Даниъл Силва
Къщата на шпионите (32)

31.
Сен Тропе, Франция

В десет часа на следващата сутрин площад „Л’Ормо“ беше пуст, на него имаше само един мъж в края на средната възраст, който миеше ръцете си под тънката струйка на извора. Оливия си помисли, че го е виждала в града веднъж или два пъти преди това, но когато го огледа по-добре, реши, че бърка. Калдъръмът стопли обутите й в сандали нозе, докато пресичаше площада към галерията. Извади ключовете от дамската си чанта, отключи дървената външна врата и влезе в задушния вестибюл. След това отвори силно охраняваната стъклена врата, влезе и изключи алармата. Затвори след себе си и вратата се заключи автоматично.

В галерията бе мрачно и хладно — истински отдих от горещината навън. В личния си офис Оливия прещрака ключ, който вдигна щорите и охранителните решетки. След това по навик се качи горе в изложбените зали, за да се увери, че нищо не липсва. Лихтенщайн, Баския и Дюбюфе, изложени на витрината, бяха само върхът на айсберга на наличното в галерията. Значителната й професионална колекция включваше творби от Уорхол, Туомбли, Де Кунинг, Герхард Рихтер и Полък, както и много френски и испански съвременни художници. Тя бе купувала мъдро и бе създала надеждна клиентела сред мегабогатите на Лазурния бряг — мъже като Дмитрий Антонов, помисли си тя. Това бе невероятно постижение за жена без университетско образование, която не беше стъпвала и в училище по изкуства. А като си помислеше, че само преди няколко години управляваше малка галерия, продавайки драсканиците на местни художници на потни туристи, които слизаха от круизните кораби и автобусите. Понякога си позволяваше да си въобразява, че е стигнала дотук в резултат на решителността и бизнес нюха си, но знаеше каква е истината. Това бе дело на Жан-Люк Мартел. Оливия бе публичното лице на галерията и тя носеше нейното име, но бе купена и платена от Жан-Люк Мартел. Също като нея самата.

След като установи, че колекцията й е непокътната, слезе долу и завари рецепционистката си Моник да приготвя капучино с кафе автомата. Тя бе кльощаво плоско момиче на двайсет и четири, оживяла балерина на Дега. Вечер работеше като салонен управител в един от ресторантите на Жан-Люк. Изглеждаше като човек, който си бе легнал в малките часове. При Моник случаят най-често беше такъв.

— А за теб? — попита тя, докато последните капки горещо мляко се изтичаха с гъргорене в чашата й.

— Ако обичаш.

Моник подаде на Оливия кафето и направи ново за себе си.

— Някакви уговорки за тази сутрин?

— Не би ли трябвало ти да ми кажеш?

Момичето леко присви очи.

— Кой беше този път? — попита Оливия.

— Американец. Толкова е сладък. От някакъв град във Вирджиния. — От устата на Моник това прозвуча като най-екзотичното и чувствено място на света. — Отглежда коне.

— Мислех, че мразиш американците.

— Разбира се. Но този е много богат.

— Ще го видиш ли пак?

— Може би тази вечер.

Или може би не, помисли си Оливия. И тя някога беше момиче като Моник. А може би все още беше.

— Ако си погледнеш календара — каза тя, — съм сигурна, че ще откриеш, че хер Мюлер ще дойде в единайсет.

Моник се намръщи.

— Хер Мюлер обича да ми оглежда циците.

— И моите.

Всъщност хер Мюлер обичаше да оглежда повече Оливия, отколкото картините й. И не беше само той. Външността й бе професионално оръжие, ала понякога водеше до чисто губене на време. Богатите мъже — а и не толкова богатите — си уговаряха срещи в галерията само за да прекарат няколко минути в нейно присъствие. Някои имаха дързостта да й отправят предложения. Други напускаха внезапно, без дори да я известят за истинските си намерения. Тя отдавна се бе научила да излъчва недостъпност. Макар практически да бе неомъжена, тя бе момичето на ЖЛМ. Всички във Франция го знаеха. Все едно бе написано на челото й.

Моник седна зад стъкленото си бюро. На него имаше само телефон и календар за записване на уговорките. Оливия не би й доверила нещо повече. За целия бизнес на галерията и за административните дела се грижеше самата тя, с помощта на Жан-Люк. А Моник бе странен екземпляр, който, ако бъде правилно мотивиран, можеше и да успее да вдигне телефона. Не Оливия, а Жан-Люк я бе назначил в галерията. Оливия бе почти сигурна, че двамата са любовници. Тя не мразеше Моник. Всъщност малко я съжаляваше. Това нямаше да свърши добре. Никога не свършваше добре.

Хер Мюлер закъсня с десет минути, което не бе типично за него. Беше дебел и червендалест и миришеше на снощно вино. Скорошен сблъсък с пластичен хирург в Цюрих го бе оставил с вечно учудено изражение. Той се интересуваше от картини на американския художник Филип Гъстън. Подобна творба наскоро бе закупена за двайсет и пет милиона в Америка. Хер Мюлер се надяваше да купи картината на Оливия за петнайсет. Оливия му отказа.

— Но аз трябва да я видя! — възкликна той, докато се взираше безсрамно в деколтето й.

— Тогава ще трябва да намерите още пет милиона.

— Нека да ти отговоря утре. Междувременно не позволявай никой друг да я види.

— Всъщност възнамерявам да я покажа този следобед.

