Даниъл Силва
Къщата на шпионите (44)

43.
Съри, Англия

Как точно американците бяха научили за скритата пратка от цезий, никой никога нямаше да узнае достатъчно подробно, най-малко французите. Това бе една от онези мистерии, които оставаха, след като оперативният прах паднеше на земята. Но те наистина чуха за това — всъщност още същата нощ — и преди изгрев-слънце поискаха всички замесени страни да тръгнат към Вашингтон за спешна среща. Греъм Сиймор и Аманда Уолъс, братовчедите, любезно отказаха. Изправени пред възможността в мрежата на Саладин да има устройство за радиоактивно замърсяване, те не можеха да си позволят да бъдат видени да тичат към бившите колонии за помощ. Те бяха изцяло за трансатлантическо сътрудничество — всъщност опасно зависеха от него, — но за тях това бе просто въпрос на национална гордост. И когато Алон и Пол Русо добавиха възраженията си, американците бързо капитулираха. Габриел бе убеден в подобен изход, тъй като имаше добра представа какво в крайна сметка преследват американците. Те искаха главата на Саладин на кол, а единственият начин да я получат беше, като установят контрол над операцията на Габриел. Беше по-добре да им откажат предимството на домакинството. Дори само петчасовата времева разлика щеше да ги извади от равновесие.

Беше прекалено да се надяват на малка делегация. Те пристигнаха с „Боинг“, накичен с официалния печат на Съединените щати, и пътуваха до мястото на срещата — изоставено тренировъчно съоръжение на МИ6 в голям викториански замък в Съри — с дълъг и шумен кортеж, който се движеше през провинцията, все едно се пазеха от експлозиви в Сунитския триъгълник на окупиран Ирак. От една от колите слезе Морис Пейн, новият директор на ЦРУ. Пейн беше учил в „Уест Пойнт“, завършил право в университет от Бръшляновата лига, някогашен частен предприемач и бивш дълбоко консервативен конгресмен от Дакота. Той бе едър и прям, с лице като на статуя от Великденския остров и баритонов глас, от който гредите във входното антре на старата сграда потреперваха. Поздрави първо Греъм Сиймор и Аманда Уолъс — те бяха домакини все пак, да не говорим, че бяха и далечни роднини, — преди да се обърне с цялата мощ на личността си, приличаща на водно оръдие, към Габриел.

— Габриел Алон! Толкова се радвам най-накрая да се запознаем. Един от най-великите. Истинска легенда. Трябваше да го направим много отдавна. Ейдриън ми каза, че си се промъкнал при нас, без да дойдеш да ме видиш. Не ти се сърдя. Знам, че с Ейдриън се познавате отдавна. Свършили сте много добра работа заедно. Надявам се традицията да продължи.

Габриел издърпа ръката си и огледа мъжете, обградили новия директор на най-мощната разузнавателна служба в света. Те бяха млади, стройни и корави, бивши военни също като шефа им, всичките добре обучени в жестоката вашингтонска бюрократична битка с лакти. Промяната от предишната администрация бе стряскаща. Ако имаше нещо положително, то това бе, че изпитваха разумна симпатия към Израел. Може би прекалено голяма, помисли си Габриел. Те бяха доказателството, че човек трябва да внимава какво си пожелава.

Ейдриън Картър не бе сред най-близкото обкръжение на директора и това говореше много. В момента той излизаше от един джип заедно с останалите висши кадри. Повечето бяха непознати за Габриел. Един от тях обаче разпозна: Кайл Тейлър, шефа на Антитерористичния център на Управлението. Присъствието му беше притеснителен знак за намеренията на Лангли: за Тейлър се говореше, че би обстрелвал с дрон и майка си, ако така би спечелил поста на Картър и неговия кабинет на седмия етаж. Той носеше безмилостната си амбиция като внимателно завързана вратовръзка. Картър обаче изглеждаше като човек, който току-що се е събудил от дрямка. Мина покрай Габриел и само леко му кимна.

