някаква жена.

— Какво за нея?

Джанкомо сви рамене.

— Знаеш я синядората. Говори с гатанки.

Келър пушеше, докато вървеше към „Малката Ница“. Вътре бе истинска лудница, Марсилия играеше срещу Лион, но имаше няколко маси на улицата. На едната седеше среден на ръст мъж с гъста сребриста коса и дебели черни очила. На съседната маса двама тъмнооки мъже, между двайсет- и трийсетгодишни, наблюдаваха движението на пешеходците по тротоара с необичайна съсредоточеност. Келър отиде при среброкосия и седна непоканен. Имаше бутилка пастис и една-единствена чаша. Кристофър направи знак на сервитьора и поиска втора.

— Знаеш ли — каза той на френски, — наистина трябва да пиеш от това.

— Има вкус на бензин с дъх на бонбони — отвърна Габриел. Загледа се в двама мъже с роби, които вървяха, хванати под ръка, по улицата. — Не мога да повярвам, че отново сме тук.

— В „Малката Ница“ ли?

— В Марсилия — каза Габриел.

— Беше неизбежно. Когато някой се опитва да проникне в европейската наркомрежа, всички пътища водят към Марсилия. — Келър също наблюдаваше пешеходците. — Мислиш ли, че Русо е удържал на думата си?

— Защо да не го направи?

— Защото е шпионин. Което означава, че е професионален лъжец.

— И ти си шпионин.

— Само че до неотдавна бях наемник на дон Антон Орсати. Същият Антон Орсати — добави Келър, — който ще ни помогне в нашата малка мръсна задача тази вечер. И ако Русо и приятелите му от група „Алфа“ случайно наблюдават, това ще постави дона в много неудобно положение.

— Русо не иска да има нищо общо с това, което ще се случи всеки момент тук. А що се отнася до дона — продължи Габриел, — помощта му в тази наша малка мръсна работа, както ти безпощадно я нарече, е едно от най-добрите решения, които е вземал, откакто те нае.

— Защо?

— Защото след тази вечер никой няма да може да го пипне с пръст. Ще бъде имунизиран.

— Мислиш като престъпник.

— В нашата работа се налага.

Сервитьорът донесе втора чаша. Келър я напълни с пастис, а Габриел погледна мобилния си телефон.

— Някакви проблеми?

— Мадам Софи и мосю Антонов се карат къде да окачат новите картини.

— А толкова добре се разбираха.

— Да — кимна отнесено Габриел, докато връщаше телефона в джоба си.

— Мислиш ли, че ще успеят?

— Имам своите съмнения.

Келър отпи от пастиса.

— Е, какво възнамеряваш да правиш с всичките тези картини, когато операцията завърши?

— Имам чувството, че мосю Антонов ще открие еврейските си корени и ще направи голямо дарение за Израелския музей.

— А петдесетте милиона евро, които даде на Оливия?

— Нищо не съм й дал. Купих две картини от галерията й.

— Няма разлика, просто различна формулировка — каза Кристофър.

— Цената е ниска, ако ни отведе до Саладин.

— Ако — повтори Келър.

— Въобразявам ли си, или има нещо между теб и…

— Въобразяваш си.

— Тя е много хубаво момиче. А когато всичко това приключи, ще бъде доста богата.

— Опитвам се да стоя далече от момичета, които се навъртат около богати френски наркодилъри.

— Да не би да забрави как си изкарваше прехраната?

Келър се намръщи и пак отпи от пастиса.

— Значи, мосю Антонов е евреин?

— Очевидно.

— Никога не бих предположил.

Габриел сви безразлично рамене.

— И аз съм малко евреин. Споменавал ли съм ти го?

— Възможно е.

Настъпи мълчание. Габриел се взираше безизразно в улицата.

— Не мога да повярвам, че се върнахме.

— Няма да е задълго.

Келър видя как от вана слязоха двама мъже и влязоха в магазина за електроника, собственост на Рене Деверо. След това погледна към часовника.

— Пет минути. Може би по-малко.

* * *

От външната си маса в „Малката Ница“ Келър и Габриел нямаха съвсем ясен изглед към това, което се случи после. Секунди след като мъжете влязоха в магазина, през витрината се видяха няколко проблясвания. Бяха леки, дори можеха да бъдат сбъркани с променливата светлина на телевизор, не се чу никакъв звук. Поне не такъв, който да достигне до шумното кафене. След това магазинът притъмня напълно, с изключение на малък неонов надпис на вратата „Затворено“. Пешеходците минаваха по тротоара, сякаш не беше станало нищо необичайно.

Очите на Келър се върнаха на вана, където Джанкомо сваляше голям кашон от задното отделение. Беше със странна форма, произведен по строгите стандарти на дон Орсати от хартиена фабрика на Корсика. Личеше си, че е празен, защото Джанкомо нямаше никакъв проблем да го пренесе през улицата и през предната врата на магазина. Но няколко минути по-късно, когато кашонът се появи отново, той бе носен от двамата мъже, които първи бяха влезли в магазина, а Джанкомо го придържаше от една страна, все едно носеше ковчег. Двамата качиха кашона в задното отделение на вана и се настаниха до него, а Джанкомо се върна на мястото си зад волана. След това ванът потегли от тротоара, зави зад ъгъла и изчезна. От вътрешността на „Малката Ница“ се чуха радостни възгласи. Марсилия бе вкарала гол на Лион.

— Не е зле — каза Габриел.

Келър си погледна часовника.

— Четири минути и дванайсет секунди.

— Неприемливо според стандартите на Службата, но повече от адекватно за тази вечер.

— Сигурен ли си, че не искаш да се присъединиш към купона?

— Правил съм го достатъчно за цял един живот. Но се погрижи да изпратиш поздравите ми на дона — поръча Габриел. — И му предай, че чекът пътува по пощата.

След тези думи Келър си тръгна. Миг по-късно се стрелна, яхнал мотоциклета „Пежо Сатели“, покрай „Малката Ница“, където мъж с гъста сребриста коса и дебели черни очила седеше сам и се чудеше колко време щеше да мине, преди Жан-Люк Мартел да разбере, че началникът на отделението му за търговия с наркотици бе изчезнал.