— По дяволите! На кого?

— Стига, хер Мюлер, това би било недискретно.

— Да не е на онзи тип Антонов?

Тя мълчеше.

— Бях на парти в неговата вила наскоро. Едвам оцелях. Други нямаха моя късмет. — Той задъвка вътрешността на устната си. — Шестнайсет. И това е последното ми предложение.

— Ще рискувам с мосю Антонов.

— Знаех си!

В дванайсет и половина Оливия го отпрати навън в пладнешката жега. Когато отново влезе вътре, видя на телефона върху бюрото си, че има няколко съобщения от Жан-Люк. Щял да отиде с хеликоптера си до Ница, където цял следобед имал срещи. Тя се опита да му върне съобщение, но не получи отговор. Предполагаше, че вече е във въздуха. Остави телефона на бюрото си. Няколко секунди по-късно той звънна. Оливия не разпозна номера. Въпреки това прие обаждането и вдигна телефона към ухото си.

— Bonjour.

— Мадам Уотсън?

— Да.

— Обажда се Никола Карно. Вчера заедно обядвахме…

— Да, разбира се. Как сте?

— Чудех се дали все още имате време да покажете на мосю Антонов колекцията си.

— Разчистила съм графика си — излъга тя. — Кога би искал да дойде?

— Става ли в два часа?

— В два е идеално.

— Трябва преди това да се отбия, за да огледам.

— Моля?

— Мосю Антонов много внимава за безопасността си.

— Уверявам ви, че в галерията ми е напълно безопасно.

Настъпи мълчание.

— Кога бихте искали да дойдете? — попита Оливия раздразнено.

— В момента съм свободен, ако и вие сте…

— Сега е добре.

— Чудесно. О, още нещо, мадам Уотсън.

— Да?

— Рецепционистката ви.

— Моник? Какво за нея?

— Пратете я да свърши нещо, което ще я задържи извън галерията за няколко минути. Бихте ли го направили, мадам?

* * *

Минаха пет минути, преди рецепционистката най-накрая да излезе от галерията. Тя спря в пещта, която представляваше площадът, и премести поглед наляво и надясно. След това мина като насън покрай масата на Келър в съседното кафене, а ръцете й висяха край тялото като увехнали дълги цветни стъбла. Той написа бързо съобщение на мобилния си телефон и го изпрати в тайната квартира в Раматюел. Отговорът пристигна веднага: „Хеликоптерът на Мартел е на изток от Кан. Продължавай според плана“.

Като добър агент на терен, Келър бе платил сметката предварително. Стана, отиде до галерията и натисна силно звънеца. Нямаше отговор. Помисли си, че отмъщението е справедливо. Звънна втори път. Резето се отвори с тракане и той влезе вътре.

* * *

В него имаше нещо различно. Оливия изведнъж прозря това. Външно бе същото ловко и безразлично същество, с което бе обядвала във вилата на Антонови — мъж, който не говореше много и функциите му бяха неясни, — ала сега поведението му се беше променило. Ненадейно беше станал много уверен в себе си и в правотата на това, за което работеше. Прекоси галерията, свали слънчевите си очила и ги сложи на главата си. Усмивката му бе сърдечна, но сините му очи бяха съвсем делови. Обърна се към нея, без да й подава ръка за поздрав.

— Боя се, че има лека промяна в плана. Мосю Антонов няма да може да дойде.

— Защо?

— Дребен проблем, който изисква незабавно решение. Нищо сложно обаче. Няма причини за тревога. — Изрече всичко това на френски с корсикански акцент и със същата незаплашителна усмивка.

— Тогава защо ми се обадихте? И защо — попита Оливия — сте тук?

— Защото някои приятели на мосю Антонов изпитват интерес към вашата галерия и биха искали да поговорим насаме.

— Какъв интерес?

— Става въпрос за последните ви трансакции. Те бяха много печеливши, но някак си необичайни.

— Трансакциите на тази галерия — каза тя хладно — са поверителни.

— Не толкова поверителни, колкото си мислите.

Оливия усети как лицето й пламна. Отиде бавно до бюрото на Моник и вдигна слушалката на телефона. Ръката й трепереше, докато набираше.

— Не си прави труда да се обаждаш на съпруга си, Оливия. Той няма да отговори.

Тя рязко вдигна поглед. Мъжът беше произнесъл тези думи не на френски, а на английски с британски акцент.

— Той не ми е съпруг — чу се да казва тя.

— О, да, забравих. Все още е във въздуха — продължи той. — Някъде между Кан и Ница. Но сме взели допълнителни предохранителни мерки и блокираме всичките му входящи обаждания.

— Ние?

— Британското разузнаване — отвърна мъжът спокойно. — Не се тревожи, Оливия, ти си в много добри ръце.

Тя притисна слушалката към ухото си и чу записа на гласовата поща на Жан-Люк.

— Остави телефона, Оливия, и си поеми дълбоко дъх. Нищо няма да ти направя, тук съм, за да помогна. Приеми ме като своя последен шанс. На твое място бих приел.

Тя върна слушалката на мястото й.

— Добро момиче — каза мъжът.

— Кой си ти?

— Казвам се Никола Карно и работя за мосю Антонов. Важно е да запомниш това. А сега си занеси чантата, телефона и ключовете в красивия си рейндж роувър. И моля те, побързай, Оливия. Нямаме много време.