— Не се приближавай — прошепна Ейдриън. — Заразен съм.

— Какво ти е?

— Проказа.

Морис Пейн сега стискаше ръката на Пол Русо така, сякаш се опитваше да спечели гласа му. По предложение на Греъм Сиймор той влезе в официалната трапезария на старата къща, която отдавна бе превърната в сигурно съоръжение. Там до входа имаше кошче за мобилните телефони, а върху викториански шкаф бяха подредени най-разнообразни напитки, които никой не докосна. Морис Пейн седна на дългата правоъгълна маса, от едната му страна се настаниха младите му корави сътрудници, а от другата — господарят на дроновете Кайл Тейлър. Ейдриън Картър бе отпратен в далечния край — място, помисли си Габриел, където можеше да съжалява и да мечтае за работа в частния сектор.

Алон седна на определеното му място и веднага обърна малката табелка с името му, която някой усърден служител на МИ6 бе поставил. Вляво от него и точно срещу Морис Пейн беше Греъм Сиймор. А вляво от Сиймор седеше Аманда Уолъс, която изглеждаше така, сякаш се боеше да не я опръскат с кръв. Репутацията на Морис Пейн го бе изпреварила. През краткото време, откакто заемаше поста си, той бе преобразувал ЦРУ от разузнавателна служба в паравоенна организация. Езикът на шпионажа го отегчаваше. Той бе човек на действието.

— Знам, че всички сме в кризисен режим — започна Пейн, — затова няма да губя времето на никого. До един заслужавате похвала. Предотвратихте бедствие. Или поне го отложихте — добави той. — Но Белият дом настоява — и честно казано, аз съм съгласен, — че Лангли има нужда да застане начело на това и да довърши операцията. С цялото ми уважение, това е най-логично. Ние имаме размаха и капацитета, разполагаме и с технологията.

— А ние разполагаме с източника — отвърна Габриел. — И целият размах, и цялата технология на света не могат да заменят това. Ние го открихме, ние го разобличихме, ние го вербувахме. Той е наш.

— И сега — каза Пейн — ще ни го предадете.

— Съжалявам, Морис, но се боя, че това няма да се случи.

Габриел погледна към далечния край на масата и видя как Ейдриън Картър се опитва да потисне усмивката си. Началото едва ли можеше да мине за успешно. За нещастие, след това нещата бързо се влошиха още повече.

* * *

Имаше повишаване на гласове, удряне по масата. И отправяне на заплахи — за ответен удар, за отказ от сътрудничество и помощ в критични моменти. До немного отдавна Габриел можеше да си позволи лукса да каже на директора, че блъфира. Сега обаче трябваше да действа внимателно. Британците не бяха единствените, които зависеха от технологичната мощ на Лангли. Израел се нуждаеше от американците дори повече и при никакви обстоятелства Алон не можеше да си позволи да отчужди своя най-ценен стратегически и оперативен партньор. Освен това, въпреки самохвалството и нафукаността си, Морис Пейн беше приятел, който общо взето виждаше света така, както и Габриел. Неговият предшественик, говорещ свободно арабски, бе показал отношението си, като наричаше Йерусалим Ал Кудс. Нещата определено можеха да бъдат и по-лоши.

По предложение на Греъм Сиймор те се пръснаха, за да си вземат храна и напитки. След това настроението значително се подобри. Морис Пейн призна, че по време на полета през Атлантическия океан е имал време да прегледа досието на Габриел в Управлението.

— Трябва да кажа, че беше впечатляващо четиво.

— Изненадан съм, че си успял да го качиш цялото на борда.

Усмивката на Пейн бе искрена.

— И двамата сме отраснали във ферми — каза той. — Нашата бе в отдалечен край на Южна Дакота, а вашата — в Долината на Израил.

— До едно арабско село.

— Ние нямахме араби. Само мечки и вълци.

Този път Габриел се усмихна. Пейн отчупи от края на изсъхналия сандвич.

