Даниъл Силва
Къщата на шпионите (62)

61.
Сахара, Мароко

Нямаха възможност за сигурно прехвърляне на информацията — не и в мъртвата за мобилните оператори зона на южната пустиня, — затова претърсиха самсунга по старомодния начин, обаждане по обаждане, съобщение по съобщение, проследявайки историята на влизането в интернет. Натали, която от целия екип говореше и четеше най-добре на арабски, се занимаваше с устройството, докато Келър предаваше информацията на командния пост в Казабланка по сателитния телефон. Седяха на задната седалка на нисана, Дина бе на волана, а Ели Навон беше неин навигатор и наблюдател. Михаил беше в джипа с Оливия.

— Как е тя? — попита Габриел.

— Както би могло да се очаква. Трябва да я изтеглим оттук. Тази вечер, ако е възможно.

— Работя по въпроса. Сега ми дай следващия номер.

По всичко личеше, че Мохамед Бакар не притежаваше самсунга отдавна. Първото входящо повикване в регистъра беше от предната вечер в 19:19 часа. Времето отговаряше на обаждането, което Жан-Люк Мартел бе получил, докато седеше с Келър в бара на „Пале Фарадж“ във Фес. Както и номерът. Очевидно човекът, който бе позвънил на Мартел да организира срещата в пустинния лагер, веднага след това се бе обадил на Мохамед Бакар, за да каже, че среща ще има. След това, в 19:21 часа, Бакар също бе позвънил.

— Дай ми този номер — каза Габриел.

Кристофър го изрецитира.

— Прочети го пак.

Келър повтори.

— Това е Назир Бенсаид.

Бенсаид беше мароканският джихадист и воин на ИДИЛ, който бе следил Мартел и екипа от Казабланка до Фес и от Фес до Среден Атлас.

— Бакар се е обадил и на друг номер няколко минути по-късно — съобщи Келър.

— Какъв е номерът?

Кристофър му го каза.

— Появява ли се някъде другаде?

Келър зададе въпроса на Натали, която бързо претърси регистрите. Бакар се бе обаждал на същия номер и в 5 часа и 17 минути този следобед. Бе получил повикване от него в 5 часа и 23 минути.

Келър предаде информацията на Габриел.

— Кой предполагаш, че е това?

— Може и да е на почетния гост.

Габриел прекъсна връзката и поиска сигурен канал за разговор с Ейдриън Картър в Лангли.

— Къде е Назир Бенсаид? — попита той.

— Телефонът му е обратно във Фес. Дали Назир е с него, не е ясно.

След това Габриел даде на Картър номера, с който Мохамед Бакар бе разговарял три пъти — веднъж предния ден надвечер и два пъти този следобед, преди срещата в пустинята.

— Някаква идея на кого е? — попита Картър.

— Ако трябва да гадая — каза Габриел, — бих казал, че е на Саладин.

— Къде го намери?

— В регистрите.

— Защо не се сетихме за това? Ще го дам на АНС. А междувременно — допълни Ейдриън — предупреди екипа си да пази този телефон.

* * *

Двайсет минути след като подминаха бивака на берберите номади, телефонът на Мохамед Бакар се свърза отново с мобилната мрежа на Мароко. Получи стари есемеси и гласови съобщения, но нямаше никаква друга комуникация. Келър предаде новините на Габриел и след това поиска инструкции. Алон им нареди да следват шосе N-13 на север до Рисани, в края на оазиса Тафилалт. След като пристигнеха там, трябваше да се включат в N-12 и да карат на запад към Агадир.

— Предполагам, че Саладин ще ни чака там?

— Съмнявам се — каза Габриел.

— Тогава защо отиваме на това място?

— Защото в Агадир има много по-добър център за разпити от Темара.

— Ами оръжията?

— Изхвърлете ги в пустинята. Най-вероятно ще се натъкнете на блокади по пътя.

— И ако стане?

— Импровизирайте.

Връзката прекъсна.

— Какви бяха инструкциите? — попита Ели Лавон.

— Иска да импровизираме.

— Ами оръжията?

— Смята, че трябва да ги задържим — каза Келър. — За всеки случай.

* * *

Минаваше полунощ, когато стигнаха село Хамлия. Дина зави на север по N-13 и над главите им загърмяха два хеликоптера, поели на изток.

— Може да е рутинен патрул — предположи Келър.

— Може — отвърна скептично Ели Лавон.

Автоматът „Калашников“, който Келър бе взел от лагера, бе скрит в платнена торба в багажника отзад, беретата беше на кръста му. Той погледна през рамо и видя фаровете на джипа, който се движеше на стотина метра зад тях. Почуди се как Оливия щеше да понесе продължителния разпит от мароканската жандармерия. Предположи, че недобре.

Обърна се и видя как с висока скорост ги приближават светлините на линейки. Колите се разминаха с тях като на размазан кадър.

— Това не изглеждаше добре — въздъхна Лавон. — Сигурен ли си, че Габриел не иска да захвърлим оръжията? Келър не отговори. Той се взираше в телефона на Мохамед Бакар, който вибрираше в ръката му. Беше входящ есемес — на арабски, от същия номер, на който Бакар се бе обадил този следобед. Кристофър вдигна устройството към Натали. Очите й се разшириха, докато четеше.

— Какво пише? — попита я той.

— Иска да знае дали сме мъртви.

— Гледай ти. Чудя се кой ли може да е това.

Келър взе сателитния телефон и започна да набира, но се спря, когато видя жандармерист, застанал на средата на шосето с фенерче в ръка.

— Какво да правя? — попита Дина.

— На всяка цена — каза Кристофър — трябва да спреш. Дина отби встрани и натисна спирачките. Зад нея Йоси Гавиш направи същото с джипа.

— Какво да им кажа? — попита Дина.

— Импровизирай — предложи Келър.

— А какво ще стане, ако не ми повярват?

Кристофър погледна към съобщението на телефона на Мохамед Бакар.

— Ако не ни повярват — каза той, — ще умрат.