— И друг път си участвал в операции в Северна Африка. Имам предвид — лично. Участвал си в операцията с Абу Джихад в Тунис през 1988-а. Ти и екипът ти сте се приземили на брега и сте нахлули във вилата му. Убил си го в кабинета му пред децата му. По това време той е гледал видеозаписи от интифадата.

— Това не е вярно — възрази Габриел след кратко мълчание.

— Кое по-точно?

— Не съм убивал Абу Джихад пред семейството му. Дъщеря му влезе в кабинета, след като той вече бе мъртъв.

— И ти какво направи?

— Казах й да отиде да се погрижи за майка си. И след това си тръгнах.

Настъпи мълчание. Наруши го Морис Пейн:

— Мислиш ли, че можеш да го направиш пак? В Мароко?

— Да не би да ме питаш дали имам възможността?

— Достави ми това удоволствие — каза Пейн.

Габриел отговори, че Мароко е в оперативния периметър на Службата.

— Имате прилични отношения с краля — отбеляза Пейн. — Отношения, които ще бъдат застрашени, ако нещо се обърка.

— Вие също поддържате добри отношения — напомни му Габриел.

— Възнамеряваш ли да работиш с мароканските служби?

— Вие работихте ли с пакистанците, когато преследвахте Бин Ладен?

— Ще приема, че отговорът е „не“.

— По всяка вероятност — обясни Габриел — Саладин се крие в условия, близки до тези, в които живееше Бин Ладен в Аботабад. Нещо повече, той се радва на протекциите на наркобарон, човек, който несъмнено има приятели по високите места. Да кажем на мароканците за операцията, е все едно да го съобщим на самия Саладин.

— Доколко си сигурен, че наистина е там?

Габриел постави двете скици на масата. Потупа с пръст по първата, на която бе Саладин, както бе изглеждал през пролетта на 2012 година, скоро след като ИДИЛ се бяха установили в Либия.

— Много прилича на мъжа във фоайето на „Четири сезона“ в Джорджтаун преди атаката. Проверете записите от охранителните камери на хотела. Сигурен съм, че ще стигнете до същото заключение. — Той посочи втората скица. — А така изглежда сега.

— Според търговец на наркотици на име Жан-Люк Мартел.

— Невинаги можем да избираме агентите си, Морис. Понякога те ни избират.

— Имаш ли му доверие?

— Никакво.

— Готов ли си да влезеш в битка заедно с него?

— Имаш ли по-добра идея?

Очевидно нямаше.

— Ами ако Саладин не захапе примамката?

— Току-що загуби хашиш на стойност сто милиона долара. И цезия.

Американецът погледна към Пол Русо.

— Твоите хора успяха ли да идентифицират източника?

— Най-вероятното обяснение — каза Русо — е, че е дошъл от Русия или някоя бивша съветска република, или сателитна държава. По съветско време цезият се употребяваше доста безразборно и оттогава из провинцията има пръснати кутии с това вещество. Възможно е да идва и от Либия. Бунтовниците и милициите превзеха ядрените съоръжения на страната, когато режимът рухна. Международната агенция за атомна енергия беше особено загрижена за изследователската база в Таджура. Вероятно си чувал за нея.

Пейн кимна.

— Правителството ви кога смята да направи съобщение?

— За кое?

— За цезия — тросна се Пейн.

— Не смятаме да съобщаваме.

Пейн изглеждаше недоверчив. Габриел му обясни:

— Съобщението ненужно би всяло тревога сред населението. И което е по-важно, би дало сигнал на Саладин и мрежата му, че радиоактивният материал е открит.

— Ами ако друга пратка с цезий успее да премине контрола? Какво ще се случи, ако мръсна бомба избухне в центъра на Париж? Или Лондон? Или Манхатън дори?

— Публичността няма нито да увеличи, нито да намали възможността от това. Докато мълчанието си има своите предимства. — Габриел сложи ръка върху рамото на Греъм Сиймор. — Успя ли да прочетеш неговото досие, директор Пейн? Бащата на Греъм е работил в британското разузнаване по време на Втората световна война. В Отдела по дезинформация. Те не са казвали на германците, когато са арестували техни шпиони във Великобритания. Оставяли са водещите им офицери да мислят, че заловените им шпиони са живи, и така са захранвали Хитлер и генералите му със заблуждаваща информация. И немците изобщо не правили опити да ги заменят, защото вярвали, че все още си вършат работата.

— Значи, ако Саладин си мисли, че веществото е преминало през контрола, няма да се опита да прати още. Това ли ми казваш?

Габриел мълчеше.

— Не е зле — усмихна се американецът.

— Това не е първото ни родео.

— Имахте ли родео в Долината на Израил?

— Не — каза Габриел. — Нямахме.

* * *

След това оставаше да свършат само една последна работа. Не бе нещо, което можеха да обсъдят пред пълна с шпиони зала. Беше двустранен въпрос, който трябваше да се уреди на най-високо ниво, между двамата шефове. Тиха странична стая нямаше да свърши работа. Само обградената със зидове градина с рушащи се фонтани и обрасли с бурени пътеки даваше необходимото ниво на сигурност.

Въпреки че беше разгарът на лятото, времето бе хладно и мрачно и живите плетове бяха мокри от скорошния дъжд. Габриел и Морис Пейн вървяха бавно и замислено един до друг, само на няколко сантиметра разстояние. Погледнати от прозорците в решетка от оловни ленти на старото имение, те представляваха необичайна двойка — едрият набит американец от Дакота и дребният израелец от древната Долина на Израил. Морис Пейн беше без сако, жестикулираше отривисто, за да наложи мнението си. Габриел слушаше и потриваше кръста си, а когато се налагаше, кимаше в знак на съгласие.

Пет минути след началото на разговора двамата спряха и се обърнаха с лице един към друг, сякаш се конфронтираха. Морис Пейн мушна с дебелия си пръст Габриел в гърдите, което едва ли можеше да се сметне за окуражителен знак, ала израелецът само се усмихна и му върна жеста. Сетне вдигна лявата си ръка над главата си и я завъртя в кръг, докато дясната сочеше с дланта надолу покрай бедрото му. Този път Морис Пейн кимна в знак на съгласие. Тези, които ги наблюдаваха от сградата, разбраха важността на момента. Беше постигнато оперативно съгласие. Американците щяха да поемат небето и киберпространството, израелците щяха да командват парада на земята и — ако се предоставеше такава възможност — да изпратят тихо Саладин в нощта.

След това те се обърнаха и поеха обратно към сградата. За наблюдаващите отвътре бе ясно, че Габриел казва нещо, което предизвиква огромно неудоволствие у Морис Пейн. Последва нова пауза и още насочени към гърдите пръсти. След това Пейн извърна голямото си като на статуя от Великденския остров лице към сивото небе и въздъхна в знак на капитулация. Когато минаваше през заседателната зала, грабна сакото си от облегалката на стола и излезе, последван от сериозните началници на Управлението си, а на няколко крачки след тях вървяха Ейдриън Картър и Кайл Тейлър. Габриел и Греъм Сиймор им помахаха от входа, сякаш се сбогуваха с нежелана компания.

— Получи ли всичко, което искаше? — попита Сиймор през замръзналата си усмивка.

— Ще разберем до минута.

Американците започнаха да се разделят на по-малки групи и всяка от тях тръгна към един от чакащите джипове. Морис Пейн внезапно се спря и повика Картър да се качи при него. Той се отдели от останалите и под завистливия поглед на Кайл Тейлър се вмъкна в директорския джип.

— Как успя да постигнеш това? — попита Греъм, когато колите запалиха двигателите си.

— Помолих любезно.

— Колко дълго ще оцелее той според теб?

— Това — каза Габриел — зависи изцяло от Саладин.